автор: rumlas

из "Нация техническа"

Че немците са на „ти” с техниката, всеки знае. Достатъчно е да се разгърне някоя енциклопедия на подобна тема и няма как да не направи впечатление, че голяма част от откривателите, математиците, физиците, изобщо учените и инженерите са германци. Тук обаче нямам никакво намерение да се спирам на въпроса от тази гледна точка. По-скоро, бих желал, на базата на няколко реални житейски преживявания да илюстрирам този факт нагледно.
С третата си заплата баща ми закупи един черно-бял телевизор, но въпреки че живеехме на висок етаж и нямаше нещо, което да ни попречи да получаваме добър сигнал, се оказа, че там, където желаехме да го поставим първо, нямаше електрически контакт, и второ, за да хванем и трите западни програми, бе необходимо инсталирането на външна антена. Това се налагаше, понеже по общия телевизионен кабел на блока течаха само двете източни, а стайни антени не се продаваха (вероятно, за да се затрудни приемането на западните).
Както вече споменах, тук всеки ремонт се съгласуваше с домоуправителя. Нещо повече. Необходимо бе да се изпрати писмено запитване до него. Той идваше, оглеждаше и определяше час за майстор или техник. Нерядко сам изпълняваше функцията им.
Така стана, че след като се запознахме с процедурата, трябваше да изчакаме близо седмица, докато дойде електротехникът. Мислехме, че ще изтегли един външен кабел от единия до другия край на стената, която и без това бе закрита от огромна секция, и готово. Нищо подобно.
Най-напред разглоби секцията и премести отделните ú модули на другата стена. След това очерта канала, в който щеше да бъде положен кабелът, запретна ръкави, взе един къртач и започна да разбива стената. За моя изненада, работата му спореше добре, тъй като за няколко минути успя да я преполови. Изведнъж обаче спря, измрънка нещо, събра си инструментите и си тръгна. Баща ми бе на работа, брат ми в Дрезден, а аз и майка ми не говорехме немски. Чух го единствено да казва „васертехникер” и това бе всичко. Този човек просто стана и си замина. Напразно го очаквахме да се появи отново.
След няколко дни баща ми посетил домоуправителя и го попитал какво става. Той му обяснил, че понеже електротехникът се бил натъкнал на водопроводна тръба, то следвало да се извика водопроводчик, който да обезопаси мястото и да даде съгласието си за продължаване на къртаческите работи.
― Хубаво, но кога ще дойде водопроводчикът? ― попитал баща ми.
― А Вие пуснахте ли писмена молба за това? ― го закопал домоуправителят.
Водопроводчикът дойде нови две седмици, след като бе заведена и тази молба. Погледна, извади някакво листче, написа нещо на него, даде ни го и си тръгна. Всичко стана за няма и минутка.
С поредната трета молба и въпросното листче баща ми отново поръча електротехника. Той се появи на десетия ден. Довърши канала, положи кабела, пусна тока и си замина. Улеят обаче не бе запълнен, а и секцията стоеше все още разглобена на другата стена. Изчакахме ден-два, преместихме я и я сглобихме. Поставихме телевизора на място и го включихме. Най-после!
Няколко дни по-късно и съвсем неочаквано се появи друг майстор. Разглоби и премести секцията, като същевременно ни нахока за това, че не е трябвало да я пипаме. После запълни канала с гипс, изряза тапета по подходящ начин, а на другия ден залепи нови парчета от него така, че цялата манипулация да не си личи. След това за пореден път премести секцията и я сглоби. Пренесе телевизора обратно, извади един документ, подкани ни да го разпишем, даде ни единия екземпляр и си замина.
Въпреки че цялата работа продължи доста време, трябва да се отбележи, че бе свършена професионално. Разбира се, ако бяхме запознати с изискванията по-отблизо, всичко щеше да стане значително по-бързо.
Двете източни програми не бяха кой знае какво. Все пак, макар и рядко, можеха да се гледат филми и предавания, различни от руските. Обикновено това беше някой щатски уестърн отпреди сто години или пък чуждестранни сериали, повечето със социална насоченост. Спортните предавания също запълваха немалка част от програмата. По едно време пуснаха дори и сериите за Васил Левски, както и „Преброяването на дивите зайци”. Доста им се израдвах, независимо че тук всичко се дублираше на немски и че от втория филм нищо не разбрах. На другия ден съучениците споделяха чувствата ми, защото похвалиха сериала, а за „Зайците” не искаха и да чуят.
Всеки отричаше, че гледа западна телевизия, но рано или късно се изпускаше, коментирайки с останалите някое интересно предаване. Ясно бе, че макар и скришом, западни програми се гледаха.
Решихме и ние да се включим. За дипломатите и обслужващия персонал това не бе проблем, тъй като не се изискваха някакви по-специални разрешения. Всичко опираше отново до знанието на домоуправителя и писменото му запитване.
Този път баща ми се вслуша в съвета на един познат и предавайки молбата ни, стовари на бюрото му бутилка „Магарешко мляко” и кутия „БТ”. Сега нещата тръгнаха като по вода.
Техникът дойде още същия ден. Огледа мястото, записа си какви материали ще са му необходими и ни насрочи час за следващия ден. Спази го до секундата. Донесе както антена, така и стойка за нея. Разпроби от външната страна, закрепи стойката и фиксира антената. Тъкмо си помислихме, че скоро ще приключи, когато заяви, че бил готов с по-лесното и сега предстояло по-трудното.
Малко по-късно секцията отново беше разглобена и поставена на другата стена. Телевизорът беше разкачен от кабелите и пренесен на масата в трапезарията. Извади от чантата си цяло руло коаксиален кабел и взе да мери нещо, което изглеждаше доста дълго. Но разстоянието от антената до телевизора не бе повече от метър.
― Извинете, какъв точно е проблемът? ― попита баща ми, който този път си беше вкъщи.
― Кабелът трябва да се изтегли през специален за целта канал и след това да бъде спуснат до апартамента Ви по вътрешната инсталация на блока ― отговори техникът и продължи да обяснява:
― Това е необходимо, за да се избегне пробиването на каквито и да било дупки или отвори по дограмите или стените. В крайна сметка, нали всичко трябва да е перфектно! ― след което пусна кепенца и се отдаде на работата си.
Три часа по-късно секцията си бе на място, телевизорът също, но отново разполагахме само с двете източни програми.
― Ще трябва да си ги настроите сами! Аз не бива да гледам западна телевизия! ― заяви техникът.
― Но Вие само ги настройте, не ги гледайте! ― помоли го баща ми.
― В никакъв случай! ― отвърна той и пожела да си върви.
Баща ми реши да го почерпи. Извади една бутилка „Троянска сливова” и му предложи да поседне. Oтвори я пред него, наля му една чашка и му я подаде. По стар български обичай остави бутилката на масата и в непосредствена близост до госта.
Техникът отпи като за проба, физиономията му блесна и в следващия миг чашката бе празна. От чиста учтивост баща ми му предложи още една.
― Да, моля! ― без притеснение изрази съгласието си той.
След третата чашка баща ми спря да го кани, но вече беше късно. Гостът ни започна да се самообслужва. По едно време запали и цигара.
В бутилката не бяха останали и 100-тина грама, когато техникът, видимо пиян, се надигна и хвърляйки ú прощален поглед, се отправи да си ходи. Изведнъж се сети за настройките, които преди малко не искаше да направи. Върна се обратно, превключи телевизора на празен канал и каза:
― Вие следете картината и когато е най-добра, ми дайте знак! Правилата са си правила, не ми е разрешено да гледам западна телевизия!
После се обърна с гръб към екрана и развъртя копчето за настройка. Малко по-късно приемахме цели пет телевизионни програми. Благодарихме му, а той допи и последните капки „Сливова”, грабна отворената в негова чест „Стюардеса”, заедно с кибрита, и си тръгна. Наблюдавахме го от балкона да не би да се качи в колата си в нетрезво състояние, но не го направи. Прибра инструментите в един трабант и клатушкайки се, пое нанякъде пеша.

* * *

През декември 1990 година, малко преди Коледа, се отправих с един приятел за Германия, за да му съдействам с немския си при избора и закупуването на микробус на старо. Освен това, той притежаваше в дома си в София един широкоекранен цветен телевизор марка „САБА”, на който някаква част бе изгоряла и не работеше. Всички усилия да я намерим в България се оказаха напразни. Надявахме се да я открием в Германия.
Както и очаквахме, проблема с микробуса го решихме веднага, тъй като автокъщите в Германия са поне пет пъти повече, отколкото дупките по улиците в България. С резервната част обаче нещата стояха по по-друг начин.
Първо се оказа, че не можем да намерим такъв магазин. Второ – че тук никой не се занимава с отремонтирането на телевизори или техника с подобни дефекти. Просто старите уреди се изхвърляли и се купували нови. Надеждите ни се изпариха, когато научихме, че издирваният от нас магазин все пак съществувал, но се намирал на около 120 километра северно от мястото, където бяхме ние. Трети ден обикаляхме напред-назад и след като получихме и тази информация, решихме да се откажем от по-нататъшно търсене и да си заминаваме обратно за България.
Денят отиваше към своя край, отдавна вече беше тъмно, влагата помагаше на студа да го усещаме особено неприятно, а на всичкото отгоре дъждът непрекъснато преминаваше в сняг и обратно.
― Да преспим в микробуса и рано сутринта да тръгнем за София ― предложи Илиян.
― Добре, тъкмо ще сме със свежи сили и ще можем да изминем по-голямо разстояние. И без това наближава 18:00 часа и всичко ще затвори ― съгласих се аз и се загледах в един новичък опел кадет, който бе пуснал аварийните си светлини насред главната улица.
Шофьорската врата се отвори и на прага ú застана възрастен мъж. Косата му бе гъста и чисто бяла. Погледна автомобила си отзад, изруга нещо, но остана спокоен. Извади от багажника светлоотразителния триъгълник и го постави на определено разстояние от него. Едва сега забелязахме, че задната му дясна гума беше спукана. Последвалите действия на шофьора подсказаха, че нямаше и най-малката представа как се постъпва при подобни ситуации.
Нали сме си оправни, решихме да му помогнем. В началото обаче той не желаеше помощта ни. Вероятно ни помисли за крадци или измамници. „Вярно, че не сме се мили и бръснали от няколко дни, но чак пък толкова?” ― ми мина през главата, докато човекът схващаше, че помощ ще му е необходима.
Казваше се Ханс. Докато демонтирахме гумата, се заприказвахме и установихме, че бил някакъв началник в „Манесман” и скоро му предстояло пенсиониране. Колата бил закупил преди месец и не можел да проумее как било възможно да се стигне до такава авария с нея.
Изведнъж Ханс спомена България. Наострих уши и дочух, че преди години също бил изпаднал в подобно положение. В случая се намирал на почивка в Албена и когато последния ден ги развеждали из забележителностите на Варна, се откъснал за малко от групата си, и не щеш ли, се оказал изгубен в центъра на града.
След три часа лутане попаднал на човек на име Гошо. Гошо поназнайвал немския, макар и само думи, с които омайвал германките по плажа. Независимо от това, схванал проблема и без да се замисля, го метнал на москвича си и го откарал обратно до хотела му в Албена.
Но с това ужасът за Ханс не свършил. Предстоял му нощен преход с автобус до София и оттам - полет до Германия - и сега пък се оказало, че бил изпуснал автобуса. Гошо не се предал, возил го до Търговище, където настигнал автобуса, качил го на него и по този начин му спестил куп от неприятности.
― А вие откъде сте, момчета? ― попита Ханс и зачака отговора с нетърпение.
― От България!
― Майн Гот! Не може да бъде! Два пъти да имам нужда от помощ и двата пъти да я получавам от българи! Не е ли невероятно?!
Ето че привършихме със смяната на гумата и Ханс побърза да ни предложи какво ли не. Първо ни почерпи с дъвки. После взе да се бърка за пари, но ние решително отказахме.
― Мога ли да направя нещо за вас? Да ви закарам до някъде?
― Не, благодаря! ― отвърнах аз, но мигом ми просветна. ― Всъщност, търсим една резервна част за телевизор и никъде не можем да я намерим!
― Кайн проблем! (Никакъв проблем!) ― рече Ханс и ни подкани да се настаним в колата.
Караше като състезател. Спря до един вулканизатор, остави гумата за ремонт, разбра се с монтьора да си я прибере след 15-ина минути и отново поехме на път. Не след дълго се озовахме в покрайнините на града. Паркира пред нещо като фотостудио. Щом влязохме вътре, видяхме единствено млади хора.
Не мислех, че сме на правилното място, но Ханс настоя да обясня на момчето зад щанда от какво се нуждаем. Направих го, а то кратко и ясно ми отвръща:
― Кайн проблем! Само че ще трябва да изчакате около 20 минути.
― Ще чакаме, ако трябва и два часа, щом се налага! - въодушевих се аз и веднага усетих единомислието и надеждата в очите на приятеля си Илиян.
Предложиха ни да седнем и ни наляха кафе и безалкохолни напитки. Ханс отиде да си вземе гумата и ни помоли в никакъв случай да не си тръгваме сами. Половин час по-късно ни возеше към дома си, където ни покани, а ние държахме прословутата резервна част в ръцете си.
По време на пътуването ни разкри, че подобни части се произвеждали от студенти. С помощта на справочници те се ориентирали относно приложението им. Отваряли на съответната страница и разчитали схемата. Оставало единствено да я съберат в едно. Така едните набавяли елементите, докато другите хващали поялниците и започвали да действат. Работели на смени, а със спечелените пари финансирали следването си. Разбира се, цените при тях бяха и значително по-ниски. Когато се прибрахме в България, телевизорът бе оправен и ако не е изгоряло нещо друго по него, то той със сигурност още работи.
Иначе Ханс направо ни побърка. Вози ни още няколко километра до някакво градче, където се оказа, че живее. Беше предупредил жена си, че ще пристигне с приятели и тя се бе погрижила за кулинарните подробности. Измихме се, нахранихме се и май му изпихме бирата на човека. Но си личеше, че всичко, което правеше, бе от сърце.
Предложи ни да останем и пренощуваме у тях, но гордостта ни бе голяма и затова отказахме. Опитахме се да го убедим, че сме наели стая в хотела срещу гарата. Не ни повярва, но ни закара обратно до нашия си град, спря пред споменатия хотел, а ние се насочихме към входа му, сякаш бяхме негови редовни посетители, и когато той ни махна за последно сбогом и си замина, кривнахме и се отправихме към паркинга. Легнахме си в товарния отсек на микробуса сити, чисти и с усещането, че всъщност не е чак толкова студено. Явно около Коледа наистина се случват чудеса.

* * *

На връщане от почивка в Мичурин (Царево) хващаме с един приятел рейса за Бургас, за да се прехвърлим оттам на влака и така да се доберем обратно до София.
Раздрънканият „Чавдар” се оказа полупразен. Причината едва ли се криеше във факта, че бе средата на септември, а по-скоро, че бе обяд и слънцето така напичаше, че всичко живо се бе изпокрило на сянка. Дори асфалтът беше мек. Освен това, Мичурин се явяваше първата спирка по маршрута Ахтопол-Бургас, или с други думи, очаквахме автобусът да се понапълни едва към Созопол или най-късно в Черноморец.
И ние, като всички млади хора, предпочетохме местата на последния ред. Оттам можехме да държим под око останалите, а и друсането беше по-силно.
В автобуса жегата бе непоносима. За щастие, на тавана имаше люк, от онези, които се отваряха по посока на движението, и така въздухът нахлуваше и приятно охлаждаше пътниците. Колкото по-бързо се движеше автобусът, толкова повече и с по-голяма сила нахлуваше въздухът, а оттам и чувството ни за прохлада нарастваше. Решихме да се възползваме, но...
― По дяволите! Люкът е развален! Не може да се отвори! ― рече Владо.
― Дай на мен! ― предложих аз.
Пипнах оттук, пипнах оттам, завъртях една ръчка и някакси успях да го отворя.
Но сега пък не искаше да застане в изправено положение, а все падаше и се затваряше. Закрепих го едва-едва, но при следващата неравност на пътя автобусът се разтресе и той отново хлопна.
― Властелинът на дупките по пътищата явно е българин ― въздъхнах аз и се свлякох на седалката.
Владо опита още няколко пъти, после се изредиха и други пътници, но резултат нямаше. Така повечето се изнесоха в посока на шофьора, където, въпреки атаките му гъст тютюнев дим, можеха да получат що-годе някаква прохлада от малкото триъгълно прозорче и предния люк.
На спирката в Китен се качиха доста хора. Между тях и две приятелски семейства с по две деца. Жените и децата стояха неподвижни като куфари, докато мъжете се опитваха да се погрижат за всичко останало. Говореха високо, сякаш целта им бе всеки да ги чуе.
― Миме, ти пази децата, а аз ще прибера багажа! ― заяви единият, който повече мязаше на охранен нерез, отколкото на мъж с родителски права. Имаше вид на петкратен шампион в силовите дисциплини, а говореше бавно и мъчително, все едно, че му бяха потънали гемиите. Потеше се с всяка част на тялото си.
― Чухте какво рече баща ви, нали?! – обърна се жена му към децата, с което се надяваше да ги респектира, спечелвайки няколко секунди мирно поведение от тях.
Другият мъж не правеше изключение:
― Ей сегичка ще ви намеря къде да седнете!
Нахвърля куфарите в багажното отделение и завладявайки стъпалото на автобуса, взе да се оглежда. Бързо прецени свободните места, а избраните още отдалече резервира:
― Ето ги и местенцата! Хайде, сядайте, че да не пречим на останалите!
Сигурен в успеха си, дори се направи на небрежен:
― Спокойно де, не се блъскайте, никой няма да ви изпревари!
Поведението му заприлича на задочно дипломиран селски тарикат, но изглежда съпругата му нямаше нищо против. Явно ú беше приятно всички да забележат какъв грижовен, любящ и истински мъж притежаваше.
Жените окупираха двата реда седалки, намиращи се непосредствено пред нас. Сложиха децата си да седнат до прозорците и намествайки се от външната страна, ограничиха свободата им до минимум. Основната тема на разговора им сега се сведе до възхваляване на вундеркиндските им способности, като от време на време ги поучаваха да стоят мирно и в никакъв случай да не досаждат на бащите си.
Пуфтящи и обляни в пот, и мъжете се присъединиха. Всеки един се разположи, подобно на бей, върху цели две седалки, а когато автобусът потегли, местата до тях се оказаха и последните две свободни места. Следващата спирка бе в Приморско, но там никой не се качи и така продължихме към Созопол.
Тези направо побъркаха пътниците. И за миг не спряха да се изтъкват колко били кадърни в работата си и как слагали в малкия си джоб по десет инженера наведнъж. Питаха се защо тези „загубеняци” си пилеели времето да учат, а после и една гайка не можели да завият. Как преди години и на тях самите им предложили да завършат и добре, че отказали, защото сега щели да изглеждат по същия жалък начин. Как началниците ги отрупвали с хвалби и премиални.
Веднъж дори се случило германци да инсталират някаква техника в завода. За целта трябвало да се раздвижи един огромен вал. Той обаче бил клеясал и застопорен в основата си с болт.
След като никой не можал да се справи, директорът извикал Нереза и му се помолил. Погледнал той вала, дал вид, че пресмята отделните възможности, и отсякъл:
― Абе, я ми донесете флекса и шестнайсеткилограмовия чук!
Донесли инструментите с известно колебание, но щом ги развъртял, всички завидели на майсторското му изпълнение. Единствено германците се развикали:
― Найн, найн! Нихт зо! (Не, не! Не така!)
― Няма найн, няма майн! ― им отвърнал Нереза и продължил без капка колебание.
Миг по-късно отрязал главата на болта и избил вала от леговището му. Впоследствие се оказало, че болтът бил специален като изработка и с друг не разполагал нито заводът, нито германците, та се наложило да го поръчват от чужбина.
― Какво ме интересува! Ей ония учените там да се оправят! Ще го поръчват ли, ще го рисуват ли, все ми е тая. Абе, избих ли вала, или не? – стрелна „Нереза” другаря си с очи, давайки му да разбере, че очаква единствено положителен отговор.
― Майсторче си, признавам! ― отвърна онзи и най-накрая изплю камъчето:
― Явно ни е писано да носим предприятията си на гръб, при това без никой да ни оценява.
― Така си е, брато! ― преглътна Нереза вероятно за енти път несгодите в трудовата си кариера.
Разгорещили се от разговора, не обърнаха внимание на жегата. Жените и децата обаче дишаха тежко и се оплакаха.
― Тук съм, Миме, ей сега ще се погрижа!
Нереза се изправи с такова пренебрежение, сякаш му предстоеше схватка с някой мухльо. Отвори люка и си седна на мястото. Няколко секунди по-късно люкът хлопна. Нереза опита пак и пак, но след всяко разтрисане капандурата падаше. Раздразнен, взе да блъска с всичка сила, но и това не помогна.
След като изразходи енергията си за седмица напред, обясни пред останалите, че имало някаква пластина, пружинката на която била счупена и понеже не вярвал шофьорът да разполага с резервна такава, за съжаление, нищо не можел да направи. За да подсили ефекта от изказването си, дори отиде при него и все така на висок глас го попита дали пък случайно я има.
― Колега, да ти се намират от ония врътки, дето първо се завиват наляво, а после се фиксират с оборот и половина надясно, абе, ония, със специалната пружина?
Описанието се оказа толкова терминологично, че мисловната дейност на шофьора блокира и за малко да изпусне управлението на автобуса. Пътуващите също отдадоха дължимото уважение към техническите познания на Нереза, гледайки го по начин, сякаш бе спасителят на родната индустрия.
Осъзнавайки това, „Нерезчо” се плъзна между седалките, подобно на манекен, и седна на мястотото си, сякаш сядаше на трон.
Последваха нови и нови разкази за ситуации, в които главният герой оставаше винаги един и същ, неизменно справящ се с трудностите, намирайки най-верните решения.
Другият мъж изпълняваше ролята на адютант и оставаше в сянката му. Това се отразяваше и на отношенията между жените. Съпругата на Нереза като че ли бе по-главната, по-отворената. Каквото и да кажеше, другата само кимваше и се съгласяваше. Йерархията бе очевидна. Дори и децата на едните бяха по-настъпателни. Независимо че все още не го разбираха, усещаха, че са доминиращи.
На спирката в Созопол се качиха двама младежи на по 18 години. Бяха от онези, които в България наричахме „изпаднали германци”. Косите им бяха дълги, покриваха ушите, достигаха почти до раменете, светли и спластени. Облеклото им бе оскъдно, но саковете, които носеха на гръб, бяха огромни и препълнени.
Най-отгоре изпъкваше навито на руло одеяло – цялото в прах и слама. От едната страна висяха чифт обувки, а от другата – извехтели горни дрехи и посуда.
Самите германци бяха слаби, с болезнено бели кожи, на места ужасно зачервени. Фланелките им бяха трета или пета употреба, но здрави. Късите панталони на единия бяха от най-обикновен плат и не особено чисти, а на другия – кожени. Кожата се бе излъскала до такава степен, че допълнително създаваше впечатление за нечистоплътност. За сандалите да не говорим. Бяха от онзи единствен вид, който по недвусмислен начин подсказваше от коя част на Германия са, а именно от Източна.
― Хайде стига бе, тия да не вземат да седнат при нас, бе?! – възмути се Нереза и се изцепи:
― Откъде се взеха тези загубеняци, кой знае откога не са се къпали! Простаци с простаци!
Поогледаха се германците, свалиха раниците си и поставяйки ги на пода, забелязаха свободните места.
― Мамка им, видяха ги! ― прецеди през зъби Нереза и ще не ще се приготви да им направи място да седнат.
― Ентшулдиген зи бите! Филен данк! ― благодари единият и тъкмо се наведе, когато Нереза го сряза:
― Но, но! Но хир! ― а после се обърна към ортака си и решително го призова:
― Сядай при мен, бе братчед! Нека тия двамата да са на една седалка, че да не вземат да ни прехвърлят въшките си.
При споменаването на тези думи рейсът настръхна, а пътниците още повече наостриха уши.
Почувстваха германците, че става въпрос за тях и като че ли се поприсвиха. Автобусът бе пълен и задухът, примесен с миризмата на човешка пот, стана нетърпим.
Скоро и германците забелязаха затворения люк. Казаха си нещо, а онзи, който бе седнал от външната страна, стана и го отвори. Усещайки, че има някакъв проблем, хвана люка с ръка, а с другата взе да рови из джобовете си. Явно не успя да намери онова, което търсеше, защото го пусна и се върна обратно.
― Този пък сега ще се прави на майстор! ― занарежда Нереза. ― Аз не можах да го оправя, та той ли? Погледнете го само – егати смешника! Вижте само колко прост е тоя, бе!
След като люкът хлопна, задоволството на Нереза достигна връхната си точка.
― Абе, казвам ви, чист тъпанар! Капут! Капут! Колко пъти трябва да ти го повтарям, човече?
― Йа, капут! (Да, счупено е!) ― съгласи се германецът и продължи да рови, но този път в сака.
Помоли приятеля си да се изправи и задържи капандурата в отворено положение. Взе една клечка кибрит, пъхна я в приспособлението, след което му каза да пусне и че всичко било готово.
До Бургас оставаха 30 километра. Люкът повече не падна. Двамата германци ни спасиха от прегряване и от тъпите приказки на Нереза, който изведнъж потъна в дън земя. Настъпи обичайната атмосфера при пътуване с автобус. Чуваха се само откъслечните разговори на пътниците помежду им и някое и друго потропване от разбитите части на рейса. Прохладата ни помогна да се насладим в още по-пълна степен на друсането от задните седалки, при това в тиха и спокойна обстановка.