автор: Tiranozavar

Това е началото. Горе и високо. Където прозрачният като клепач вятър е тих. В него рядко се стрелкат лястовици. Гнездата им са ниско. Вежди под покривите на сградите. Облаците скриват самолетите.
Скриват и небето. Затова и въздухът долу е гъст. В него има прах. Фини частици пясък. Водород, по който може да мине ток. Безжизнен азот с корона от седем мъртви протона. Аргон, който съхранява старите ръкописи в библиотеките, но и взривява ракови клетки. Без цвят и мирис, но благороден газ. Въглероден диоксид, който храни зеленината на града, избуява в листата й, впива се любовно чак до корените. Фотосинтезира. Описва кръг, когато се движи в кръвта, и от тъканите, стопля белите дробове. Вода, от която е изпълзял животът, опарен от дъха на Бог. И кислород, елементът самоубиец, със синкав ореол, който може да подпали полите на света, и да го изтрие от картата на вселената.
А кръстовището е тясно. Колите се ежат една срещу друга, ръмжат срещу светофарите. В червения автомобил мъж поглежда часовника си. Пулсът му е 96, а денят е сряда. Прошарената му коса пробягва по огледалото, а под кожата, в кутията на черепа, някаква мелодия се опитва да намери верния тон. „На 4 г. той вече играе на Бродуей, на 11 има свой биг бенд”, звучи от радиоапарата. И мъжът барабани с пръсти по волана. „Незабравимо остава неговото кресчендо, подплатено от хрипливия саксофон на...” и в този миг гласът от радиото потъва в оживения шум. Изсвистява клаксон, вятърът се е заиграл с найлонов плик, който извива тяло пред стъклото на автомобила, и кракът на шофьора отлепва от педала на газта.
Следващото кръстовище е на километър. Автомобилът се плъзга върху пейзажа, вдясно има парк, а вляво, под тялото на светофара, се е свлякъл просяк. Носът му е зачервен, а ръцете треперят. След време мъжът с прошарането коса ще го сънува. Него, просяка, но с друго тяло. Сънят поврежда спомените, изкривява ги. Може да размени душите на непълно непознати хора и да ги сблъска в друго измерение. Където няма светофари, нито автомобили, нито кръстовища.
Пулсът на мъжа е 103, а денят е отчупил още няколко минути. Дишането му става по-бързо, и по-плитко. Горе, където вятърът е тих, прелита лястовица и тънкото й гласче звучи като хленч на бебе. В това пространство, над покривите и под следите, които оставят самолетите, се скитат душите на новите хора. Дебнат се една друга, подозират се, опитват да разгадаят онова, което хората от кръстовището биха нарекли съдба.
Просякът се прозява и в белите му дробове се забиват финни частици прах. После тези атоми ще се разтворят в кръвта, и някъде под слънчевия сплит ще го прореже изненадваща болка.
„Времето днес е лятно. Температурите няма да надвишат 25 градуса.”, се чува от радиоапарата. А мъжът вече е поставил крака си върху спирачката. Скоростта е по-ниска, и по-ниска, докато автомобилът спре. Времето в тялото на мъжа обаче тиктака неравномерно. Пулсът му е 120, и се ускорява. По челото му избиват ситни капки пот. Потта съдържа сол, а солта е токсин. Произлезли сме от солената вода, произлезли сме от солената вода, си мисли мъжът, а погледът му търси в огледалото за обратно виждане просяка.
„Възможно е в края на деня да има леко превалявания, а на места и бури”, гласът от радиоапарата стърже по ухото. До края на деня, който ще утихне в нощ, остават по-малко от 6 часа. Пулсът на мъжа е 160, а дишането му на бавни и дълбоки тласъци.
Над сградите, тухлите, направени от глина, гранита, добит от кариерите, радиосигналът се разпръсква като вълна, но само фините сетива на антените могат да я укротят. Гласът е като пръска слюнка. Съдържа влага, струя въглероден диоксид, енергията на сърцето, и миризмата на това, което хората от кръстовищата наричат душа. Радиосигналът носи много души. Ако някой забрави отворена вратата на Ада, писъците на грешниците, ще прозвучат по радиото като синкопиран сърдечен ритъм.
Пулсът на мъжа прехвърля границата от 200. В такива моменти и в болниците опират в кожата на умиращия нещо студено, и нещо от метал. Металът поглъща ритъма, отдава го на въздуха, оттам електроните, които летят наоколо, го превръщат в удари. А така древните са създали барабана.
Просякът се свлича на паважа, свил ръце в юмруци. Мъжът от автомобила се опитва с дясната си ръка да увеличи звука от радиото, да умножи тласъците на този глас още, и още. Сякаш самият той вика. И гласът му се извисява до антените. Там, където вятърът е тих, и прозрачен като клепач. И където душите на новите хора дебнат, и просто хихикат.