автор: anonimapokrifoff

Далия, която всички наричаха Дала, спа неспокойно. Призори сънува странен сън: влиза в кухнята, за да стопли вода и да забърка ярма на прасето, а на пода е седнал по турски Решат Нури Гюнтекин и гледа „Листопад”. „Вай, Аллах! Вай, Аллах, чок кепазе!” – и си скубе брадата. После се обръща внезапно към нея: „Буюрунус! Ливанто.” Измъква от джоба на панталона си шише и излива върху ръцете й одеколон със задушлив непознат аромат. Точно той я събуди: Далия стана и излезе на двора – в носа й нахлуха нормалните селски миризми на росна зеленина, влажна пръст и пресни фъшкии.
През деня се сещаше за съня и се чудеше на добро ли е, или е на лошо. То какво ли хубаво да чака вече на тези години, ама човек все се надява… Накрая стигна до извода, че това четене на балканска литература може само кошмари да й докара и нищо свястно.
Далия реши днес непременно да намери квачката, дето се беше разклокала, а не си седеше на полога, където й бяха събрани яйцата. Кокошката се беше свряла в шубрака зад къщата и мътеше едно единствено яйце. Взе я и я върна в курника, но след малко непокорното пернато отново кукна в храстите. Предаде се и я заряза – какво да чака от твар с една мозъчна гънка, колкото да пази равновесие? След това изведе кравата на паша.
Привечер ни в клин, ни в ръкав Пешо Пияндето, вдовец от няколко години, бутна портичката и влезе в двора й. От пръв поглед му личеше, че се намира в онзи деликатен момент между изтрезняването и новото напиване, защото ръцете му трепереха. Хич и не й мина през ума да го кани вкъщи – те, съседите, само това чакаха и слухтяха зад плета, - ами му предложи стол навън до масичката в двора, макар че майските нощи са хладни.
Пешо нещо се заседя, мачкаше в ръце каскета си и дрънкаше разни глупости за козите си: какво я интересуваше Далия коя колко мляко дава и как се е оярила? По някое време той изплю камъчето:
- Дало, няма ли да налееш по една?
Жената го пустоса наум, но наряза кисели краставички и напълни две чаши ракия. Светна и дворната лампа, че да не слуша после сплетни, които не й подхождат на възрастта и на морала. След втората ракия Пешо дойде на себе си и каза:
- Никъде по света няма крава като твоята, Дало! Ако я водиш на бик, ще ми продадеш ли после телето?
- Че ти едни кози едва гледаш, дето се доят толкоз лесно, що ти е теле?
Пияндето не отговори, ами си изпроси вечеря и „някоя и друга чашка от алжирката, че то кое време вече стана”. Далия беше наготвила боб на тава, изнесе две чинии от него, хляб и кана вино. Езикът на Пешо все повече се развързваше:
- Четох аз за тебе в интернетя, Дало. Човекът си прилича на името. Цвете си ти грудково и сложноцветно – я как само се изразяваш и що книги си прочела. Трябва да си защитена и от студ, и от силен вятър, слънце ти е нужно, ама да не прежуря, а ти по цял ден си опълчена под него, за да напасеш кравата. Силна си и на всякаква почва вирееш, само че най-добрата за тебе е дълбоката, богата на хумус с pH 6,5 – 6,7. А какво е нашето Гранитово? Скала и пепел. Не се живее сама душа, Дало. Дай да се вземем, ще продадем всичко тука и ще идем я в Елхово, я в Ямбол, че да се пооблажим на старини…
Бобът й приседна. Гледай го ти него, мискинина му дърт! Идеше й да го изрита от двора си барабар с всичките му почви и пехата, но се овладя и отговори с достойнство:
- Пешо, ти може и да си Алексис Зорбас, но аз не съм кира Бубулина!
На него не му беше ясно кои пък са тези двамата, но безпогрешно схвана отказа:
- Що не ма щеш, амоу Гергиноу? Толкоз ли съм небивателен? Мъжът ти отдавна изгни в земята, синът ти няма да се върне от Америката. Тъй и ще си изсъхнеш сам-самичка!
- Пешоу, абоу! Да си хващаш пътя, че да не взема точилката! – подплаши го Далия и запали една „Карелия ултима”.
На следващия ден се случиха три странни неща: квачката гордо предвождаше три пиленца със син пух, изпъстрен с кръстосани златни линии; кравата, щом я изкара от дама, преви пред нея предни крака, а после се просна до мястото, където беше мътила своеволната кокошка – не се надигна дори и когато заваля градушка, след което небето се проясни, после стана наситено синьо и над къщата на Далия изгря полегнал жълт кръст.

Робърт Лангдън се събуди, облян в пот, и веднага записа странните славянски букви: г-р-а-н-и-т-о-в-о. Това начерта върху пясък викингът с рогат шлем – професорът знаеше, че сънищата му никога не са случайни.Защо страховитият воин , „човекът от фиорда”, каквото е значението на „викинг” на старонорвежки (за другите народи „норман”, „варяг”, „рус”, но и „витяз” за източните славяни), произнесе възторжено и с преклонение на шведски „Lӓnge leve Drottingen!” („Да живее Кралицата!”)?
Лангдън излезе на балкона и вдиша смога на Кеймбридж. Утрото беше сиво, а след два часа той щеше да изнесе лекция по религиозна символика в „Харвард”, но имаше време да провери няколко неща. Избра за отправна точка азбуката на българите – все пак първо при тях се бе появило кирилицата. Написа цифрите, на които отговаряха буквите: 4,17, 1, 14, 9, 19, 15, 3, 15. Не, това определено не беше редицата на Фибоначи… И друго беше странното в съня: скандинавецът държеше в ръка яркочервено пищно цвете.
Студентите слушаха внимателно разясненията му за значението на пентаграма: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел – пет човешки принципа, път към съвършенството. После описа символиката на знака, обърнат с върха нагоре, и на неговия антипод. И точно когато говореше за тайния орден на питагорейците, а после трябваше да продължи с петте рани на разпнатия Исус, флаговете на Етиопия и Мароко и запълнената петолъчна звезда, изведнъж изключи и започна да драска като обезумял по дъската: овотинарг, нитограво, товограни, нигравото, вониграто, отнивогра… Към действителността го върна мелодичен момичешки глас: „Гранитово!”
Беше една от студентките, свита източноевропейка. Стъписаният професор й каза да остане, а другите ги освободи. „Гранитово е село в България и е съвсем близо до моя роден град” – обясни момичето. Лангдън помоли да провери в български сайтове дали там се е случило нещо необичайно и само след минути научи, че над къщата на Далия (Исусе, това беше цветето!) Петрова е изгрял полегнал златен кръст.
Пътуването до България се оказа по-леко, отколкото придвижването в самата страна: след като кацнаха в София, Лангдън и Ивона (така се казваше студентката) хванаха влак и два автобуса и най-сетне пристигнаха в Гранитово. Спряха пред група старци, седнали на пейката пред кръчмата, и професорът помоли придружителката си да ги разпита за чудото и за Далия Петрова. Най-древният от тях, който едва ли си знаеше годините, заразказва, че родът на тая Дала хич не е читав. Началото му сложил пра-прадядо й Кралю Гусев, който отначало имал някакво странно име и фамилия Марийкин, щото бил незаконороден. За да изтрие срама, я сменил.Преди това майка му, Марийка Карагьозова, щом се усетила непразна, напуснала родното си село Хамзабегли и се установила в тяхното. Носели се легенди, че с нея имало и един чужденец, облечен алафранга, ама после изчезнал. Марийкиният баща, стар хайдутин, напразно го търсил чак във Влашко… След години наследниците на Кралю пак почнали да кръщават странно децата: Дала била по документи Далия, а баща й – Густав, на него записала и сина си. Преди известно време завъдила златна крава, оня ден квачката й от едно яйце излюпила три сини пиленца, пък и кръстен знак се явил над къщата й… А и самата Дала не приличала на тукашните жени: висока, едра и много бяла, синеока и сламено руса.
Когато Лангдън влезе в двора на Далия, разбра, че тук не го чакат отрязана ръка и татуиран маниак, а нещо много по-неразгадаемо. Наоколо беше препълнено със символи, но те нямаха нищо общо с илюминатите, тамплиерите или масоните, а с нещо езическо и тъмно: окачена подкова на входната врата, провесени плитки чесън и лук, навързани изсушени червени пиперки, обикновени и уж безредно разцъфтели цветя, счупено, но неизхвърлено глинено гърне… . Жената, щом научи от преводачката, че той е професор и доктор, веднага го заведе при кравата си – помисли го за ветеринар, който идва от Лесово, защото знаеше, че там някакъв англичанин купил къщата на Бившеви.
Животното лежеше и наистина беше странно – покрито със златна козина, то фиксира Лангдън с виолетовите си очи, в които проблеснаха искрите на кокетството, така характерно за всяка натурална блондинка. Професорът помоли да го оставят сам и внимателно го разгледа. Особено,но стопроцентово говедо,нищо повече. Беше опасло тревата околовръст и се образуваше кръг. Професорът се вгледа по-внимателно и изтръпна – Господи, това беше корона, нямаше никакво съмнение! Този път шифърът може би щеше да се окаже много по-сложен, отколкото този на Леонардо. Трябваше му знак, трябваше му знак! Отиде при домакинята и я помоли за цигара, макар да беше отказал пушенето преди 15 години, и отново се върна при кравата. Чака около половин час. После десетина сиви врани прелетяха в кръг, три от тях се отделиха, кацнаха на гърба на животното и изграчиха три пъти: „Ленге леве Дроттинген!” Професорът въздъхна: тази нощ ще остане в забутаното българско село, но ще разкрие загадката, за която предчувстваше, че ще преобърне историята.
Лангдън изчака жените да заспят – не се налагаше да се бори с дрямката, защото грамадната и много вкусна порция кокошка (друга, не квачката) с тархана, обилно полята с черна алжирка, не му даваше мира. Тези полудиваци от Гранитово явно имаха незаслужената привилегия да ядат истинска храна, но той, американският гражданин, си беше свикнал с чипса, пицата и хамбургера. Червата му спориха яростно и шумно относно предимствата и недостатъците на авантюристичната вечеря, след което постигнаха консенсус и професорът неколкократно посети тоалетната на двора.
Грееше пълна луна, въздухът беше ненормално чист. Цареше гробна тишина, от време на време нарушавана от сънливо кучешко пролайване. Лангдън откри лопата в приземната стаичка, взе я и мина зад къщата. Щом го видя, кравата го погледна с благодарност, стана пъргаво и се прибра в обора. Ученият копа в центъра на очертаната от говедото корона на дълбочина точно три стъпки на мъж, висок около 180 см, т. е. по-малко от метър. Когато лопатата удари на метал, всичко наоколо ахна, но не и професорът.
В ковчежето откри две писма, увити в ярешка кожа, зебло и платно. Едното беше написано на френски, а другото – на кирилица. Засне ги, върна ги обратно и старателно изравни мястото, където беше копал.
После разгледа на лаптопа си писмата, прочете това, което е на френски, и изтрезня. Как можа да не се сети: жълт кръст, полегнал на една страна – хоризонтална дълга линия и къса вертикална, наситено синьо небе! Калмарската уния, скандинавският кръст! Знамето на Швеция!
Писмото беше написано от шведския благородник Густав Карлсон, издънка на управляващата династия Васа, през септември 1810 година и адресирано до госпожица Марийка Карагьоз, с която, уверяваше, е прекарал повече от година, посещавайки Османската империя. С него той признаваше детето й Карл Густав Марийкин за свой син, следователно и за потенциален претендент за шведския трон. Карлсон имал законен брак, но Всевишният не го дарил с деца. Споделяше тревогата си от факта, че през август Риксдагът е обявил за престолонаследник френския маршал с неблагороден произход Жан-Батист Бернадот, който да наследи бездетния му чичо Карл ХІІІ, и молеше мадам Карагьоз незабавно да тръгне за Швеция с детето – той самият не можел да предприеме пътуване, макар и мъж в разцвета на силите си,тъй като го е сковала тежка болест и по-голямата част от времето си прекарвал на покрива, за да се наслади на оскъдното северно слънце.
Професорът нямаше как да разбере какво е съдържанието на другото писмо, но на сутринта студентката му го преведе, докато стопанката щъкаше около животните и не можеше да се нарадва, че кравата й е на крака. Текстът беше писан от Минка Гусева, снаха на Кралю Гусев, но под диктовката на неграмотната й свекърва Желязка Гусева. В него се казваше, че докато Кралю и синът му Гусю са с овцете в Балкана, е пристигнал полски офицер от казак-алая на Садък паша Чайковски, а годината била 1855-а. Военният превел на турски текста и обяснил, че писмото се съхранява в рода му четиридесет години – било предадено на дядо му от шведски благородник по времето на Наполеоновата война с Русия, и десетилетия са били необходими, за да стигне до наследниците на получателката. Желязка Гусева преценила, че не трябва да го показва на мъжа си и на сина си, за да не вземат да хукнат по размирните пътища на царщината и да станат курбан без време. Ето защо закопавала и него, и своето признание в земята, пък каквото Господ реши и той да я съди.
Докато закусваше със сочните катми, отпиваше от току-що надоеното краве мляко и гъстото кафе, сварено в джезве, Лангдън се чудеше дали да каже на домакинята, че в жилите й тече благородна кръв. Какво щеше да донесе това на нея и на сина й в Америка? Как да се преборят те с династия, която управлява вече почти 200 години? Трябваше ли една старателно скрита тайна да излезе на слънце, или беше достатъчно да я научи само той – достойният Робърт Лангдън?
Едрата белолика и синеока жена със сигурност беше кралица в този двор – много от хората не са и това. Професорът се нагърби с греха да изневери на предназначението, с което се ражда всеки гражданин на Щатите – да оправя света, – и остави и Швеция, и България да се спасяват сами. Имаше по-важна задача: да се върне в родината си и да защити своя създател Дан Браун от поредните обвинения в плагиатство. А пътьом можеше и да обърне внимание на привлекателната си мургава студентка…
Изпрати момичето да отиде в местната църква и да издири кондиките, макар прекрасно да знаеше какво пише там: как Карл Густав Марийкин се е превърнал в Кралю Гусев. А после историята е ясна – вместо престолонаследник е станал овчар. Щеше ли да се промени нещо, ако беше видял писмото? Чудото вече се беше случило, но не за него и жена му Желязка, а за гасконския селянин Жан-Батист Бернадот и марсилката Дезире Клари.
Когато останаха сами, Лангдън направи реверанс пред Далия и каза „Ленге леве Дроттинген!”, след което си тръгна, без да се обръща назад. „Лильооох, Боооже!”, изхлипа жената и затисна устата си с ръка. Това трябва да е диагнозата на кравата и е толкова страшна, че на доктора му се подкосиха краката! Тя беше твърда жена, ненапразно в жилите й течеше комитска и викингска кръв – избърса сълзите си и отиде да повика Иван Касапина да заколи добичето.