автор: nightmagnoly

Мустачките на малкия ми син,
бодат ме вече...
- Аз мога сам - ми казва - мамо!
И иска да ме гушне,
но е там,
            със всичките герои от игрите.
Компютърът е моят конкурент.
Но всичко е нормално!
Здрав е!
Тече животът ни като река
в неравности се вие, криволичи...
Оставям пътната врата,
отворена за всяка нежност.
И чакам, малкото петле,
                  да стане мъж и ме обича.
Каквото съм могла... могла!
Надявам се - раздадох всичко.
Показах ти, на пролет - цъфнал клон,
и Библия ти дадох...
Ти проплака.
Обичам да те слушам... Стон,
от обич
             ръси пиано.
Клавишите докосваш... Бели пръсти,
като свещ,
запалена от мен във църква.
С музика ме галиш.
И разказваш,
онова, от което се срамуваш днес.
Че ставаш мъж.
                 Орисан да обича.