автор: daik

Видях ловците!
Без гости от града.,
- в ръката пушката, на рамото торбите,
през синори къпинови вървят.
Самотен изстрел за разтуха
бразда отваря в спечената тишина
и капки кръв отекват глухо
във шипката - не криеща сърна…
Сено в хранилките щом сложат,
в полузабравен ритуал,
небето свъсено ще разтревожи
запаленото огънче със пушек бял.
Цвъртейки във жарта ще протестира
сланината наложена със праз,
а греяна ракийка ще намира
в душите им изгубения глас.
Ще заечи във буките отминалото време
на верните жени и смелите мъже:
Биляна пак платно ще бели
а Миле Попйорданов болен ще лежи.
Със "Бално"-то (неказаното пред юначе)
под вежди взорът ще тежи,
за своето Индже гора ще плаче,
сокол за брата ще тъжи,
…
реката спомени ще влачи..
…
а надвечер жената ще гълчи,
хлапетата зарадвано ще скачат…
Стъписани в предлунните лъчи
над одър топъл ще прекрачат
красиви Български жени,
непобедими Български мъже…
Ще правят нанизи от звезднитните мъниста,
от родната земя ще изплетат въже,
на него ще завържат люлка чиста
в която ще проплаква нашето дете!