автор: verysmallanimal

Защо се женят хората? Не знам. Убий ме, не знам.
Но така е тръгнало от край време – като смени пилето пуха с прушина, като зачерви гребена и току рови с крак, кълве някакво измислено зрънце и поглежда с едно око – няма ли някоя женска да се завърти наоколо. Е, завърта се и още как – завърта му главата, натирва го към гражданското, цял ден тумба-лумба, после дечица, туй-онуй и ей ти го животът минал като бързия влак през прелеза. Малко клатушкане и тракане, много шум от свирката и накрая му виждаш опашката как стърчи от тунела Козница. И мъжете пискат, и жените пискат – ама тормоз било, ама видите ли, по-хубаво щеше да ми е без тая проказа до мен. Пискат и теглят каруцата по баира, зер знаят, че и от двете страни на ока трябва да се впрегне по един вол. Инак каруцата ще се посуква на една страна и ще се върти като куче, кога гони опашката си. И за да е по-сигурно, че единият няма да се изоглави, измислили сме и подписи в общината, и църква, и благословия на старите (заедно с някой лев за начало), че и общата сметка в ДСК. А като се пръкнат и децата трензелата тъй яко се е врязала в устата ти, че едва си поемаш дъх. Пръхтиш, святкаш с бялото на очите, подпръцкваш, дето има една дума, от зор, ама няма на къде.
Горе-долу такива ги приказваше Денчо тракториста една вечер в кръчмата. Бяхме се събрали няколко човека и го слушахме много внимателно. Толкова сериозни бяхме, че не си викахме ‘наздраве’, ами вместо това само леко тропвахме с чаши по масата като дойдеше ред някой да си сръбне.
Но то беше след една друга вечер, която няма да забравя докато съм жив.
Навръх Петковден откраднаха на Герги Койчев телевизора. Не беше от големите, японски, не му помня името. Носил го в града на поправка, а като се върнал, оставил го на пейката отвън и отишъл да отвори портата, та да прибере колата в двора. Заплеснал се нещо, позабавил се, а като излязъл – ни телевизор, ни дявол. Стои наш Герги, зяпа пейката, а главата му нищо не ражда. Нали сме на завет от цивилизацията, не се краде в Кутра. Най-много някой да те кандардиса да го черпиш една-две ракии в кръчмата, ама то е един вид доброволно, нали така. И какво направил Герги – хукнал право към попови. „Тъй и тъй, дядо попе, телевизорът изчезна!” Отец Митър мига на парцали и не вдява – нерде телевизора, нерде попа, както се казва. Накрая се разбрали – нашичкият хич и не се сетил, че някой го е взел, пусти телевизор. Какво точно е мислел и той не можа да каже, ама сигурно като чудо му се е видяло. Разказал всичко на попа, помислили, помислили, пък решили да дойдат у дома. Аз не, че съм нещо умник или разбирам от телевизори, хеле пък крадени, ама тъй – три глави са повече от две. Случи се, че Цепата тъкмо беше дошъл за нещо си, та главите станаха четири. Разказа Герги отново как телевизорът бил на пейката, а после имало само пейка, седнахме ние и взехме да си човъркаме главите с тая загадка. Цепата, като кръчмар и поради туй – най-близо близо до лошотията у хората, отсече:
- Кражба е това. Дебнал те е някой и го е взел, щото всички знаем каква затра си, Герге – пъхнал си се в избата да мериш колко ракия е останала в бурето и кой те знае колко си липсвал – огледа се гордо, покашля се и рече – братчед, що не кажеш на Кинчето...
Разбрах му мисълта и станах да наточа малко – да карам Кина да върши тая работа, значеше да си изпрося една кола ядни приказки. Върнах се след пет минути, наляхме и по едно вино и като пихме по чаша, че да ни се наместят мозъците, продължихме да нищим случката. Прав беше Цепата, нямаше какво друго да е, освен кражба. То тъй, ама толкова диво ни се видя това, че не можахме отведнъж да го смелим. Първо на първо, колко хора сме в село – едно няма нищо. Второ – може и да е бедно селото, ама във всяка къща отдавна имаше телевизор, а в някои – по два, че и по три. За какъв дявол му е на някого да има четири, тъй да се каже. Обаче, както каза попът, липсата е на лице и трябваше да разберем как е станала цялата работа и кой е разбойникът. Мина ми през акъла за циганската махала, обаче другите тъй ме погледнаха, че ме хвана срам. Циганите в селото са малко и са все читави хора. Гледаха си къщите, работеха – я тук, я в града и досега нямаше случай някой нещо да е откраднал.
- Градски хора да са идвали напоследък? – попита отец Митър – щото нали...не, че нещо, ама то от града...всичко може.
Не, не бяхме виждали скоро чужди хора в Кутра. Рано беше още – като наближеше Коледа, щяха да се извървят де що рода има – да понапълнят багажниците и пак да изчезнат. Тъй правеха. За нас се сещаха само заради виното и свинските рибици, а като станеше приказка за копан и оран – все заети. Ха сега де! Циганите не бяха, градските не бяха се вяскали – кой тогава?
- Мътна работа е тая – измърмори Герги притеснено – аз имам и друг бе, в спалнята...хем по-голям. Щото вечер, нали... – смотулеви той, а ние клатехме глави – знаехме как е, като му мине меракът на човек.
И така, всички гледахме отеца, а той гледаше чашата си. Долях му, той отпи, затвори очи и за някое време никой не шаваше и не говореше. Сякаш чувах как се въртят малки колелца в поповата глава. Нашият поп е умник и захапе ли някой орех – бил той верски или пък из науката – накрая го строшава и на бял свят излиза туй, за което останалите хич и не са помисляли. Акъл да ти даде, да ти разясни нещо от световното блато, дето и ние вътре, по плиткото, цапаме – грешка няма. Дето вика бай Иван Узуна – първо питаш телевизията, а ако тя не знае, отиваш при попа. Ако и той не знае, значи няма нужда въобще да мислиш за това. Тъй си е.
Седяхме ние кротко, та да не разбъркаме на човека мислите. Дори Кина, дето не изпуща случай да ухапе някого, само надникна, изчезна за малко и се върна с една чиния сирене с олио и червен пипер – без дума да каже. Усещаше и тя, ако, че жена – не му беше времето за мърморене и заяждане.
Мина някое време, после отец Митър докапчи чашата си, бодна парче сирене, окашля се и рече:
- Сега, хора, да ви кажа. Двайсет и пет години че и отгоре служа тук и не помня някой нещо да е откраднал. Е, само дето преди години сандовите хлапета скриха на Стоян Колев прасето, точно преди Коледа, та си изкара акъла човекът...ама то на шега беше и му го върнаха после, като почерпи. Положението е сериозно и ако ще става така, че да се заключваме вечер, по-хубаво отсега да вземем мерки. Обаче... – видях го накъде гледа и побързах да му налея – Обаче, чини ми се, че не е проста кражба тая. Не е като харесало му – взел го. Друго има тука и не знам...
Гледахме го и чакахме. Човек като мисли, не бива да го припираш. Попът помълча, помълча и продължи:
- Цепа...я кажи, като даваха мача оня ден, имаше ли много народ в кръчмата?
- Ааа, не...пет-шест човека бяхме само – аз и... – Цепата се запъна – ми, Стефчо – на чина Дона, Минко, Пухлев Ристо, на Жебата близнетата и Денчо, на Измекярката мъжът ѝ... май това бяхме.
- Тъй. Значи, освен теб и Денчо, все ергени, а? Хубаво – отец Митър се усмихна в брадата си – я да видим сега, кому е притрябвал телевизор? На ергените или на женените? За какво изобщо са ни тия бръмкалници? А, Иване?
- Е, сега – чудех се, защо мен пита – нали знаеш, отче – прибереш се, пък седнеш да починеш и вземеш, та го пуснеш...ей тъй, току кажат нещо интересно...
Попът поклати глава:
- Аха. И това ли е? Ми че то интересното и при Цепата можеш го научи, хем сдъвкано вече. Я да видим – какво ще стане, ако ти се строши телевизора? Какво щеше да прави Кина?
Всички ме гледаха. Не ме свърташе на стола – за какъв дявол му беше да ми ровичка из къщата? Взех да се ядосвам, но отецът ме потупа по ръката и благо каза:
- Не се цупи, де. То важи за всички, ама аз тъй – щото сме у вас, та за теб се сетих. Както и да е. – Пое дъх дълбоко и продължи – ами, щяха да станат няколко неща. Или Кина ще си седи дома и, вместо да обсъжда на сутринта сериала с Гана или Денка, щеше да ти боде очите, дето си такъв некадърник, че един телевизор като хората не можеш да купиш, или пък ще се замете вечерта у някоя от тях, та да гледа там телевизия. А ти като се върнеш от дърводелския, какво – изтупаш стърготините от главата си, умиеш се и седнеш на масата. Да прочистиш гърло с една чашка, а после да вечеряш, нали така. Обаче, Кина я няма – гледа сериали у комшиите. Няма Кина, няма салатка, няма ядене. Тъжна работа. И друго – като почне да ти надува главата със селски клюки, какво – пресегнеш се и включиш телевизора. Те се заглушават едни други с Кина и ти си рахат...
Слушах го и ме втрисаше. Бре, тоя телевизор бил по-важен, отколкото си мислех, бе! Отначало Цепата се хилеше, ама после, гледам го, одряма се и той. Щото неговата, ако и да не е толкова устата като моята, ама си е жена и едва ли у тях е по-различно. Пък Герги, с неговия телевизор в спалнята – хептен си е уредил живота. Е, така е думата...
- И тъй, хубав или лош, телевизорът се е наместил в къщите, направил си е място и можем да го броим като член на фамилията – попът притвори отново очи – ами да видим, има ли някой в село, дето е осиротял откъм телевизор в последно време. Цепа, ти рече, че Денчо тракториста бил при тебе, когато беше мачът, нали? – и без да дочака Цепата да се накани да отговори, продължи – и какво още за Денчо? Фамилията му е петчленна – той, Пепа, дъщеря им, прасето и телевизора. Щерка му не похваща работа, само черви джуките и току я гледам в рейса за града – уж да си намери нещо да почне, ама то само за пред очи. Денчо блъска и в стопанството, и в дърводелския, но всички знаем колко пари взима. Хеле пък Пепа – чистачка в кметството на половин ден... А прасето – ми то нали умря преди няма месец.
Така си беше. Все сме фукари в село и никой не е вързал и цъфнал, ама Денчо напоследък го е закъсал доста. Че и нали – преселник, та няма кой едно рамо да му даде в тоя зор. Лоша работа.
Отец Митър продължаваше:
- Та, каква радост има за Пепа, например – ами да седне и да се заплесне в ония с лъскавите къщи и големите кахъри...да им имам кахърите аз... И ако стане тъй, че на телевизора му омръзне тая беднотия и навири крака, тогава какво?
Мълчахме. Туй, дето попът го приказваше, си беше вярно от край до край. Свестен човек беше Денчо – и работлив, и кротък у дома. Пепа беше малко като кисела краставица, ама то коя ли жена не е. И сега – ей ти на...
Без да се наговаряме, всички станахме от масата и след малко бяхме вече на пътя – отивахме към денчови. По пътя беше лесно, но като стигнахме у тях, взехме да се назландисваме – на никого не му се щеше да влезе и ей тъй, да рече в очите на човека – „ти си”...
Влезе попът. Ние, отвън – рием в праха на пътя с крака и мълчим. След няма и десет минути, излязоха – отецът и Денчо. Жив да го оплачеш – червен като рак, поти се и гледа в земята, не смее да вдигне очи. И ние не го гледахме, че ни беше срам – сякаш всички вкупом бяхме направили нещо много лошо. По някое време Герги дръпна Денчо настрани и взе да му говори нещо тихо, а оня гледа като изтърван и само мига. Поговориха малко, после Герги дойде при нас:
- Ами, да си вървим,а? – и като се понапъна малко – абе, той – не той... Хайде бе, хайде да си вървим. Да го ... и телевизора и чудото...
Както мълчешката бяхме дошли, тъй си тръгнахме. На Денчо никой дума не каза, а и той горкият, не можа уста да отвори. Стоеше там, пред вратата, вкопчил ръце една в друга. Стори ми се, че чувам как му пукат кокалчетата.
Върнахме се у дома, уж да си допием, и да си поприказваме. Да, обаче не ни вървеше приказката и скоро моите гости решиха да тръгват. На вратата Герги се спря, погледна ни един по един и рече:
- Глей сега...рекох му... абе да го остави засега, пък ако някой ден се даврандиса и оправи неговия – тогава...щото какво толкова...зор имал човекът...
Прибрах се у дома, Кина тури напреде ми салата и без да ме пита, наля по една чашка и за двамата. Тя е умна жена и се беше досетила каква е работата. Седяхме тъй – всеки загледан в нещата, дето шаваха из главата и сърцето му. Не казах нищо. А ми се щеше да ѝ кажа – прасе да умре, телевизор да се счупи, къщата да се запали – майната му. Ако види, обаче, че е умряла човещинката вътре в мен, венага да ме заведе до Малчово дере и да ме бутне долу.