автор: rumlas

из „Спортни радости и разочарования”

До края на втори клас оставаха към два месеца и половина, когато класната ни предупреди, че ни предстоели часове по плуване. Два пъти седмично щяло да се ходи на място, където имало басейн, и затова всички трябвало да си носим бански, гумена шапка, джапанки, кърпа и сапун.

Основната грешка, която допусках в началото при постъпването си в немското училище, бе, че не си записвах, когато класната ни съобщаваше разни неща. Съучениците ми бяха като роботи – споменеше ли госпожата нещо, което трябваше да се свърши вкъщи, веднага вадеха тефтери и си записваха всяка нейна дума. Аз обаче разчитах на паметта си. Така се сетих, че ще имаме занимания по плуване на предишната вечер, приготвяйки ученическата си чанта за следващия ден.
Басейнът се намираше на около пет минути ходене пеша, в сградата на едно съседно училище. Дължината му бе 15, а ширината – шест метра. От едната страна имаше стъпала, водещи плавно надолу, като дълбочината там бе най-малка – водата стигаше едва до банските ни. От другата бе малко по-дълбоко, но не повече от метър.
В този първи час по плуване бяхме два класа, или общо 60 деца. Всичките с шарени бански – детски и точен размер, гумени шапки – къси и бели, покриващи горната част на главата, и чехли, създадени сякаш за целта, защото не се хлъзгаха. Освен това, всеки носеше сапуна си в пластмасова кутийка, която остави там, където се намираха душовете.
Между тях бях и аз. С шапка на майка ми, възможно най-голям размер, стара (май беше мой набор), на места избеляла, която се различаваше и по цвят. Бе синьо-зелена. Щом я поставих на главата си, се откроих като черна овца, а и нищо не виждах, тъй като ми закриваше очите. С джапанки също на майка ми, които не стига че ми стояха като плавници, но и ужасно се пързаляха, да не споменавам за факта, че бяха осеяни с безброй приспособления от рода “Made in Bulgaria”, явяващи се смесица от лепенки и шевове върху препаските, задържащи ги за краката.
Банските бяха на баща ми – огромни и тъмнокафяви. Преди да се появя с тях на басейна, ми хрумна гениалната идея да ги навия от двете страни и да ги захвана с безопасни игли. Сега те само ми висяха като потури.
Ето как спасих положението с екипировката за първия си час по плуване. Сапун изобщо не носех.
Строиха ни в няколко колони, обясниха ни каква е ролята на ръцете и краката, направихме по една имитация на сушата и призоваха първите да влизат във водата. Раздадоха им спомагателни дъски (различни големини, според телосложението на детето) и им предложиха да преплуват до другия край и обратно. През цялото време учителите се движеха редом с децата и ги напътстваха. След завръщането им дъските се предаваха на следващите.
На всеки от нас се падна да измине разстоянието по два пъти. Някои се справяха учудващо добре, но истината бе, че никой не можеше да плува, в буквалния смисъл на думата. Накрая измихме хлора от басейна под душовете и се върнахме в нашето си училище.
Онова, което се случи на следващото занимание по плуване, изненада не само мен, но и немските ми съученици.
Още с тръгването си усетихме, че се движим в друга посока. Обясниха ни, че отиваме на по-добър басейн. Ходенето пеша се оказа малко по-продължително в сравнение с миналия път, а това леко ни разсея. Щом пристигнахме, видяхме, че се намираме пред истински плувен комплекс.
След като се преоблякохме и накиснахме под душовете, влязохме в залата и ахнахме. Погледите ни се заковаха върху огромния басейн с олимпийски размери. От едната страна изпъква надпис: „Дълбочина 1,80 метра”, а от другата три кули за скокове във вода, всяка от които на различна височина, и надпис: „Дълбочина 5,00 метра”.
За всеобща изненада ни строиха до ръба на дълбоката страна на басейна, където не се виждаше дъното. Откъм съблекалните се появи някакъв човек. Носеше дълъг, като за овчарски скок прът и още отдалече изкомандва: „Първият да скача!”
Но първото дете не скочи, явно го беше страх. Тогава учителят по плуване, както се оказа, приближи пръта на една ръка разстояние от него и отново го подкани да скочи във водата. Този път, макар и трудно, детето се престраши и скачайки, се хвана за пръта. Учителят използва ситуацията и с помощта на пръта го премести още по-навътре, след което с едно по-рязко и въртеливо движение го отскубна от ръцете му. Детето остана само в центъра на най-дълбоката част на басейна.
Последваха съвети от страна на учителя: „Спокойно! Без паника! Движи ръцете и краката! Дишай равномерно и непрекъснато!”
Подаваше пръта само в краен случай, като всеки път избутваше детето по-далеч от стените на басейна и отново го изтръгваше от ръцете му. Процедурата се повтаряше дотогава, докато ученикът не започнеше да се държи самостоятелно над водата. Друга алтернатива не се предлагаше.
При разните деца обучението продължи различно дълго, като имаше и такива, които изобщо не искаха да влизат във водата. Тогава към първия учител се присъединяваше втори, който директно ги катапултираше вътре.
Цялата процедура ни се струваше бавна и мъчителна, но всъщност ставаше бързо. За няма и 90 минути в Германия вече имаше 30 деца в повече, които можеха да плуват. Спомням си как към края някои от съучениците ми не искаха да излизат от басейна и тогава учителите им спретнаха едно минисъревнование. Естествено, имаше и такива, които не бяха още съвсем сигурни и не можеха да се отпуснат напълно във водата, но на следващото занимание и този проблем бе решен.
Тези двама учители направо произвеждаха плувци. Дори и не бях сънувал, че плуването ми е в кръвта, но никога няма да забравя тръпката, когато усетих, че не потъвам, че се движа и дишам свободно във водата. Промяната в плувните ми рефлекси се извършваше със зашеметяваща бързина. Почувствах се като качествено произведена стока от супер печелившо предприятие.
През следващите няколко седмици часовете по плуване си бяха в буквалния смисъл на думата часове по плуване. Винаги в началото им учителят обясняваше техниката на даден стил, демонстрираше и оттам следваше единствено и само плуване. По време на заниманието той доизкусуряваше грешките на всекиго поотделно. Така, в края на срока всички можехме да плуваме кроул, бруст и гръб. Освен това, се научихме да скачаме от трупчето и от триметровия трамплин.
Спортът бе на особена почит в Германия. Първото ми участие в нещо като състезание бе на ледената площадка. Тъкмо бях започнал училище, когато няколко класа ни заведоха на един закрит зимен стадион, раздадоха ни кънки и ни призоваха да направим по две обиколки. След това ни връчиха и по една грамота, на която пишеше нещо, но аз не го разбрах. Не доумявах също и защо всички бяха наградени, особено онези, които едвам завършиха. Знаех само, че принадлежех към децата, справили се най-добре, понеже, както вече споменах, бях тренирал в България и фигурно пързаляне, и хокей на лед.
Щом се прибрах вкъщи и я показах на баща си, се оказа, че е за „успешното участие в масово мероприятие”. Въпреки това, аз пазя тази грамота, защото тя бе първата в моята богата колекция награди от спортни състезания. Втората бе за победата ми на трибой в зала. След това наградите заваляха една след друга.
Имам и една грамота, която ми е особена скъпа, макар и да е свързана с най-голямото ми разочарование от Германия.
В началото на трети клас часовете по плуване взеха да стават все по-интензивни. Вече нямах никакви проблеми с езика и дори бих казал, че човек трудно можеше да ме различи дали съм германец, или не. Плуването ми се удаваше все повече и повече и един ден учителят ми връчи някаква бележка, на която бяха написани адрес и име. Адресът бе на спортен клуб, а името – на бъдещия ми треньор по плуване.
Ето как започнах да се занимавам с този спорт активно. Като че ли най-добре плувах по гръб. Не закъсняха и първите ми състезателни прояви. Печелех пресявките една след друга и на няколко пъти успях да сляза под 20 сек. на 25 метра.
Първо се справих с конкуренцията от съседните училища, после и с тази от спортните дружества. Без да усетя, се класирах за първенството на Берлин. Там не разбрах, че финалът е по време, а си мислех, че първо ще има квалификации. Затова тръгнах мощно, но след като забелязах, че другите изостават, се „разходих” до финала. Треньорът през цялото време ми викаше като полудял – ето за какво било. Въпреки че не се раздадох докрай, времето ми стигна за 10-о място.
Tрябва да съм направил добро впечатление, защото след няколко дни ме изпратиха да тренирам в друга група, където бе събран елитът.
Постиженията ми непрекъснато се подобряваха. Станах и изключително силен на бруст. Щом наближи републиканското първенство, ни съобщиха, че трябва да ни запишат (да ни картотекират) и ни взеха данните.
До този момент аз бях познат на треньорите и съотборниците си като „Руум”. Никой не ме беше питал какъв съм и откъде идвам. Всички си мислеха, че това е някакъв прякор.
Треньорът пръв научи, че съм чужденец, и веднага препоръча да не споменавам този факт на никого.
― Ако някой те попита, му кажи, че само си роден в чужбина! ― прошепна той, след което попълни документите ми и ги пъхна между онези на другите деца. Очевидно се надяваше да не бъда забелязан.
Но номерът не мина. Скоро бях разкрит и ми бе съобщено, че докато не се реши какво ще ме правят, нямам право да се състезавам. Така първенството мина без мое участие. Поне ме оставиха да ходя на тренировки.
Междувременно постиженията ми на 100 м гръб се доближиха до около шест секунди от републиканския рекорд на България при мъжете, а аз все още нямах единадесет години.
Един ден баща ми показа някакво писмо, което намерил в пощенската кутия. Изглеждаше странно, защото бе адресирано хем до мен, хем до родителите ми, а и подателят беше от Германия. Съдържанието му съвсем ме отчая.
Най-официално ни съобщаваха, че понеже не съм бил немски гражданин, съм нямал право да се възползвам от услугите на техните специалисти и треньори. Това означавало, че мога да идвам в басейна и да плувам, но само в часовете, отредени за обикновените посетители. Следваше напомняне на работното време и толкоз.
В първия момент помислих, че някой ми е скроил шега, но когато отидох, за да се уверя на живо, видях, че нещата са точно такива, каквито бяха описани. Реалността се оказа ужасяваща. Ето на това му се вика студен душ. За първи път в живота си постигах нещо голямо, при това толкова бързо, но още по-бързо го загубих. Очевидно твърденията на някои, че германците от източните провинции принадлежели към едни от най-твърдоглавите по отношение на стриктното изпълнение на задълженията си, поради което останалите им сънародници предпочитали да ги назначават за контрольори или надзиратели, не бяха съвсем безпочвени.
Брат ми се опита да ме утеши, като ми предложи да ходя от време на време в басейна, за да подържам форма, и след като се върнем в България, да се запиша да тренирам, но до тогава имаше още три или четири години. Подобен вариант просто не влизаше в сметките ми. Ето как от спорта, който най-много ми се удаваше и в който притежавах най-сериозни постижения, ми остана една-единствена грамота и няколко удостоверения за покрити нормативи и разряди.
Няколко седмици по-късно в училището ни се появи един треньор по футбол........................