автор: Remembrance

Той стисна ръката й и очите му се присвиха в тъга.
От няколко дена наблюдаваше вцепенението й и нежеланието да прави каквото и да било.
- Време е да тръгваме, скъпа.
Тя се обърна към него и го погледна така, сякаш не разбираше за какво й говори.
- Къде ще ходим?
Той се обърка. Дали не беше чакал прекалено дълго? През изминалите дни той обикаляше оазиса, излизаше навън в пустинята, говореше с хората, размишляваше. Успяваше да се наслади на всяка природна красота около него и тихичко наблюдаваше поведението й. Уплахът й постепенно премина. Дори за малкото изминали дни тя успя да създаде някакви свои навици. Но нещо изведнъж се случи. Като от магия тя като че ли забрави защо са тук. Сядаше някъде и можеше да стои така дълго, просто гледайки наоколо. Наистина, усмихваше се на всички, разговаряше, но огънят в нея липсваше.Очите й, те не му казваха нищо.
Той се усмихна. Погали я нежно по главата.
- Ще се върна след малко - каза и излезе от шатрата.
Докато обхождаше целия оазис, търсейки мъжа, той се опитваше да не се поддава на паниката. Стискаше юмруци и настоятелно обхождаше всяко едно място, където можеше да го намери.
Изведнъж през него застана малко момиченце. Тя го загледа продължително, като сякаш го преценяваше.
- Господине.
Той бавно приклекна пред нея и се взря в пустинните й тъмни очи.
- Господине, гладна съм - и тя протегна ръчичката си към него.
Той се обърка. Чие ли беше това дете, за което не биха се били погрижили тук?
Тя се протегна напред и тихичко мушна ръката си в торбата, преметната през рамото му. Извади от там парче хляб и го загриза.
- Ела, господине, ще ти покажа нещо.
И тя хукна напред.
Той бързо се изправи и се затича след нея.
Мислите го тормозеха силно, докато я следваше. Така силно се вълнуваше, докато наблюдаваше пъргавия й, гъвкав силует. Сякаш беше свързан по някакъв начин с нея, а не разбираше как.
Тя спря изведнъж и се оказаха пред зейнала пред тях пропаст. Тя приклекна и посочи с пръст надолу:
- Ако не я измъкнеш от там, аз няма да съм жива.
Той застана до нея и се взря в свличащите се пясъци.
- Коя си ти? - престраши се накрая да попита той.
Тя се засмя със звънящия си детски гласец.
- Аз съм любовта ви. Извади я от пропастта, господине.
- Но как?
Тя по детски преплете ръцете си и поклати глава.
- Обичай я, господине. Обичай я.
- Но аз... аз я обичам през цялото време?
- Ако не я измъкнеш от там и не тръгнете веднага, няма да живея. Идвам чак от бъдещето, за да ти кажа това.
Той гледаше стреснато.
- Ще ми помогнеш ли да се родя? - момиченцето се взираше в него с блестящите си очи с надежда.
- Деца? Гледат ли се деца в пустинята? - измърмори той, неразбиращ въобще защо казва това. Всичко изглеждаше прекалено невероятно... Пропаст, пясъци, дете-любов? - Какво мога да направя за нея? За теб?
Момиченцето продължаваше да се взира в него. Накрая стана и се усмихна.
- Знаеш какво трябва да направиш.
Той погледна към пропастта. За да спаси някой, който е долу, означава да слезе и той там. И след това да знае как да се върне горе.
- Кога ще се родиш? - попита той с необичайна нежност в гласа си. Огледа момиченцето и се взря във всяка нейна черта, толкова бе изящна... Дълбоко в него трепна нещо и неочаквано той усети разбуждане, което не бе познавал. Втората половина на сърцето си.