автор: Ira_Margitina

С ръце здраво сключени на гърдите Алексис Ставрос се разхождаше по крепостната стена. Крачеше бавно и някак тежко, следван от глухия звън на сребърните си шпори.
Неочаквано спря. Опря рамо на почернелия зъбер наблизо и остана така, като че се срастна с камъка.
Там долу, в ниското, бяха пръснати къщите на града - повечето еднокатни, но и богати двукатни, на майстори и купци; някъде схлупени, скупчени по няколко наедно, накацали по склона или израстнали сякаш от самите речни брегове. А зад и над всичкия тоя безпорядък от плочени и сламени покриви - масивна ограда от бели сипеи, увенчани с масленозелена корона от ниски южни гори. Природата и човекът се бяха погрижили добре за тези диви краища на варварската земя и някой млад странстващ поет навярно би открил именно тука своето дълго търсено вдъхновение.
Алексис Ставрос бе безспорно все още много млад, но в душата му нямаше поетичност. Той понечи да се отмести от бойницата. Но пак се спря.
От този ъгъл се виждаше добре къщата на Миланови. Откакто старият Ставрос нареди целият гарнизон да се прибере в крепостта, там вече не пазеше стража. Напротив. И днес още през портата продължаваха да влизат и излизат старци в дълги провлачени богомилски роби, пребрадени жени, по-стари и по-млади, с малки деца, които гледаха уплашено и се криеха в полите на майките си.
Неясна, много далечна мисъл пробяга през съзнанието на Алексис. Но, не, той не се чувстваше виновен за смъртта на грънчаря Милан. Богомилът беше затворен, горд глупак. Не се скри, не избяга. Сам се предаде на протевонската стража. И в тъмницата не каза нищо. Мълчеше и дори се усмихваше. Снизходително...
Такива бяха всиките тези особени, потайни варвари. Не знаеш какво се крие зад намръщените им чела. Не знаеш кога, къде и как ще ударят. Трудно беше да ги обвиниш в бунт, защото бунт всъщност нямаше. Но залавянето на грънчаря, който беше и един от скритите водачи на богомилите, опитът за убийство на протевона, бягството на Светослав от града, слуховете – всичко това беше развързало езиците и даваше незапомнена дързост на българите. Вече вдигаха по-високо главите си, гледаха по-смело. Мнозина от тях бяха видели стражарите, които изнесоха тялото на водача им от крепостта и го върнаха на вдовицата Милановица. И ето, сега всички, мълчаливи, навъсени, строени в зловещо проточила се върволица, идваха да почетат скръбния дом. Изреди се почти целият град, а рядко долиташе дотук къса дума или кратък сподавен плач. Прикрити бяха те за чуждото око дори в мъката си. Само някои от по-младите мъже все попоглеждаха насам, към бялналите се по сипеите крепостни стени.

Следобедът на този ден беше мрачен и дъжделив. Неусетно захладня, макар че летата тук бяха горещи и сухи, често от скалите наоколо излизаха всякакви гадини и плъдваха по дворовете, а реката се отдръпваше назад в планината, като оставяше голо песъчливо изровено корито. Сега, напротив, не спираше да вали ситен дъждец. От земята се надигна влажна пара и затули целия простор.
И точно в този студен и мъглив следобед Недана Милановица сама дойде в крепостта.
Дойде без да я търсят и викат. Нахълта в двора, а стражата почти не се опита да я спре. Като я гледаха с тия черни дрехи и с това бяло, набързо отслабнало и изпито лице, войниците се отдръпваха от нея. Тя гледаше някак над главите им и повтаряше:
- Водете ме при кир Ставрос! Няма да си ида, при господаря ви съм дошла.
Така Недана си проби път до протевонските покои. След нея се втурнаха и двама стражари, но като се намериха вътре, се поколебаха и се спряха объркани.
Когато тя влезе, Григориус Ставрос се дръпна и се сгърчи зад широкото облегало на големия си стол.
- Не се крий! – скръцна зъби Недана – И кажи на тия да излязат!
- Ти ли се разпореждаш сега? – надзърна към нея протевонът.
- Да чуя какво ще ми кажеш, кир Ставрос. Много имаме да си говорим ние с тебе, но то не е за чужди уши.
Протевонът каза нещо на ромейски. Стражарите излязоха.
- Пак я подкара по старому, нали, кир Ставрос? – сопна му се Недана.
- Неблагодарнице! – той изведнъж се окопити и се изправи срещу й - Крила си толкова време сина на оногова под носа ми!
- Нищо не ти дължа аз! – тя се спусна към писалището, опря на него двете си ръце. Шалът й се опъна върху раменете като настръхнала перушина на лешояд.
- Ти ме измами, ти си отровил Милан!
- А ти не ме ли измами още на времето? – размаха пръст Григориус Ставрос – Какво ли хвърлихме онази нощ в пропастта?
Тя го гледаше страшно право в очите.
- Какво! Чучело! Увито в дрипи.
- Я гледай!... – зяпна протевонът – Подценил съм те.
- Много още ще видиш от мене, кир Ставрос. Ти си отровил Милан!
- Слугиньо! Не можеш да ми говориш така!
- Мога, откакто ме освободи, изгони ме от земите, които още и не бяха твои и купи мълчанието ми с обещанието да не закачаш мене и моето семейство! Тогава ти повярвах.
- Радомиловецът да не би да е от твоето семейство?
- Ха! – възкликна Недана – Още се чудя как толкоз лесно те убедих тогава, че ми е син! А сега си го видял. Двамата си приличат, нали?
- Нахалница и издайница! Как смееш изобщо да се явяваш пред мене?!
- Издайник си ти! Предаде моя господар, а той беше достоен човек и ти вярваше.
- Ха! Радомил беше глупак...
- Глупак, а? – изкриви устни Недана – Но май духът му още ти се явява? Аз те предупредих, че никога не ще се оттървеш!
- От тебе ми е най-трудно да се оттърва! Дадох ти свобода, дадох ти всичко, което ми поиска. Защо не се махна някъде по-далече?
- Отгде да знам, че твоят василевс ще те отпрати точно тука, в М-к? Да си беше стоял при откраднатото имане в Родопите! Нали за него беше всичко?
Григориус Ставрос се подръпна пак зад стола.
- Какво разбираш ти, лукава жено?
- Такава съм, кир Ставрос. И може би трябваше да остана тогава, да те издам на горката госпожа Дора. Ако те беше отпратила с всичкото ти притворство, сега поне твоят Алексис щеше да е спасен!
- Какво плещиш, бре жена?
- Оттука насетне само истината! Ти си отровил Милан! Целият град вече те знае, а на тия, дето още не са разбрали, сама ще кажа! А и твоят Алексис – загледал се по моята Стефания. Такива ги върши, че ме побиват тръпки. И не ща всичко да се повтори наново.
- Посмей само! – тропна с едрия си юмрук по писаллището протевонът – Но ти не си с ума си!
- Аз ли съм безумна? Ей сега очите ти ще издера! Я викни тука Алексис да видим, за безумна ли ще ме вземе, като му разкажа как баща му някога уби от черна завист, как поиска да затрие и едно невинно дете, как и втори път не се посвени да убие, че и сам трови сина си с братоубийствена омраза!
Григориус Ставрос цял се разтресе и позеленя.
- Я да мълчиш, луда жено! Сама си си виновна. Да не беше заставала срещу мене, да не беше укривала сина на Петър Радомил!
- А ти, Григориус Ставрос, да не се беше женил за Радомиловица и да не беше раждала тя и твоя син!
Настръхнали, облещени един срещу друг, те и двамата замълчаха като по даден знак. Недана първа почувства чуждото присъствие и първа видя Алексис Ставрос с ръка, замръзнала върху златната дръжка на вратата. Григориус Ставрос изгледа сина си така сякаш откриваше у него нещо непознато и страшно. После внезапно избухна в кратък нервен смях.
- Ела, ела, Алексис! Ти вече знеш, нали? Ех, изменнице, - обърна се пак към Милановица – успя най-сетне! Сляп съм бил да не видя какво си ми кроила пред очите!
Недана се беше отдръпнала от писалището и мълчаливо слушаше отстрани.
- И сляп и глупав си, кир Ставрос – отговори направо тя и кимна леко към Алексис – Аз може да съм грешна, но ти си по-грешен от мене и това ти е наказанието.
- Всички сте предатели! – завъртя очи протевонът и пак викна на сина си – Какво стоиш там? Какво ме зяпаш? Да не мислиш, че ми е много лесно? Оня, русокосия, само това е чакал! Той е по-хитър от лисица и от всички хитреци накуп! Освен това ме мрази… И аз го мразя! Но той ме мрази повече! Да си навлечеш такава омраза е пълно безумство, ама, ето на – аз си я навлякох. Ами да, като сглупих на младини… Да бъде проклет баща му, душата му никога да не намери покой, задето не ме уби тогава…Можеше… Но не! Когато аз останах без оръжие, той ми го подаде! Чуваш ли ме, кир Петре? Защо не ме уби тогава, а ме остави аз да те убия, та сега да ме преследва синът ти наяве, докато ти ме преследваш насън?
Григориус Ставрос се сепна изведнъж и стреснатият му поглед обходи помещението и присъстващите на неговата неволна изповед. Милановица и Алексис стояха насреща като съдии, които вече бяха готови със своята присъда – мислеха го за луд.
- Вън! – заповяда им протевонът.
Те се махнаха. Подчиниха му се – навярно за последен път някой му се подчиняваше. Още веднъж той огледа празните си покои. Беше останал сам.
В коридора светилниците припламваха от едва доловимо течение. Тънки стълбове пушек пълзяха по стените към тавана. Милановица, без да обръща внимание на стражарите пред вратата, посегна и подръпна ръкава на протевоновия син.
- Алексис Ставрос…
- Върви си, вещице! - отвърна през рамо боляринът.

Над крепостта и стените отвън висеше ниско безцветно небе. Валма бяла пара се проточваха около колоните на мраморната аркада. Задушна тишина поглъщаше всеки случаен звук.
Алексис излезе от коридора в аркадата. Внезапно изпита ясна, пробождаща ненавист към своя баща. Жалък беше старият Ставрос в лудостта си, подплашен от призраците от миналото, които се връщаха да му искат сметка. Но Алексис Ставрос не вярваше в призраци. Не мъртвите – живите сега бяха опасни...
Долу самотно пламъче прорязваше мъглата и все повече се отдалечаваше. Слуга с лампа в ръка изпращаше Недана. Тя се спря за миг и се извърна към къщата. Сякаш усещаше, че я наблюдават. Алексис се отдръпна зад една колона.