автор: vasillazarov

В предприятието ,,Търговия на едро - Петър Лесов” тази сутрин щеше да се проведе търг за употребяван инвентар. Предприятието имаше няколко магазина за хранителни стоки, но помещенията бяха реституирани и преминали в чужда собственост. Инвентарът беше прибран в складовете и чакаше да бъде закупен от новите евентуални собственици, събрали се пред административната сграда.
Бяха общо седем човека. Подобни търгове се обявяваха и огласяваха чрез местните вестници, но на практика повечето от присъстващите, се бяха осведомили чрез така наречения принцип от уста на уста. На Жеко се бе наложило да стане необичайно твърде рано от леглото. С времето бе придобил навик да спи поне до девет часа, а сега нямаше още осем, и душата му още дремеше, въпреки разгорещената компания, сред която се намираше. Беше спал не повече от пет часа. Пушеше вече втора цигара. Eдва се усмихваше на комичните елементи от водения разговор, на които останалите присъстващи реагираха със звучен смях, който се чуваше чак от последния етаж на четириетажната сграда. Един от присъстващите, Весо Краев, беше обект на закачки от останалите, понеже ги изненадваше с интереса си към търга. Отскоро беше пенсиониран пожарникар и никой до този момент не бе допускал, че има инвестиционни намерения в областта на търговията.
-Всичко ще свети, ще направя най-големия магазин …. – говореше Весо, разпален и почервенял от подигравките на останалите.
-Най-големия на неговата улица – допълни Иван Ничев, дългогодишен бивш барман, сега собственик на един от магазините за хранителни стоки. При това уточнение на Иван, всички избухнаха в смях, защото улицата на Весо беше една от най-късите в града, с около седем-осем къщи.
-Абе, търговията да не е нещо само за вас бе, дето крадяхте? Всичко, с което съм се захващал, е ставало така, както трябва, както е по книгите, всичко ми е било на шест – продължаваше Весо.
-Весо, кажи тогава защо, като стана пожар в хотел „Мусала”, ихтиманската пожарна е дошла преди самоковската, а нашата е била без вода? – подхвърли Коце Войнов, собственик на магазинче в кв. „Самоково”.
-Това не е вярно. Ихтиманската беше преди нашата, но я изпреварихме на ДДС- то, и когато стигнахме пред хотела, ихтиманската пристигна чак след пет минути.
-Е как няма да я изпреварите, като вашата е била празна? – уточни Иван Ничев.
-Това не е вярно, това не е вярно! – въпреки гласовитите си възможности, Весо не беше убеден дали го чуват, поради звучния смях на останалите. – Може да не е била напълнена до горе - пет кубика, но поне два имаше, за това мога да твърдя с целия си авторитет. Какво да ви разправям за неща, които не разбирате! До всеки хотел, до всяка обществена сграда трябва да си има пожарен кран…Има сгради, които са построени извън всякакви правила. Но пожара беше овладян, предотвратен… и не се запали гората.
-Добре, че са дошли на помощ долнобанската и костенската пожарна…
-Ами ще дойдат ами, ние да не сме гасили само в Самоковско! Абе, вие сте много интересни хора…
-Идват, идват за търга – каза Иван Ничев, като посочи излезлите от сградата Росица Желева, която беше счетоводител на предприятието, Румен Ковашки - административен директор и домакина Георги Станев.
Всички за първи път присъстваха на търг, включително и организаторите. Повечето от тях само по западни филми бяха гледали как се провежда. Румен Ковашки покани участниците в склада, където бяха подредени предметите за оглед и продажба. Пред стоките имаше една маса, на която се настаниха организаторите. Пред нея беше постлана червена пътека, която беше старателно заобиколена от организаторите, за да не оставят следи от прашните си подметки. Кандидат-купувачите насядаха по столовете, разположени срещу тяхната маса.
-Добро утро на всички - Румен Ковашки откри процедурата, и както се бяха уточнили предишния ден, започна да следва планирания сценарий. – Днес, както знаете, ще се проведе търг за продажба на инвентар, собственост на ,,Търговия на едро – Петър Лесов”. За да премине всичко както трябва, ръководството на предприятието реши да се спазват следните правила: всички присъстващи, които имат намерения да купуват, да се регистрират при госпожа Росица Желева и дадат депозит от сто лева…
-Какви сто лева?! То целият ви инвентар не струва толкова - възрази Иван Ничев. Останалите членове също нямаха намерение да дават такава сума. Така, още от самото начало, планираните намерения на организаторите, относно протичането на този търг, претърпяха промяна.
-Моля за тишина, моля за тишина! Този депозит го изискваме и е необходим, за да може наддаването, за каквото и да е, да е обвързано с някаква отговорност, подплатена с парична гаранция. Ние нямаме намерения да провеждаме някакъв цирк – продължи Румен Ковашки. – Който наддава, е длъжен да го плати. Ако нямаме депозит, как да накараме да плати, ако в последствие се откаже?
-Аз нямам намерение да надигам. Какво да наддаваме за този амортизиран инвентар? Това да не са някакви уникати. Кажете кое за колко продавате, и който има пари да плаща, да си го носи - каза Иван Ничев, при което всички участници, в така наречения търг, издадоха възгласи на одобрение.
-Господа, моля за тишина – почти викаше Румен Ковашки. - Това не зависи от мене. Това е колективно решение на ръководството и утвърдено със заповед на директора на предприятието. Моля ви да спазим тази заповед. Пак повтарям - това не го решавам аз, не са ми делегирани права да променям предварително утвърдения и заповядан начин за протичане на търга. Моля ви да се регистрирате и да заплатите депозита от сумата…
-Да дойде директорът тогава,…дайте да си ходим и да си ги чукат от главата,…да кажат колко струва един кантар,… има седем кантара и ние сме седем, … май само за кантарите сме дошли, другото не струва… - изразяваха мнения участниците, като веселото настроение от закачките с Весо Краев се прехвърли в помещението, където се провеждаше, или по-точно не се провеждаше търгът.
Росица Желева и Румен Ковашки обсъждаха какво да правят при така създалата се ситуация.
- Предлагам да изпушим по една цигара, докато организаторите на търга решат дали да продават или не – предложи Иван Ничев, използвайки получилото се затишие. Той стана от стола и тръгна към изхода на склада. Останалите участници го последваха.
Росица Желева настояваше пред Ковашки да приеме предложението на Ничев. Румен обаче реши, че е по-добре да докладва на директора и да иска разрешение за това.
Навън времето беше приятно топло. В ранните часове на юлския ден, слънцето не напичаше така силно, както в обедните. Участниците в търга бяха в добро настроение, защото спечелиха първия рунд по извиване на ръце срещу организаторите.
-Това предприятие вече го виждам като част от бермудския триъгълник – изразяваше мнението си Иван Ничев, – до 2-3 години ще потъне. Не чувствате ли, че ние все по-често купуваме стоки от София, Пловдив и страната?
Росица Желева също беше излязла на слънце и пушеше на около десетина метра от групата на участниците. Жеко отиде при нея. Като деца живееха в една махала и се познаваха много добре.
-Жеко, ти какво си харесал да купуваш? – посрещна го Роси.
-Кантар и малко стелажи, ако не ги давате скъпо.
-За какво са ти, да не правиш и ти магазин?
-Да. До заведението ми има още едно помещение на туристите, което е празно и съм говорил да ми го дадат под наем. Гледай какви глупости говорят – Жеко посочи с поглед групата, членовете, на която обсъждаха кой от тях ще купи търговията, като фалира и тя.
-Хората са прави. Ние това си заслужаваме. Вчера им казах на нашите, че така не може да стане, но не увират. Имам толкова работа, приключване на месеца, а се занимавам с боклуците, от които трябва да се отървем. Тоя Ковашки няма елементарна представа от реалността. Някакво колежанче, което си въобразява, че работи не знам къде си. Още жълто има на устата, а мисли, че всичко знае, и във всичко се проваля. Много ме интересува! Аз мога още сега да напусна. И без това водя счетоводството на 5-6 частни фирми и едвам смогвам.
-Роси, аз това искам да те помоля. Що не вземеш да водиш и моето счетоводство?
-Кой го е водил досега?
-Никой, не е водено. Иначе събирам всички документи в една папка.
-А! E това е! Откога ги събираш? От колко време имаш реална дейност?
-Около половин година.
-Хубаво, но да мине тая седмица и ще те започна, че могат да ти дойдат на проверка. Хайде, нашият идва - Роси гледаше към пристигащия Ковашки, който покани участниците отново в склада.
-Господа, обсъдихме вашето предложение и решихме да го приемем - продължи Румен Ковашки, с ентусиазъм, подобен на този, сякаш самият той е инициатор на промяната. - Все пак искам да уточня, че ние ще посочваме определена цена за даден елемент от инвентара, но когато интересът за него е по-голям и има повече желаещи да купуват от наличните бройки, ще се наложи да се прави наддаване. След деклариране готовността за закупуване, заплащането ще се извършва на момента. Когато се стигне до наддаване, и в случай, че този, който е наддал най-много не плати, независимо по какви причини, печели този, който е наддал сума по стойност най-близка, стига да плати веднага – след като изчака малко и не чу възражения, продължи: – нека да започнем по списъка, който сме изготвили по азбучен ред. Първо, артикул N 1 – аквариум с вместимост 0, 7 кубика за жива риба. Начална цена - 49 лева и 50 стотинки. Има ли желаещи?…Артикул N 1 - аквариум за жива риба. Има ли желаещ?…Няма. Продължаваме нататък… Артикул N 2 - банкнотоброячна мащина, цена 39 лева и 80 стотинки…Има ли желаещи?…
-Господин Ковашки, не е ли по-добре ние да посочваме към какво имаме интерес, за да стане по-делово – предложи Жеко и получи одобрителни възгласи от участниците. – След търга искам да ви поканя на обяд в моето заведение – възгласите бяха още по-гласовити и по-одобрителни и допълни, - но затова моля всеки желаещ да се регистрира с по пет лева при мене.
Насядалите около него започнаха да се бъркат и да дават банкноти на Жеко, като пускаха закачки от рода, че това се казва регистрация, за организаторите да е безплатно, че щом продават, са позакъсали, и други от този род.
-Предложението е уместно - продължи водещият търга - моля вашите предложения.
-Кантарите, кантарите, … артикул N 47… - чуха се няколко гласа.
-Добре, артикул N 47 - кантар за хранителни стоки до 5 кг. Цена 99 лева и 90 стотинки…
-А-а-а…Какви са тия цени?…Да не са нови…Видяха, че имаме интерес и вдигнаха цената… Нямат гаранция - коментираха неодобрително участниците.
-Предлагам следното - взе думата Иван Ничев – дошли сме основно за кантарите. Ние сме седем човека и по една случайност и кантарите са седем. Най-справедливо е всеки да купи по един кантар и цената да е тридесет, максимум тридесет и два лева.
-Да…Много точно казано, много справедливо! – подкрепиха го останалите.
-Не можем да ги дадем на тази цена. Това не е търг, не е и продажба. Вие искате да ви ги подарим. Това е държавно имущество. Утре ще ни направят ревизия и ще ни обвинят - не се съгласяваше Ковашки.
-Слушайте какво ще ви кажа, - намеси се Роси Желева - към кантарите имаме предложение, моля за тишина, предложение писмено - да се закупят от Пловдив за цена 50 лева. Мога да ви покажа писмото. Затова цената не може да е по-ниска от 55 лева.
След дълги спорове и увещания, се стигна до общо съгласие кантарите да се продадат за 52 лева и 70 стотинки. След като всеки един от мераклиите заплати определената сума и получи кантара, за който беше дошъл, участниците оредяха до двама човека - Жеко и Коце Войнов. След продажбата на един от хладилниците, имаше само един участник и това беше Жеко Стоицин. Той се бе подготвил за търга, играейки усърдно комар през последните няколко дни и разполагаше с около две хиляди и триста лева. Беше решил да вложи по-голямата част от сумата в инвентар за новия си магазин. При така създалата се ситуация, Жеко вървеше около инвентара, оглеждаше го, информираше се от цените, договаряше ги и Роси записваше договореното. Поради неотстъпчивостта на Румен Ковашки предприятието не можа да продаде стелаж и щандова маса и Роси Желева му предложи да я остави сама да се договаря с Жеко. След като Ковашки се оттегли, цените значително паднаха.
-Роси, понеже имам около две хиляди лева, има ли начин да взема нещо на отложено плащане, а след 20-30 дена ще се издължа? - предложи Жеко.
-Смятам, че няма да има проблем. Ще питам директора, мисля, че ще го убедя.
-Роси, абе ти нали си спомняш, имаше една, Аглая се казваше?
-Да, тя сега живее в „Самоково”.
-А така, та тя ми вика един път да я последвам и ме води в… имаше една плевня и там ме съблече да се прегръщаме.
-Я гледай, тия манечките какви работи са вършили! Друго ще пишем ли?
-А аз си виках тогава, колко по-прекрасно ще е кака Роси, която имаше истински гърди, да ме покани на нещо подобно.
-Eми да си казал, бе Жеко! Сливи ли си имал в устата? Що не вземеш тоя фризер? Струва сто и седемдесет лева.
-Да, ще ми трябва. Ще го взема – съгласи се Жеко.
Росица Желева направи корекция в списъка, където въпросния фризер беше посочен с цена двеста и деветдесет лева.

След около час всички участници, заедно с организаторите на търга, бяха в заведението на Жеко и се наслаждаваха на домашна ракия и зелена салата. Жеко изпрати Арнолд за 40 кебапчета до братовчед си, който ги печеше в един фургон на пазара. Спешно беше извикана и една далечна негова роднина, пенсионерка, да пържи картофи, и помещението се изпълваше с приятна миризма. С израженията си всички показваха задоволство от свършената работа. Притежанието на кантар осигуряваше най-важното средство за търговия. Всичко останало беше по-лесно и възможно постижимо с интерпретации и подръчни материали. Така че за времето, през което се развиваха описваните събития, притежанието на кантар бе по-важно от онези формалности като лиценз, регистрация на фирма, патент и разрешение от ХЕИ, взети заедно.
Угощението достигаше своя пиков момент, когато Георги влезе в заведението. Едва когато го видя, Жеко се досети, че предишния ден брат му го помоли за среща по обяд, за да му иска някакъв съвет. Покани го на отделна маса и му предложи обяд.
-В каква чест сте се събрали? - попита го Георги.
-Сутринта имаше търг и сега го поливаме. Купихме по някой и друг кантар.
-Смехории...
-Хайде, казвай за какво си дошъл и не се прави на голямата работа - скастри го Жеко. Не обичаше да го гледа отвисоко и да показва по какъвто и да е начин нищожността на това, с което се занимаваше.
-Всъщност, отдавна исках да споделя с теб за общуването ни с Милена. Отношенията в нашето семейство са извън всякакви норми. Понякога ги сравнявам с тези във всички семейства, които познавам и не мога да кажа, че има някой мъж, към когото е проявявано толкова малко уважение и има липса на внимание, подобно на мене.
-Да бе, така е. Яко си го закъсал и за това си виновен самият ти.
-Аз разбирам да съм някой несретник, примерно, да съм легнал на ръцете на жената, да ме издържа, да й се размотавам без работа! Вярно е, че отначало бях заврян зет, но после нещата се промениха. Сега, след като работите ми потръгнаха и съм причината да се повиши благосъстоянието на семейството, заслужавам по-голямо уважение. Нали така?
-Не може да имаш уважение, като се оставяш да те мачкат. Искаш съвет и ще ти го дам. Жена ти е змия. Може да ми се довериш, защото може от твоите трансбизнес врътки да не разбирам, но в областта на човешките взаимоотношения, почти никога не съм грешал. Змията трябва постоянно да се натиска към земята и да не й се дава възможност да се надига. Защо едно време е нямало разводи - защото мъжете не са давали на жените да си развяват байрака. Не се отчайвай, жени - змии има много, не е само твоята – развиваше теорията си Жеко. - С такива жени човек винаги трябва да е нащрек. Нали си мачкал пластелин, колко повече го мачкаш, толкова е по-мек.
-Не мога да я мачкам. Струва ми се, че твоят съвет е малко ориента-а-а..., доста радикален.
-Ти имаш две възможности - или да те мачкат, или да мачкаш. Хайде, щом не ти харесва тая дума, да го наречеме така: не бъди толкова добър, не бъди безгръбначен, грубо казано дръж се понякога лошо, разнервирай се, покажи й красноречиво гнева си - поучаваше Жеко.
-Ако те послушам, не знам докъде може да доведе това мое държание. Може да стигне и до развод...
-Хайде бе, ти таман си се превърнал в златна кокошка, която снася златни яйца, и жена ти ще те остави, та да те вкара в ръцете на друга! Хайде, не ставай смешен!
-Знаеш ли, че никога не ми е вървяло с жените. Оня път, когато бяхме при нашите, ви гледам с Росен - високи сте, снажни. А аз какво съм - е - косата ми оплешивява, от стоене на бюро се поизгърбвам, имам наднормено тегло. Жените не харесват такива мъже. Може би и моята затова ми няма уважение.
-Глупости, глупости говориш Георги! Трябва да знаеш, че само мъжете гледаме външната красота и една малка част от жените, само тези, които са повърхностни. Примерно това, че се фукняриш, е много по-грозно от всичко, което изброи. Поне за мене. Може би това е настроило жена ти против тебе. Затова, когато спорите за нещо и практиката впоследствие покаже, че си прав, никога не й го натяквай и изтъквай. Тя може да е зла, но не е тъпа. Ще го отчете. Така се трупа авторитет - важно нареждаше Жеко, който нямаше и един ден брачен живот.
-Най ми е неприятно, като си легна вечерно време. Милена си ляга по-късно и по-трудно заспива. Или вземе да вдига шум, или ще ме пита нещо, за да се заяжда.
-Трябва да я накараш да те уважава.
-Не можеш да искаш от някой да те уважава. Това се постига с усилия.
-Нали ти казах как. С нея не можеш да го постигнеш с мекия брус. Бъди твърд и дори груб, ако се наложи. Тя е с конфликтен характер, трябва да я сложиш на място.
-Знаеш ли, като ми говориш тия неща, разбирам, че досега съм възприемал позиция, близка до тази, която ме съветваш. Примерно, не й говоря няколко дена и тя омеква. Сигурно усеща, че е прекалила. Това има ефект и за по-дълъг период от време след това. Не искам да изпадам в крайности, защото не ми е по характера да се карам, да бъда груб. Представям си, че се скараме. Там нагазвам в нейни води. По-устата е, ще ме обиди повече. А и винаги, когато си изпусна нервите, се разстройвам за няколко дена. Ще трябва да измисля нещо в посоката, която ме съветваш, но така, че да постигна повече с най-малки ядове.
На Жеко му доскуча от брат му. Беше му обърнал достатъчно внимание. Накратко се позаинтересува за новата кола, и като се извини, че има гости, го изпрати.
Обядът се проточи повече отколкото предполагаше, и тъкмо започна да съжалява, че е станал инициатор на това мероприятие, присъстващите взеха да си тръгват един по един. Днес имаше още неща за вършене. Първо, трябваше да посети Дарина, за която научи, че е болна и била приета в градската болница. Вечерта пък беше поканен на покер. Когато гостите му оредяха до двама, които нямаха намерения да си тръгват, Жеко пое с жигулата към квартирата си. Облече белия панталон и червената блуза с тринайсетте копчета. Тази премяна използваше в изключителни случаи. Трябваше да отиде и до цветарския магазин. Поколеба се, дали екстравагантното му облекло в съчетание с букета, не е доста претрупано, но това беше само за миг. Като паркира колата пред заведението си, пое пеша към цветарския магазин. Поръча средно голям букет с рози. Преди да избере тези цветя, видя в тях един символ. Бодлите щяха да бъдат за досегашния любовник на Даринка, явяващ се негов враг, ароматът и красотата - за Даринка, а двете взети заедно - за негово лично удоволствие. Цветарката го аранжира в съчетание със зелени листа, фини мрежовидни стръкове и луксозна хартия. Букетът беше впечатляващ. Като го носеше, имаше чувството, че всеки срещнат се захласва по него. За първи път купуваше и носеше букет. Чувстваше се неловко като всеки човек, който прави нещо необичайно. За да си даде увереност, си представи как розовите тръни се забиват в душата на Попхристов. Съдбата беше благосклонна към Жеко. Помисли си каква прекрасна възможност му беше предоставила тя. Посещението му в болницата засвидетелстваше интереса му към Даринка по най-елегантен и естествен начин. Имаше голяма вероятност Попхристов да не я посети. Той беше авторитетен човек или по-точно се мислеше за такъв по силата на собствената си фалшива самооцeнка. Може би нямаше да рискува, за да проваля репутацията си, навестявайки на публично место необвързано младо създание. А да носи букет, и то подобен на жековия, беше направо абсурдно. Една такава неразумна постъпка, би стигнала като нищо до знанието на жена му.
Жеко мина по моста на Искъра и хвърли поглед към съблечените деца, които се наслаждаваха на близостта с прохладата и живителна сила на планинската река. Предвкусването на бъдещо, по-голямо удоволствие го изпълваше с ентусиазъм и добро настроение. Вървеше уверен в себе си, с чувството, че животът е удивително подходящо място за безкрайни забавления, стига човек да има повече фантазия, да знае как и да притежава талант за това. А той се радваше на щастието да го има. На входа на болницата срещна една бегло позната санитарка, която виждаше отвреме - навреме на гости в леля си Марга.
-Жеко, къде с тоя букет?...И я гледай, как си се облякъл! Да не е родила някоя от твоите..., ха-ха… Я, я колко си насмеян…
-Не, не е лельо…а...
-Наде…
-Не е това, лельо Наденце. Дошъл съм на свиждане на едно момиче, казва се Даринка. Чиновничка е в съвета. Сещаш ли се?…
-В кое отделение е?
-Не знам. Не знам и от какво е болна.
-Хайде ще питаме колежките по етажите - предложи леля Надя и го поведе по коридора към стълбите. На втория етаж не намериха санитарка, а леля Надя нямаше намерение да разпитва сестри, още по-малко доктори.
На третия етаж срещнаха една санитарка, която ги информира, че във вътрешно отделение 213 или 214 стая, постъпило младо момиче. Повечето от пациентите бяха възрастни хора и когато постъпваха за лечение млади, правеше впечатление. Санитарката изпрати Жеко с пожелания, усмивки и съучастническо поклащане на глава.
След като надзърна в 213 и видя, че Даринка не е там, се извини и влезе в 214. Вратата на стаята беше отворена. Даринка лежеше на леглото до прозореца и гледаше тъжно навън. Лицето й беше бледо и не бе гримирано така, както бе свикнал да я вижда. Около възрастната жена до вратата имаше три жени и две деца на свиждане, които шумно разговаряха. Жеко пристъпи по-близко до прозореца. Eдва когато стигна почти до ъгъла на леглото, Даринка го погледна, вдигайки лявата вежда, след което обърна главата си към него. Гледаше го с изненада и лека усмивка.
-Къде е Мара? - попита го тя, като гледаше към букета.
-Не съм я виждал тия дни. Научих, че си тук. Заповядай! - Жеко й подаде букета.
-Много е красив, седни на леглото - Даринка се понадигна, посочи на Жеко края на леглото и взе букета. Очите й, издаващи известна умора, се оживиха и взеха да придобиват жизненост и дори блясък.
-Пред себе си виждам една наистина жива и истинска красота, пред която розите бледнеят.
-О-о, благодаря! Макар и да не е истина, на всяка жена е приятно да чува подобни неща. Бях на системи... - Даринка показа надупчената на няколко места вена на свивката на лакътя и допълни - и се съм се разкрасила.
-Има нещо несправедливо в това да си в болницата. Ако бях някой вездесъщ и можех да раздавам справедливост, бих вкарал в болницата толкова болни души, почти половината град, но ти нямаше да си сред тях.
-E, чак пък половината град…Не ми изглеждаш толкова жесток - Даринка изхриптя с характерния си смях, в който имаше нежност и доброта, а Жеко го прие като приятно поносим, за разлика от преди.
-Да, категорично, ако това е цената да не бъдеш ти тука.
Даринка го гледаше учудено.
-Най-малко тебе съм очаквала да видя сега. Как си се изтупал само… - каза Даринка по-тихо, като хвърли един поглед към другите присъстващи, които се бяха поукротили и може би някои от тях се заслушваха в техния разговор.
-Обличам тези дрехи много рядко. В повечето случаи, да покажа уважението си към някой, на когото държа.
-Значи ги обличаш много често - засмя се отново Даринка.
-Н-е-е. Иначе бързо ще се износят. Имам си дрехи и чувства за ежедневието.
-А Марияна за делник ли ти е, или за празник?
-Марияна ми е просто приятелка. Единственото нещо, заради което изглежда, че е нещо повече от това, е подкрепата, която й осигурявам пред един насилник.
-Може и така да е. Преди време, в началото, тя струва ми се, имаше други надежди за тебе. Запозната съм добре с нейните истории. Защо й е трябвало да дава някакви аванси на Санде и сега да си носи последствията.
-Не бих желал да попадам в подобни среди, в които се подвизават хора като Санде - с това Жеко целеше да хвърли камъни в градината на Попхристов, който беше близък приятел на Санде. Даринка едва ли знаеше, че двамата мъже бяха членове на един и същ неформален градски клуб - този на хазарта.
-И аз избягвам такива хора - замислено каза Даринка, погледна към розите и добави с радост в очите - ще трябва да ги сложа във вода, за да се запазят свежи.
-Толкова съжалявам, че въобще не съм се сетил за това. Честно казано, за първи път купувам и подарявам цветя. Ей сага ще потърся нещо - Жеко излезе от стаята под погледа на гледащите го с усмивка присъстващи, повечето от които чуха почти всичко, което каза с високия си, несмущаван от нищо, уверен глас.
След десетина минути се появи с един буркан, картон и медицинска ножица, която беше взел от познатата санитарка. Развърза букета, обви най-напред картона около напълнения до половината буркан и върху него завърза луксозната хартия. В горната част, понеже тя стърчеше, я прегъна. Чрез това оригинално удължаване на буркана, се получи сполучлива, приятна ваза, в която потопи розите и останалите елементи на аранжировката. Даринка разбра намерението и му помагаше, като на няколко пъти Жеко докосна топлите й красиви ръце.
Жеко си тръгна от болницата с чувство на задоволство. Чувствата бяха посяти, оставеният букет щеше да ги пои и дава топлина, за да израснат бурно. Беше убеден, че постъпката му бе приета добре. Дори още трима подобни на него мъже да я бяха посетили с букети, Даринка щеше да е още по-щастлива. Но той беше единственият. Научи, че на посещение са идвали майка й и баща й. Всеки човек на нейната възраст копнее и мечтае за нещо различно от родителите си, за сродна душа. Това е потребност, носеща емоционален заряд, с който се преодоляват по-лесно трудностите. Нямаше начин да не я е развълнувал. Дали щеше да я накара да се влюби в него? Дори и да не го постигне, щеше да разколебава чувствата й към Попхристов. Колкото повече, толкова по-добре.
Сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящата покер игра, от която предчувстваше, че ще спечели много добре.
В града се бе сформирал хазартен кръг, състоящ се от около 50 - 60 човека. Повечето от тях бяха уважавани хора, общественици, бизнесмени, чиновници и занаятчии. В живота си прилагаха принципите на порядъчност и спазване на всички обществени норми. За много от тях обикновените хора въобще не подозираха, че са страстни привърженици на хазарта. По-добрите и успяващите членове на това общество, имаха свои подходи и стил на игра в хазарта, които задължително включваха елемент на измама. В тази хазартна среда имаше утвърдено правило. Всички хитрини бяха позволени до момента на откриването им. След такова разобличение, се разчуваше много бързо и изложилият се трябваше или да играе без номера, или да мисли нещо по-добро.
Жеко от години имаше свой номер, който го нареждаше сред елита на комарджиите. Имаше масивен златен пръстен, който от вътрешната страна беше полиран до огледално отражение. Когато раздаваше картите, беше тренирал до съвършенство ъгъла на безименния пръст, така че да се отразява четливо изображението на долната лява част на последната карта, която виждаше за миг. Една карта от 24-те беше една двадесет и четвърта преднина пред останалите. Нали казиното работеше на печалба, разчитайки само на нулата при много по-голям брой числа, в сравнение с тези на картите, които бяха само 24. Недостатъкът на неговия номер беше, че трябваше да играе продължително, но идеален номер не съществуваше. Играчите се дебнеха подозрително и непрекъснато. Жеко усещаше погледите им и дори мислите им. Често играеше без да ползва номера си. Позволяваше си да губи с малки суми и това правеше често. Когато му трябваха пари или когато имаше сведение, че някой от съперниците му ги притежава, правеше впечатляващ удар. Следващите хазартни вечери не използваше номера си, оставяше се на течението, занасяше се с майтапи, забавляваше се и не се напрягаше особено.
Хазартът в града се беше превърнал в поле за изява на находчивостта, комбинативната, аналитична и логична мисъл, сръчността и изобретателността. Най-добри и признати от всички бяха Любе Цоков и Захари. Любе беше треньор по лека атлетика и някакъв градски председател по спорта. Захари беше невзрачен човек и се олицетворяваше като сянката на Любе. Всеки губеше от тях, но живееше с надеждата, че ще дойде ден, когато ще ги обере, ще заеме почетното първо място и това още на другия ден ще се знае от всички хазартни членове.
Тази вечер Жеко имаше покана от Захари да играят на покер с двама сърби в Боровец. Любе беше на лагер със спортистите на Белмекен, а сърбите решили спонтанно да наминат, да си начешат крастата. Жеко беше поласкан от това, че Захари беше поканил именно него. Имаха среща един час преди играта, на която щяха да умуват как да оберат сърбите. Това обстоятелство беше много важно за Жеко. За своя номер нямаше намерение въобще да споменава, но се надяваше от инструкциите на горестоящия в йерархията на комарджиите да намери вратата към техните върховни тайни.
Захари пристигна в заведението на Жеко към седем часа. Така се бяха разбрали предния ден. Беше облечен с шарена риза от пясъчна коприна. Това облекло, придаващо усещане за празничност, предизвика в Жеко комично чувство. Захари беше към 45-годишен с тих и благ характер. Като видя Жеко, се поусмихна, при което дясното му полузатворено око съвсем се скри.
- Е, Хари, да ти имам ризата! – посрещна го Жеко с приповдигнато настроение.
-Да видим днес как ще я свършим. Хайде да се поразходим навън – почти прошепна Захари.
Седнаха на каменната крайречна стена на Искъра. Вечерният вятър развяваше късите ръкави на копринената риза, към която Жеко поглеждаше с иронична усмивка.
-Кажи сега какви са тия сърби? - започна отдалеко Жеко.
-Идват отвреме-навреме в Боровец и ни канят с Люцката на карти. Значи, ако ме слушаш и се справиш, с това което ще ти кажа, ще спечелим хубави пари. Слушай хубаво, защото ти ще си основният играч. Ти ще си важният. Аз само ще ти помагам. Значи, ти ще гледаш да седнеш от дясната ми страна. Нали разбираш, когато раздам карти първия път и си видиш картите, аз ще ти дам знак каква карта ти идва. Като знаеш какво ти идва, по-добре ще се ориентираш какво да изчистиш. Няма да ме питаш как знам коя карта ще ти дойде, защото няма да ти кажа - Захари се усмихна хитро.
-Добре де, ясно, давай нататък.
-Така значи, ако ти идва асо, се пипам, почесвам или докосвам за косата; ако е поп - по челото; дама - по веждата; вале - по носа; десетка - по устата, деветка - по брадата. Разбираш ли системата? Най-високата карта означава най-високата част на тялото. Схващаш ли логиката? Ако е спатия - с един пръст; ако е каро - с два пръста; купа - с три, пика - с четири - след като повтори още два пъти инструкцията, Захари предложи да потренират.
Жеко запомни всичко още при първото обяснение. Очакваше, че ще научи нещо повече, но явно Захари беше премислил всичко така, че Жеко да му свърши работа, без да научи повече. С това Захари демонстрираше, че има трик да познава идващата карта или с други думи, че не играе честно, но това не беше нещо ново за Жеко. Все пак имаше изходна точка за разследване. Тази вечер беше много важна. Трябваше хем да оберат сърбите, хем да се домогне до това, как би могъл Захари да разбере коя е картата, стояща най-отгоре на тестето. Винаги играеха с чисто нови карти. Жеко днес беше купил десет комплекта карти, опаковани с целофан и щяха да предложат на сърбите да изберат един от тях. Значи, да са белязани е изключено. Какво ли можеше да е тогава?
-Има съвсем малка вероятност да не мога да ти подсказвам. Значи, в този случай играем на ниски залози. Ще играем в една хотелска стая. След като влезем и мине един час, ще уговорим сервитьора Гьошката да дойде, да ме извика и да ми съобщи нещо. Тогава казвам, че на жена ми е станало лошо и значи, си тръгвам. Играта се проваля. Но това е 99 на 100. Значи, ти ще разбереш, че не ти подсказвам. Нещо много важно. Могат да донесат хубаво пиене, хубава музика или хубави жени. Значи, нас това не ни засяга, ние сме по работа там. Разбираш ли? - продължи с инструкциите си Захари.
-Давай натам - подкани го Жеко.
Захари предложи още на два пъти да тренират показване и познаване на знаците. Като видя, че Жеко на мига реагира, взе да показва задоволство с по-широка усмивка. В уреченото време бяха в хотела и на рецепцията се информираха в кой хотелски апартамент са отседнали сърбите. Хотелските служители се свързаха с техните гости и им предадоха, че имат посещение, казаха имената на посетителите и като получиха потвърждение, че действително очакват въпросните хора, казаха на Жеко и Захари номера на апартамента и на кой етаж се намира.
Сърбите се бяха подготвили. На холна маса бяха постлали едно одеяло и сложили четири стола. Захари поздрави чужденците, ръкува се с тях и като им обясни за причината, поради която отсъстваше Любе, представи Жеко. Сърбите поканиха дошлите да седнат. След като Захари си избра място, Жеко побърза да седне от дясната му страна.
-Нека да седна тук, че ме е страх от течението - каза Жеко.
-Каков си тако кекав бе, Жеко - каза единият от сърбите, чиято майка била македонка и знаел български, който произнасяше с македонски диалект.
Като проведоха кратък разговор относно пътуването, времето и политическите събития, Захари предложи Жеко да покаже десетте чисто нови тестета карти и сърбите да изберат едно от тях. Играта започна и както се бяха уговорили, Захари подсказваше на Жеко чрез уговорените знаци. Жеко веднага разбра, че партньорът му разпознава горестоящата карта само когато ги раздава или по-точно когато ги държи в ръцете си. През останалото време въпреки положените усилия не можа да забележи нищо, което да даде обяснение как Захари познава коя е картата. След един час пристигна сервитьорът Гьошката, за да съобщи, че съпругата на Захари не се чувствала добре, но понеже всичко вървеше съгласно проиграния сценарий, той го отпрати с думите:
-А ще й е... номерата. Ако може все до гъза й да стоя!
Играха до към три часа и по предложение на сърбите, прекратиха играта. Както се очакваше, Жеко и Захари печелеха. Като се прибраха в града, си поделиха по равно спечеленото. Картите, с които играха, останаха при Жеко. На другия ден той цял ден ги разглежда милиметър по милиметър. Към три часа реши да купи от книжарницата една лупа и продължи заниманието си. Почти беше сигурен, че картите са белязани, колкото и невероятно да изглеждаше това. След като въоръжи окото с лупа, откри съвсем леко нараняване на гланца на едно място. Продължи с търсенето и намери още едно подобно нараняване. Взе друга карта и откри подобни две в същия горен ляв край. Прегледа следващите и разбра, че всички карти са с наранявания. Започна да описва на един лист коя карта, с какъв цвят и как е наранена и бързо откри, че тези нишани не са безразборни, а съвсем съзнателно белязани. Белезите бяха съвсем фини и без лупа не можеха да се познаят. Имаше два варианта. Единият беше Захари да е далекоглед, а другият - да си слага лещи преди всяка игра. Жеко разопакова останалите тестета карти. Всички до едно бяха белязани. Дали това е извършено от производителя или по-вероятно в магазина? Може би при всяко пристигане на доставка с карти, продавачът уведомяваше Любе и Захари и им ги предаваше, за ги бележат. Двамата внимателно ги разопаковаха, свършваха си работата и отново ги опаковаха и лепяха. Жеко реши да не казва на никого за това, включително на разкритите.
Отиде на очен лекар и се оплака, че му трябват очила за вечерно четене. Познаваше лекарката от училище. Баща й също беше очен лекар. След като го прегледа, тя му каза, че очите му са наред. Жеко помоли да му услужи с очила един диоптер, един и половина и два диоптера, за да ги пробва вечерно време, когато поради умора и прочие не вижда така, както през деня. След известен спор с лекарката и настояване от негова страна, я склони да изпълни молбата му. След като взе очилата, си отиде у тях и започна да гледа картите с въоръжено око. С един диоптер и половина виждаше много добре белязаните следи по картите. Отдалечи ги на разстояние, все едно до него има играч, който си е оставил картите на масата пред себе си. Успя да познае картата. Това беше откритие, което го нареждаше вече на челно място в йерархията сред комарджиите в града. Нямаше намерение да се хвали. Сега се нуждаеше от едни лещи, които да носи в себе си винаги и когато прецени, да си ги слага с едно отиване до тоалетната. Наред с пръстена, който ползваше като огледалце, това че познава картите беше второ мощно преимущество. Тези хитрости предстоеше да осребрява когато и срещу който си пожелае. Отиде в собственото си заведение и покани всички присъстващи да се почерпят с едно питие за негова сметка.

След един час Георги успя да се освободи от градския трафик с досадните му задръствания, светофари и нахални шофьори тарикати. Пресече околовръстното и натисна газта повечко от обичайното. Дългото пътуване, което предприе, го държеше в неспокойно състояние. Ако Милена беше станала преди него, да му направи закуска, да му каже някоя мила дума, щеше да е по-добре. Милите съпруги чезнеха като старите динозаври. С поколението на майка му си отиваха и този род човешки същества, мислеше си Георги. На завоя при гара „Яна” едно ауди го изпревари, мигновено отби вдясно и спря. Вдясно от платното махаха две стопаджийки с оскъдно облекло, досущ бански костюм. Георги едва успя да натисне спирачка и да извие волана вляво, за да не блъсне аудито. Определено днес нямаше ден. Ако не беше това нахално ауди, мадамите сега щяха да настаняват прелестите си в неговата лимузина. Както в природата, така и в бизнеса, и в живота, не големите риби изяждат малките, а бързите поглъщат бавните. Дано поне свърши успешно работата, за която бе тръгнал. Може би е добре, че така се получи, че не се класира за стопаджийките, защото можеше да замени временно командировката с мимолетна почивка на море, в случай, че момичетата го поканеха. „Всяко зло - за добро” - рече си Георги, повлиян от обикновената слабост на всеки човек да чувства гроздето кисело, когато е недостижимо високо за собствените му възможности - идея, така добре усетена и описана още от древно езопово време.

Беше изтеглил заем от „Балканиндустриална банка”, за да плати дължимите данъци. Размерът на заема с прилежащите му главници и лихви, включително с клаузите при просрочване, пареха като котел под краката му. Ако не беше това обстоятелство щеше ли да развали рахатлъка си и да гони михаля по джендемите. През погледа на средностатистическия софиянец да оставиш столицата с всичките й удобства и да отидеш на командировка в Добруджа, за да уреждаш търговия с овце, изглеждаше подобно на преход с камили през пустинята. Ето я причината за западния капиталистически напредък. Теглиш заем от банката за финансиране на собствения си бизнес и той е твоят парен двигател, който те гнети с напрежение и не ти дава грам спокойствие. Юрва те като най-яростен надзирател. Горко на работници в подобни фирми. Ако ги имаше и той, щеше да е многократно по-строг към тях, отколкото към себе си.
Това не се отнасяше за Велмира. Тя не беше обикновен работник. Такива жени по природа не са създадени за работа. А тя имаше амбиции да работи, да е добър професионалист и го постигаше. Георги нямаше нищо против фаворитката му да бъде две в едно. Защо не? Но имаше нещо, което трябваше да обмисли. Колкото и да беше отхвърляно марксисткото учение, все пак имаше верни постулати. Един от тях непрекъснато му се въртеше в главата като муха, попаднала в ограничено пространство. Въпросната теория твърдеше, че големите печалби се трупат от експлоатацията на човешкия труд. Как да печели, като нямаше хора, които да работят за него и да ги експлоатира? Ударът с компютърния томограф беше един вид експлоатация над цялото общество, но такива далавери не се правеха всяка година. Трябваше да помисли за нещо сериозно и перманентно, което да му даде сигурност за непрекъснати доходи, съответстващи на неговите интелектуални, организационни и творчески възможности. Да си седи в кабинета, да дърпа конците и натиска педалите на газта. Не като сега да се налага да не знае къде ще го свари вечерта, къде ще спи, ако въобще можеше да спи на някое място в компанията на мухи и комари в знойна Добруджа.
В отношенията си с Милена имаше напредък. Ремонтът на новозакупената къща беше извършен и семейството му се настани в нея. Беше голяма и просторна. Една от стаите беше за гости. Още през първите дни започна да следва съветите на Жеко и те дадоха положителен резултат. Милена не се оставяше така лесно на предприетата промяна от страна на Георги. Той обаче не следваше буквално съветите на Жеко, а ги омекотяваше и трансформираше в рамките на прилично допустимото. Така, без скандали и излишни неприятности, успя да накара Милена да се кротне. Още с настаняването в къщата, Милена започна да го укорява за качеството на ремонта, за нови промени, за обзавеждане, за градината и прочее. Георги се изнесе в стаята за гости и й заяви, че ще се върне в спалнята, когато усети, че жена му е започнала да му има респект и уважение. Дълго време почти не си говориха. Георги го устройваше този тип отношения. Чувстваше се поне спокоен и необезпокояван. Всички онези потребности, които престана да задоволява вкъщи, поради новите обстоятелства, намираше извън дома си.
Късно след обяд пристигна в Силистра. Първата му задача беше да посети директора на месокомбината. Разговорът протече делово. Краят на работния ден за директора и дългото пътуване на Георги, бяха причините да не изпадат в словоохотливост. Накратко разговорът се сведе до това, как Георги да се свърже с по-големите скотовъдци и да изкупи агнетата. Месокомбинатът щеше да ги обработи до вид, отговарящ на условията за износ. В края на разговора, директорът прояви любезност, като попита Георги къде ще пренощува и му препоръча добър частен хотел. След това набра номера на хотела и направи резервация за единична стая. Георги си записа координатите на хотела и информацията как да се ориентира, за да го намери. Тази резервация и списъкът с адресите на скотовъдните ферми, които получи от директора, повишиха настроението му. Имаше нещо романтично все пак да се откъсне от ежедневието. Това си беше едно пътешествие, съпроводено със срещи с непознати хора и географски райони, което по своеобразен начин разпуска душата.
Пристигайки в хотелчето, още от рецепцията, усети приятния мирис от кухнята на ресторанта, което веднага повдигна нивото на хотелската категорията в неговите очи. Хотелската стая беше тиха, чиста и приятна, но споменът за апетитната миризма от кухнята, го теглеше като магнит към долните етажи. Не минаха и десет минути от регистрацията му на рецепцията, когато Георги вече седеше в хотелското ресторантче и разглеждаше менюто. Поръча си пържола от свински врат. От собствен опит знаеше, че именно това ястие е така мазно и пикантно, че да отговаря на неговия вкус. Поръчаната бира бе сервирана веднага. Замисли се дали не трябва да премине вече на вино. Беше чул или чел някъде, че изисканите и богати хора пият вино, а бирата била за плебса. Пиейки от бирата, си мислеше колко трудно би се отказал от нея. Бирата беше създадена за червендалести яки мъже като него, за да гасят силния пламък, бушуващ в жизнения им организъм. А виното какво представлява? То е по-скоро нещо като горивен материал за анемични същества, на които не им стига гориво и енергия за жизненост. На Георги не му трябваше тази напитка. Истината беше в бирата, за да обуздава топлината на пожара в себе си. Отдаден на подобни мисли, свързани с храни и напитки и тяхното хедонистично въздействие върху тялото, похапна добре, изпивайки три халби бири от големите. Осветлението в ресторантчето ставаше по-светло и по-светло. Живота и хоризонтите, които Георги виждаше пред себе си, му изглеждаха все по-перспективни и бляскави.
-Господине, добре ли е всичко? Имаме изключително вкусни палачинки? Желаете ли още нещо? - обърна се към него младата сервитьорка. Предишното предложение беше за вкусни тортички с приятна плънка.
-Желая да седнете при мен и да ми направите компания с едно питие. Ако е възможно,…моля? - каза Георги, гледайки към бедрата на сервитьорката, които се виждаха една педя над колената й.
-Ще попитам собственика - усмихна се момичето на предложението. В заведението имаше немного посетители, които се бяха разотишли и сега освен Георги имаше още една двойка през две маси.
-Разрешиха ми, ще седна тук, че да мога да виждам клиентите отсреща. Като исках разрешение от шефа ми, каза, че и той може да дойде, но като си свърши работата и ако вие разрешите, разбира се - каза момичето със специфичен приятен местен акцент, като се усмихваше както с устни, така и с бляскавите си очи.
-Искам да ви почерпя с уиски, прекрасната торта и каквото си пожелаете друго - предложи й Георги, като се стараеше да изговаря думите правилно. Като си пийнеше, езикът му се вдървяваше.
-Благодаря, ще изпия една бира с удоволствие. А на вас май ви се пие уиски, нали познах?
-Да, едно уиски,…с удоволствие…Съжалявам, че ще ви карам да ставате.
-Не се тревожете, аз съм на работа - сервитьорката се придвижи както досега, плавно и леко, подобно плъзването на платноходка по морско течение. Сервира напитките и попита:
-Вие по работа ли сте тук или на почивка?
-По работа..., командировка…
-Много интересно! А с какво се занимавате?
-Трябва да закупя един ТИР с агнета.
-За какво са ви толкова много? - разсмя се сервитьорката.
-Ще ги изнасям за арабските страни.
-Жалко, че сега, когато хората имат проблеми с изхранването, най-хубавото, което имаме като храна, ще трябва да се изнася от страната - каза със сериозно изражение тя.
-Много сте права. Имам един братовчед, който е продавач на плод и зеленчук, и преди промените, и сега. Наскоро го видях и той знаете ли какво ми казва - преди най-хубавото заделял за себе си, а сега това, което никой не искал да купи, за да не се развали. Какви времена доживяхме! Вие изглеждате интелигентно момиче.
-Аз съм дипломиран инженер по двигатели с вътрешно горене. Имах едни планове, сега всичко се промени. Едва ли ще си намеря работа по специалността, за която съм следвала.
-Инженер да работи като сервитьор, каква девалвация на образованието - ядосваше се Георги, като вдигна чашата в знак ,,наздраве” и отпи солидна глътка уиски. Напитката бе силна и го накара да смръщи чело. Хлъцна леко и продължи с едно твърдение, в което не вярваше: - изглежда вашият край е много красив.
-Разбира се - въодушевено поде девойката. – Колко е красиво сега по полята! Представяте ли си, жита без край със златни класове, полюшвани от северния вятър. Знаете ли, че в Добруджа има каньон. Да, съвсем сериозно, това не е ли чудо - в такъв географски район, да има подобно нещо. Непременно трябва да го посетите някой път. А да знаете като цъфне дивият божур…
Георги слушаше прекрасния разказ. Момичето ставаше по-красиво и по-красиво, дали затова, че говореше за красиви неща. Всъщност не я слушаше точно какво говори. Гледаше едно прекрасно създание, което му беше отворило вратата към неземни красоти. Той видя канона, целия покрит с червен божур. Летеше над него като птица. Ето тук има водопад и невероятно пъстра дъга…
-Господине, господине, вие заспахте…
Георги отвори очи и се извини. Помоли за сметката, но сервитьорката му предложи да я остави на рецепцията към общата му сметка. Попита го дали му е нужна помощ, за да се качи до стаята. Георги се разсмя и махна с ръка. Благодари, и пое към стаята си. Легна си и съжали, че Велмира не е с него.
Не искаше да я вземе, за да не споделя несгодите на пътуването. Винаги, когато се съобразяваше с другите, грешеше. Трябваше да стане по-твърд, да мисли повече за себе си. Един път завинаги да издигне този принцип за основен.
На другия ден се събуди с главоболие. Не беше в най-добра форма за шофиране. Беше почти сигурен, че в кръвта си има над допустимите 0.5 промила алкохол, независимо от това, че беше пил преди повече от осем часа. Поколеба се дали да потегля или да изчака 2-3 часа. Колко калпав беше този закон за пътищата. Как можеха да поставят наравно всички възрасти. Правилното, според Георги, беше младите хора, които имат по-добри рефлекси, да имат право да шофират с 0.2 – 0.3 промила повече от възрастните. Сети се, че в интервю по телевизията министърът на вътрешните работи беше казал, че по пътищата ще се спират само водачи, които са в нарушение. Ако шофира внимателно и бавно, никой полицай няма да има основание да го спира.
Потегли към най-известната частна ферма в района. Тя се намираше в двора на бившото ТКЗС в покрайнините на едно от селата. На входа на двора беше спусната бариера и надпис: ,,Влизането строго забранено”. Георги спря колата, излезе от нея и се заоглежда за някого, който да го упъти. Не се виждаше жива душа. В двора на стопанството имаше малка горичка, след която се виждаха няколко ниски постройки. По едно време видя, че по пътя, от който бе дошъл, пристигаше трактор с ремарке. Георги го спря и попита къде може да намери Стоян Белин. Трактористът му обясни, че поради взети мерки против шап, автомобилите влизат в стопанството по заобиколен път и му предложи да го последва. Георги потегли след трактора. Минаваше се по прашен път и тракторът вдигаше облак прах. Добре, че автомобилът му имаше едно бутонче, което, като се включи, осигуряваше невъзможността прашният въздух отвън, да прониква в купето. Като изминаха около петстотин метра, пътят се разклоняваше и тракторът спря. Трактористът посочи една от сградите вляво, където би могло да се открие Белин. Георги последва указанията му. На пътя имаше две напречни плитки канавки, напълнени с разтвор за дезинфекция на автомобилните гуми. Отдясно имаше заграден двор с коне, които се хранеха с посипан смлян фураж по земята. Храната им беше изсипана сред непочистения им оборски тор. От изсипаната храна се възползваше и многобройно ято птици. Толкова много накацали птици, Георги беше виждал само на площада Сан Марко във Венеция, но при съвсем друг, несравним екстериор и хигиена. Помисли си какъв е смисълът от строгите мерки по дезинфекция на автомобилните гуми, като птиците могат да пренасят заразата и чрез замърсените си крака и човки. Пред входа на сградата имаше спрял автомобил руско производство, като тези използвани в армията и известни с наименованието ,,виетнамки”. От закритата каросерия работници разтоварваха чували, чието съдържание най-вероятно беше фураж.
-Добър ден! Къде мога да намеря г-н Белин? - обърна се към тях Георги.
-Добър ден! Казвай за какво, че имаме много работа - каза един от работниците, към когото бяха насочени погледите на останалите, когато Георги зададе въпроса. Мъжът спря работа и гледаше Георги изпитателно. По брашненото му лице се стичаха капки пот. Останалите продължиха работата.
Георги разбра, че това е човекът, който търси.
-Спешно искам да купя агнета и ме насочиха към вас от месокомбината в Силистра.
-Ясно, колко агнета ти трябват? - Белин за миг хвърли поглед към вида на ВМV - то и допълни: - заповядай да поговорим - покани Георги до го последва.
Сградата приличаше повече на складово помещение, отколкото на офис. Чували, подобни на тези, които разтоварваха, се виждаха, както във фоайето на входа, така и в полуотворените врати по дългия коридор. Белин сви вдясно на фоайето и отвори вратата на една от стаите. Съблече потната фанелка, изми лицето си на мивката вляво от овехтялото си бюро, направи нещо като фрикция на тялото си от кръста нагоре и като се избърса със свалената фанелка, облече нова, която извади от найлонов плик. Прокара двете си ръце през намокрената си коса, което явно за него беше нещо като сресване.
-Днес е голяма жега - каза Белин, сядайки на стола зад бюрото, който имаше облегалка тапицирана с кожа, захваната с жълти кабърчета, наредени едно до друго.
„Пазарлъкът започва отдалече с тоя английски подход разговорът да се развърже с коментар за времето” - помисли си Георги.
-Наистина днес е много горещо - съгласи се той. - Всъщност, аз изпитвам голямо уважение към труда на тези, които произвеждат реално. Страната ни от това се нуждае. Мога да си представя трудностите, които съпътстват вашата производствена дейност, която заслужава признание.
-Така е. Та за какво ти трябват агнетата? - мина на темата Белин.
-Имам възможност да направя износ за една от арабските страни - Георги го информира за проведените разговори с директора на месокомбината.
-Месокомбинатът е държавен и затова правилата на работа са толкова абсурдни. Тези, които управляват…от министерствата, си нямат хабер какво става и как може да стане по-добре. А да забраняват едно или друго, много ги бива!
-Мисля, че ограниченията и забраните са показател на творческа и градивна импотентност на управляващите. Като си нямат идея как да подобрят нещата, изсмукват от пръстите си някакви забрани, за да имитират някаква дейност.
-Така четиридесет и пет години имаше ограничения и затова сме на тоя хал -замислено отговори Белин. - Та колко агнета ви трябват?
Георги посочи ориентировъчната цифра.
-Имам го това количество, но дали ще ти ги дам всичките, зависи от цената. Положението ми е такова, че имам заеми, неизплатени заплати и нужда от пари. Това ме притиска да продавам, но не на всяка цена.
Георги посочи първоначално ниска базова цена с аргументи, в които и сам не вярваше. Белин, естествено, не се съгласи и напомни на Георги, че уважението към техния труд трябва да е не само на думи, а да се подплати и във финансово изражение. След немного дълъг разговор, договориха определена цена, на която Белин бе съгласен да продаде две трети от това количество, което бе необходимо на Георги. Подписаха необходимите документи, съгласно които при доставката на стоката в месокомбината, Белин можеше да тегли получените от Георги пари в банковата си сметка. За да ги изтегли, от банката щяха да му искат документ от месокомбината, че действително е предал агнетата и те отговарят на определените условия за тегло, възраст и прочее.
Георги посети още една овчарска ферма и осигури останалото количество стока. Засега всичко вървеше по вода. Оставаше известно безпокойство, защото от опит знаеше, че и в най-подплатените с документи сделки, имаше рискове. Важното е партньорите да му вдъхват доверие. Хората, с които се срещна, изглеждаха сериозни, разчитаха единствено на труда си, за да си изкарват хляба.