автор: Ira_Margitina

1.
(Многоточията обозначават съкращения на публикувания текст)

Реката бучеше глухо в тъмнината. Конете пристъпваха уморено високо горе по пътеката край скалистия й бряг. Пътниците мълчаха.
Колоната неясни сенки със запалени борини в ръце се нижеше бавно между дърветата подобно на среднощно литийно шествие.

Гората изглеждаше безкрайна. Дървета и пак дървета. Те се редяха под погледа на пленника, а той им обръщаше гръб с презрение.

Изведнъж дърветата свършиха. Насреща се извиси хълм, обрасъл в ниска буйна растителност. На върха му, в нощното небе, озъбени и зловещи се очертаваха развалините на стара крепост.

- Това ли ви е скривалището?- викна пленникът към своя пазач - Ха! Горко на василевса щом и разбойниците в земите му вече живеят в крепости! Ама като ви казах да ме заведете в двореца на вашия горски цар, не мислех, че ще го сторите наистина. Тъй де!

- Ние тука нямаме друг господар освен самите себе си, ромеецо - отвърна пазачът.

- Виж ти! Май ще трябва приказките ми да са по-предпазливи.

Другият не отговори. Далече назад колоната запалени борини се пръсна на рояк блещукащи светлинки, които бързо угасваха.

Главатарят седеше върху голям пропукан от времето камък, паднал от тайнствено надвисналия отгоре зид, встрани от току-що запаления огън.

- Поклони се на воеводата! - викна пазачът и побутна пленника.

Главатарят се обърна някак стреснато. Като че бяха прекъснали мислите му. Беше млад, може би много по-млад от повечето му подчинени, русокос славянин, едър, силен планинец, а спретната му кожена дреха се различаваше доста от парцаливите дрипи на дружината му. Пленникът направи насмешлив поклон.

- Добра среща, горски царю!

- Кой е този?- попита воеводата вместо отговор.

- Аз съм такъв, какъвто ме виждаш, верен войник на василевса, а твоите хора ми отмъкнаха коня и оръжието.

Разбойникът се втренчи в него с проницателни сини очи.

- Ти не си ромеец. Никой ромеец не говори така зле собствения си език.

Пленникът стана сериозен.

- Аз съм роден в земите на моя господар, а ти ме обиждаш. Ако сега имах меча си, щях да ти отвърна както подобава.

- Ще имаш не само меча си, но и ще те пусна да си вървиш. Ти не си ромеец, а аз свои не нападам.

Плененият повдигна учудено вежди.

- Виж ти! Ами ако съм все пак нечие чуждо око, просто тъй ли ще ме пуснеш?

- Ти си чуждо око, но не си човек на василевса. Няма да те питам кой си. Стига ми, че не си ми враг.

На свой ред плененият хвърли на разбойника бърз изпитателен поглед.

- Аз пък реших да ти кажа кой съм, воеводо.

И като повиши глас, така че всички наоколо да могат да го чуват, добави:

- Праща ме Асен, царят на българите отвъд Хемус. Наричат ме Добромир Хръс.

Пазачът, изумен отстъпи крачка назад. Разбойниците се скупчиха бързо наоколо. Стотина любопитни очи питаха воеводата, а той гледаше в земята и дори не помръдна.

Добромир Хръс! Слънчевият… Така го наричаха. Отдавна се беше прославил той сред българското население в Струмската долина.

..............................................................................................

Свършваше се вече поредното столетие от рождението на Христа. Василий ІІ, Българоубиецът, бе отдавна мъртъв и наследниците му управляваха ромейската държава. Наследници не по кръв, а по жажда за власт, която в онези дни толкова често издигаше и събаряше императори.

Сега на престола в Константиновия град седеше Исак ІІ Ангел. Дошъл тук чрез преврат, отново превратът щеше да го отстрани от бурния ход на историята. А тя беше отредила на бляскавата някога Източна римска империя край, достоен за противоречивото й величие.

Светът отдавна вече не се подчиняваше на Цезаровите закони, а изпод скиптъра на “световния господар” се изплъзваха все нови и нови земи. Съвсем наскоро той бе загубил властта си над тема Паристрион. Сега тамошните варвари отново я наричаха своя държава - държава на българите…

Само няколко години бяха отлетели от въстанието на търновските боляри Асеневци. Това беше тревожно време на упорита безкрайна битка на войници и човешки воли, съседска разпра за земи, данъци и права – такива, каквито имаха малоазийските динати и каквито империята не беше склонна да раздава доброволно. Това беше и двубой на честта между великия повелител на народите на Изтока и двама горди отцепници, които, търсейки повече власт за себе си, смееха да мечтаят за възстановяването на миналото величие на своя народ. Управниците в Константиновия град ги презираха, но именно в презрението на враговете им беше тяхната сила, защото то замъгляваше умовете и връзваше ръцете на константинополските държавни мъже. Императорът се надсмиваше над дръзките планинци оттатък Хемус, обещаваше, че ще ги смаже с един замах на своя меч, изпращаше срещу Мизиеца кохорта след кохорта и само веднъж при обсадата на крепостта Ловеч случаят му подари по-трайна преднина. Но даже и тогава трябваше да вземе за заложник най-малкия Асенев брат, Калоян, за да подсигури своята победа.

Отслабваше, бавно се стопяваше мощта на ромейската държава. Тя беше прекалено стара и тромава, а светът наоколо се менеше все по-бързо от година на година. Изчезваха, загубваха се в степите на Азия познатите номадски пемена, изскачаха оттам нови млади народи, търсеха прехрана и плячка и обикаляха настървени около ромейските твърдини. А вълните на Средиземното море изхвърляха корабите на пирати-араби, на венециански и генуезки търговци-съгледвачи. По бреговете му бродеха нормани-кръстоносци. И всички те открито или скришом протягаха ръце към диамантената императорска корона. Тя беше цел, близка или далечна, на свои и на чужди, потомствени ромейски благородници или самозвани бунтовници, отколешни врагове и нови варвари нашественици, рицари, които носеха знака на Христовия кръст... Това беше най-странната разбойническа сбирщина, коята щеше да запомни Средновековието.

.....................................................................

И ето - сега един, облечен с ромейска ризница странник твърдеше, че е самият Добромир Хръс. Асеневият пратеник, който от доста време вече обръщаше наопаки ромейската власт в тема България, живееше в своя крепост над река Вардар и разправяше, че е потомък на стар боилски род още от времето на хановете Кубер и Аспарух. Разбойническият главатар сам досега не го беше срещал, но може би наистина беше той, щом говореше толкова лошо ромейски.

- Как да знаем дали наистина си боляринът Добромир Хръс? - попита все така замислено воеводата.

Непознатият се приближи до него.

- Дали ще ми повярваш повече, - сниши внезапно глас той - ако ти кажа, че познавах баща ти, Светославе. Той беше мой приятел. Дори повече - той беше мой брат.

Светослав, така се казваше главатарят на разбойниците, се сепна и сякаш изведнъж се отдалечи и затвори в себе си. Но погледът му, остър и недоверчив, остана прикован върху лицето на болярина.

- Баща ми… - не довърши той - Бранко, да ни оставят сами!

Бранко беше този, който доведе заловения мним ромеец и го пазеше да не избяга. Той направи знак на останалите. Някои се отдалечиха твърде неохотно и отново се събраха около огъня.

Воеводата и боляринът седнаха един срещу друг на камъните под разрушената стена.

- Баща ми е отдавна мъртъв - каза кратко Светослав сега, когато вече нямаше кой да ги чуе.

- А ти така ли ще живееш оттук насетне? Като звяр по горите?

- Сега тук е домът ми.

- Тъй ли? И хич ли не се сещаш вече за тия, които си оставил? Не разбрах добре кога е било то. От Григориус Ставрос ли избяга?

- От никого не съм бягал! - пръстите му неволно докоснаха дръжката на меча.

Добромир Хръс сложи ръка върху Светославовата. Светослав отдръпна ръката си.

- Защо си дошъл? Мене ли търсеше? Или наистина от цар Асен вест носиш?

- Още ли не ми вярваш?

- Вече трудно мога да повярвам на някого, болярство ти.

- Не съм сбъркал. Ти искаш да се скриеш. Хубаво място си избрал. А знаеш ли, че тия зидове са ги строили дедите на днешните ромеи?

- И такива като нас са ги разрушили.

- Ха, тъй е! - изсмя се някак пресилено боляринът - Всъщност ти си точно какъвто очаквах да бъдеш. Слушай, не пилей младостта си като последния глупак по тия сипеи и чукари. Не това е начинът да забравиш болката, нито пък можеш така да се бориш с ромеите. Прав си, тебе дойдох да търся. Милан ми каза къде си.

Светослав вдигна рязко глава.

- Мястото ти е в М-к!

- Не мога да се върна. Ако се върна, ще търся отмъщение и тогава ще пострадат и други.

- Ако се върнеш, ще бъдеш полезен на царя.

Настъпи мълчание. Нощният вятър повея откъм Струма и донесе със себе си приятната й хладина. Край огъня екна буйният смях на разбойниците.

- Защо царят не дойде и по нашите места? - попита изведнъж Светослав.

......................................................................................

- Ако ти кажа, че Асен ще дойде, ще се върнеш ли в М-к?

Боляринът не изчака отговора. Стана, протегна се и подвикна с предишния си весел глас:

- Тука май става доста хладничко вечерно време. Ще ида да се постопля. Ела и ти, воеводо.

Светослав го проследи с поглед.

М-к… Някъде там, оттатък обширната мрачна ивица на горите беше градът, където премина детството му. Тръгна си оттам само преди две години, а му се струваха много, неизброимо повече. Там останаха и най-близките му хора - онези, които го отгледаха. Милан грънчаря и жена му Недана. Да и малката Стефания…

Светослав почувства как една стара рана отново се отваряше вътре в него. Присви очи. Откъм реката все така леко подухваше на влага. На небето блещукаха хиляди звезди.

Той се изправи и отиде при останалите.