Зад облаци със тъмна красота,
от бури взели сила вихровита,
зад тъмната прегръдка на нощта,
от слънчеви лъчи гнездо е свито.
Там детството ми светло спи.
Завивка му е топлината лятна.
Възглавката - листенца от липи.
В съня си е събрало топлината
и огъня на миналите дни.
Там, сплели длани, с него си играем.
Аз спъвам го, то пада настрани,
разплакано усмихва се накрая
и грешката ми мъничка прости.
Единствено то още ми прощава.
От сърчицето си изтегля стих
и весело с ръка ми го подава...
Но аз не съм предишното дете
и детството ми сам-само тъгува.
То някога отново ще даде
на друг хлапак, сън чакан и жадуван
с магията на пъстроцветни дни.
Но ако някой много го обиди,
разсърдено ще кръшне настрани
и пак завинаги ще си отиде.