автор: CheGuevara

1.Чуй, Боже, молитвата ми.
И не се крий от молението ми. 2 Внимавай в мене и послушай ме:
Скитам се в тъженето си, и смущавам се 3 От гласа на врага,
От притеснението на нечестивия;
Защото хвърлят върху мене беззаконие,
И с гняв ми враждуват. 4 Сърцето ми тъжи вътре в мене,
И боязън смъртна нападна върху ми 5 Страх и трепет дойде върху мене,
И ужас ме покри. 6 И рекох: Дано би ми се дали крила като гълъбови!
Щях да литна и да си почина.
Псалми, Глава 55

16 ч.

Н А Д Е Ж Д А

Петдесет и едно, петдесет и две...
„Петдесет и две...“ повтори си на ум Надежда. Имаше още толкова много до сто, а скоро навън ще притъмнее и пак надеждата й ще отлети към небитието...
Двете й ръце лежаха кротко върху зелената ливада на мъхестото одеяло като две нежни лилии, разцъфнали в окото на горско езеро. Една веничка плахо пулсираше под слоновата кост на прозрачната й кожа и момичето се запита „Докога ли?...“
Надежда имаше ясно сини очи – две лъчезарни метличини, над които хвърляха пеперудена сянка дълги, извити ресници. Те все още пърхаха при всяка прелетяла край прозореца птица. Докога ли?..
Когато я изписаха от болницата, лекарите не посмяха да й връчат доживотната присъда, но тя я прочете в гузните им думи, бягащите им от пряк контакт очи...
Петдесет и три...
От радиото в ъгъла се лееше кристалната река на песента. „Ако имах криле, небето ще достигна, с птиците ще потанцувам...“
Първо изгуби грациозните движения на ръцете си, тези ръце - птици, които пърхаха във въздуха около нея, когато танцуваше...После краката престанаха да я слушат...Гъвкавото й тяло на балерина се вкамени и тя заприлича на изящна статуя, застинала бездиханна...
Петдесет и четири...Плахото птиче на надеждата се раздвижи в застиналите й гърди...
Първо изгуби възможността да се движи, после – приятелите се разлетяха и сега й останаха само птиците, които прелитаха край прозореца й.
Майка й побеля и се смали, но никога не изгуби вярата, че Бог е милостив и ще върне светлината и смеха в техния смълчан дом. И днес тя с надежда и смирение тръгна към църквата. Да се помоли на Божията майка, да се провре под Свещената плащеница и да даде воля на сълзите, защото си беше забранила да плаче вкъщи. Нейната Надежда трябваше да живее с надеждата...Медицината върви напред, знае ли човек какво му е писано!?...
Петдесет и пет...Петдесет и шест...
Една безсънна нощ в Нощния Хоризонт момичето чу за едно японско дете, които правело от хартия птици и ги пускало да летят към слънцето с надеждата, че ако пусне над 10 000 орегами, то ще се пребори с лъчевата болест. Тогава надеждата сви гнездо в душата на Надежда. Нейните ръце бяха безполезни, не можеха дори да трепнат, но Бог е създал птиците и те на воля тропосват синята коприна на небето всеки ден. И тя реши, че ако всеки ден изброи по 100 птици, прелитащи покрай прозореца й, тя ще се пребори с болестта. Мислено се молеше всяка утрин и трепетно следеше сенките на птиците отвън...
Петдесет и седем...
Палав слънчев лъч повдигна крайчеца на пердето и сините метличини на Надежда заблестяха - две сини крила на надеждата...

Ружа Велчева

(из „Морга за изгубени души“)