автор: ivliter

Картините са подготвени за транспортиране от изложбената зала до ателието. Изложбата е вече история. Толкова труд, надежди и накрая, тъжна равносметка - нито една продадена картина. И една голяма въпросителна пред мен. Сега накъде? Какво предстои? Може би дълга почивка?
Анализ на резултатите от постигнатото с изложбата. Отказ от живописта!? В никакъв случай. Да се откажа от нея, значи да се откажа от себе си. Трябва да помисля как ще изляза от финансовата катастрофа. Разбира се резултатите не са само негативни. Най-важното беше, че реализирах това, което исках в по-голямата му част, което само по себе си, не е малко. Признанието на колегите, приятелите. И това е нещо. Но човекът няма само духовна същност, а има и материална. Едното без другото не върви. Защо се получи така? Дали не ми достига талант? Нима бляскавите, възторжените погледи на някои от посетителите не правят този въпрос излишен!?
В този момент усетих как една едва доловима светлина се спусна върху мен и ме обгърна с мека топлина. Това можеше за бъде само Ведрина. И докато си го помисля, долових като далечен шепот думите й:
- Има нещо много важно свързано с таланта, което трябва да признаем.
- И какво е то?
- От гледна точка на ценителите, за да се реализира талантът, трябва да се работи над него.
- Кой още ще работи, освен самия творец?
- Как, кой!? Талантът трябва да се култивира - публиката, критиката, институциите, обществото. Успехът е 5% талант и 95% труд, според познатата от миналото максима.
Тя очакваше отговора ми, но след като аз мълчах, продължи:
- Талантът се дава от Бога. Колкото и да се старае и да се напъва човек, няма ли дарба, нищо не може да се направи.
- Не ми помагаш много с тези твои разсъждения. По-скоро ме натикваш в сянката на съмненията, отколкото да ме измъкваш в светлината.
- Истината е светлината.
- И каква е тя!? Че нямам талант и затова изложбата ми се провали?
- Не. Не се е провалила, но няма материален успех. А истината сам трябва да я откриеш за себе си.
Замълчах. За да изясня този въпрос трябва да дефинирам понятието „талант“. В моето положение, това не е лесно, а и не съм сигурен, че сега е подходящият момент. Все пак се замислих.
- Талантът е възможността да изразиш по убедителен и подходящ начин божественото в тебе, тоест, любовта…
- На мене ли каза нещо или си говориш сам? – сепна ме нечий силен глас.
Беше на приятелят ми, който идва с микробуса си да приберем картините.
Светлината, която ме обгръщаше се сгърчи от тази намеса в разговора и се разтвори, сля се със светлината на деня. Изправих се и казах:
- Понякога си говорим с Ведрина, когато ме посети.
- Не разбирам!? – повдигна рамене в недоумение приятелят ми.
- То и аз много не разбирам, но се случва и да си поговоря на глас със себе си. Остави тези неща сега. Ще товарим ли?
- Да. Да започваме.
- Започваме първо с най-големите.
Погледнах над себе си. Виждах само ясното бездънно синьо небе и нямаше и следа от присъствието на Ведрина. Но съм сигурен, че тя пак ще дойде, защото разговорът ни остана незавършен.