автор: Ira_Margitina

Доста преди да се развидели остър тръбен звук разкъса сънната тишина над крепостта. Дотича войник – от стражарите, които Алексис беше изпратил да претърсват наоколо – и съобщи, че на няколко версти от града в гората се крие Милановият чирак, а войниците го дебнат от засада.
Алексис се втурна нататък презглава, набързо награби оръжието си и скоро догони войника.
Утрото беше все така мъгливо, както отминалите ден и нощ и тук, в гората, студена пара се провираше между дърветата, ширеше се ниско над малките полянки, сгъстяваше се и се разкъсваше на сиви парцали, след които оставаше влажна роса. Войниците вървяха мълчаливи, оглеждаха се и все не успяваха да настигнат своя господар, който краеше забързано далече напред.
Някъде зад близките храсти изпукаха съчки, прошумолиха листа.
- Стой! – извика десетникът и насочи към прошарената мъглива пелена зареден скорострел.
- Стреляй! – спусна се към него Алексис Ставрос като едва сдържаше гласа си.
Прицелвайки се, войникът заекна:
- Ама как, болярство ти… Нищо се не вижда…
- Така! – Алексис издърпа от ръцете му скорострела и сам го обърна срещу шубрака. Но после се поколеба. Оттатък се разнесе шум от бягащи стъпки.
- Дръжте го! – викна Алексис – Ще се измъкне!
Сега всички приготвиха оръжията си. Към храстите изхвърчаха рояк стрели. Над гората отекна грозен вик.
Мина време. Войниците напрягаха слух. Повече никакъв звук не се чу. Мъглата започваше бавно да се разсейва, липи, буки и чинари стърчаха отвсякъде, кривите им сенки се виеха и преплитаха почти над главите на малката дружина, а някъде от много далеч се носеше тихият многоглас шепот на вятъра, като неясна заплаха.
- Ама какво стоите?! – скара се пак Алексис и тръгна пръв към мястото, откъдето дойде викът.
През зелената стена от къпини и шипки се видя малка поляна. Там беше паднал човек. Войниците се спряха. Свалиха оръжието. Някои се прекръстиха, а други застанаха стъписани, без да помръднат. Само боляринът се приближи.
Човекът лежеше неподвижно по гръб върху мократа почервеняла трева. Една стрела беше разкъсала кожената му ризница под лявото рамо. Пръстите на дясната ръка още стискаха върха ѝ в опит да я извадят. Дълбока рана тъмнееше на врата му. Там го беше ударила друга стрела. Не дишаше.
Всичката кръв се дръпна от лицето на Алексис. Понечи да извърне глава. Но мъртвият беше вперил в него изцъклени, празни очи, които го заставяха да ги гледа. И подпухналите устни сякаш искаха да проговорят, докато в единия им края бавно съхнеше проточена червена струя.
Краката на болярина изведнъж се подкосиха. Той видимо се залюля и в следващия миг се свлече до убития. Ръцете му опряха във влажната земя, прониза го мощна тръпка.
- Защо?... Защо? – повтори много тихо, настойчиво.
Тялото му клюмна още по-ниско, разтърси го гърлен стон.
- Кръвта се измива само с кръв... Но чия?! Безумец! Нещастен стар безумец!...
Войниците стояха онемели, зяпнали, ококорени. Страхът растеше в очите им, но не можеха да побягнат. Убитият на поляната не беше Милановият чирак. Виждаха го и не смееха да повярват. Грешка! Но защо? Как? Откъде се беше взел тука протевонът на М-к? Още първата стрела го беше ранила смъртоносно...
Алексис замижа, лицето му се сгърчи. Постоя така превит и неподвижен още някое време. Но земната влага попи през кожата на дланите му, студът започна да го сковава, той се стресна, отдръпна се и поиска да скрие изкаляните си окървавени ръце. Напиращ болезнен вик го накара да скочи, да се изправи. Объркано се огледа.
Трябваше бързо да се махат оттук. Той знаеше това, но не намери думи за нова заповед и залитайки тръгна напосоки обратно през храстите. Хората му го последваха.

Алексис вървеше след носилката като насън. Белите стени на града вече се мяркаха през гората. Мъглата се разсея съвсем и нататък над самите върхове на дърветата изгря златисто зарево, което скоро освети стърчащите тук-там, по-близо и по-далече наоколо бледожълти пясъчници. Колкото повече приближаваха крепостта, крачките му сами се забавяха.
Неговото завръщане, замисляно като триумф, сега го ужасяваше. Той беше преследвал бунтовник, а се връщаше с безжизненото тяло на собствения си баща... Какво щяха да кажат другите войници при вида на своя мъртъв началник? Какво щеше да стане, когато новината за случилото се и любопитните въпроси залееха града и влезеха в устите на простолюдието?... „Убиец! Ти го уби!” – тътнеше в ушите на Алексис неотправеното още обвинение. „Но защо да съм аз?” – опрадаваше се той – „Не аз стрелях. И не по него исках да стрелям...”
Проклятие! Това беше някакво проклятие! Алексис не го разбираше, не можеше да го проумее, не искаше да го приеме. Кой го наказваше така и защо?
Или пък беше изпитание?
Слънцето се вдигна още по-високо и вече огряваше набързо сглобената носилка. Старият протевон лежеше там като заспал, но със странно отпуснати разперени ръце и крака, със сплъстени провиснали белезникави коси.
Алексис започна да си припомня разни случки, по-отдавнашни и по-нови, от живота си с него до пристъпите му в последно време, безумието, което бавно го обладаваше и накрая го подтикна към смъртта. Искаше да открие в спомените си нещо отличаващо се, нещо хубаво, за да го запази и да не го забрави никога. Но не успя. Григориус Ставрос бе живял живот, от който не трябваше да остават следи.
В спомените на Алексис имаше много обида, разочарование, безкрайни гневни спорове и студенина. И твърде малко грижа и човечност. До скоро той дори не знаеше какво означават тези две думи. Осмисли ги, когато дойде с баща си в М-к; когато, без да иска, започна да опознава живота на местните варвари; когато срещна Стефания...
Тя, Стефания! Не беше ли именно тя виновна за смъртта на стария Ставрос? Тя упорстваше да се подчини на Алексис, гледаше го с нескрито презрение, разпалваше ревността му и сигурно скришом му се присмиваше. Постоянната мисъл за нея беше толкова обсебваща, че обърка всичките му други мисли. С мисълта за Стефания той тръгна да преследва Милановия чирак и така се оказа тоя ден в тая зловеща гора.
Милановият чирак... Алексис рязко отметна глава и погледът му обходи носилката и цялата унила дружина. Радомиловецът... „Той е виновникът! Той! Заради него стана всичко!”
Много тънки, но здрави и омотани нишки в живота му напоследък водеха към разбойника-богомил. От онзи ден, когато нападна кервана на Ставрос край река Стримон, той все по-често се изпречваше на пътя му. И винаги вървеше с един ход напред, сякаш предугаждаше някак следващите негови стъпки.
Григориус Ставрос го бе взел за призрак. Но той не беше призрак! Беше жив, от плът и кръв и това, това беше най-страшното...
Старият Ставрос полудя, като го видя. И май не си даде ясна сметка за истинските последици от своята ненадейна среща с миналото. Алексис трябваше да изтрие, да заличи веднъж и завинаги това минало, с всичките му недомлъвки и тайни. Иначе то щеше да го унищожи.
Зъб за зъб и око за око! Толкова прост ли бе отговорът? Смърт – за унижението му край река Стримон; смърт - за това, че му отнеха хубавицата, която вече смяташе за свой трофей; смърт - за убийството на стария Ставрос; и смърт – за разбойника-богомил, който...
Тук мисълта му се спря. В каква посока беше поел умът му и докъде щеше да стигне? Да не би и Алексис да се побъркваше като своя баща? Та всичко всъщност беше ясно: Григориус Ставрос падна убит и виновниците за смъртта му бяха известни. Той просто трябваше да ги накаже според ромейския държавен закон. И никой нямаше да му иска сметка.
Дружината скоро излезе от гората и наближи портите на М-к. Носилката премина по главната градска улица. След нея навсякъде настъпваше тишина. Зърнеха ли я, м-ни се извръщаха, изоставяха работата си, пулеха се подире ѝ. Алексис вървеше с наведена глава, криеше лицето си, отбягваше смаяните любопитни погледи. Граждани се спираха и по страничните улици, спускаха се от баирите, изникваха зад стени и огради, събираха се наоколо, но оставаха на почетно разстояние. Никой мъж не подвикна, никоя жена не изплака при вида на мъртвия протевон. Пак мълчаха и мълчанието им сега беше зловещо.
Като се изкачваха към болярската крепост, отдалече видяха стражата и слугите, които се бяха струпали от двете страни на портата и всеки надничаше през главите на застаналите по-напред.
- Господарят! Господарят... – чуха се оттам откъслечни гласове.
- Бог да го прости! – обади се някой.
А един войник прошушна, но така, че всички да го чуят:
- В стаите му снощи до късно светеше... Посред нощ е слизал в избата... То, стъпките, дето ги видяхме в стария проход...
Сбутаха го да мълчи.
Носилката премина съвсем наблизо, Алексис хвърли бърз мрачен поглед нататък и отмина.
Този ден в М-шката крепост дълго би траурна камбана.