Джон Милков спеше, когато полицията дойде. Изтръгнаха го от завивките и го натикаха във враждебно сив полицейски автомобил. Чак в ареста шокът му спадна достатъчно, за да си върне самообладанието. Използва интернет терминала в килията за да се свърже с адвокат.
Осъдиха го на следващия ден, без дори да го извадят от ареста. Форума на Министерството на Правосъдието беше най-лесния начин да се съберат всички съдебни заседатели, адвокати, прокурори и свидетели на едно място. Все пак транспорта бе скъп.
Присъдата беше ужасяваща. Година без Интернет – най-тежката възможна за укриване на данъци чрез хардуер. Ако бе укривал само чрез софтуер щеше да е максимум три месеца. Но със софтуер щяха да го хванат.
Е, явно и с хардуер могат да те хванат.
Джон се върна в апартамента си пеша – нямаше как да викне такси. Присъдата му влезе в действие веднага и терминала в килията му блокира. Имаше талон за десет минути ползване на интернет за да може да закрие акаунтите си и да обясни на всичките си контакти във Фейсбук защо няма да го има, но той не го използва. Да извикаш такси с тези минути бе като да си палиш цигара със стодоларова банкнота.
Когато се прибра все пак влезе в нета – не можеше да издържи повече време без него. Всички във фейсбук изразиха съболезнованията си. Успя да провери пощата си и да се свърже с работодателя си, за да му съобщи, че напуска. Поне щеше да си спести уволнението. Така и така нямаше как да работи без интернет.
Четеше съобщението, че гаджето му Ивон е сменила статуса си на „Необвързана”, когато времето му свърши. Екранът показваше ужасяващото „No Connection” на всички прозорци. Джон се разплака.
Абстиненцията го удари след около час. Първоначално успя да се задоволи с гледането на стари филми, останали на хард диска му. Упражнението бързо му омръзна. Когато си гледал нещо веднъж няма как да го гледаш пак с интерес. Пък и дори ужасяващо дългият „Карибски Пирати 104” беше само дванайсет минути.
После се разсходи из апартамента си – малка стая с легло и компютър и баня. Терминалът за доставка на храна унило премигваше в ъгъла. Обмисли бъдещето си – трябваше да си намери някаква работа без интернет, а това беше почти невъзможно. Готвач, може би сервитьор. Но знаеше, че няма как да стане. Всички използваха интернет за нещо – прием на поръчки, изпращане на храна, дори пиколата го използваха за бакшишите си. Не че бяха останали много пикола...
Първият пристъп го хвърли на пода. Заудря го с ръце и крака и започна да крещи. Не обезпокои съседите – стените бяха изолирани. Бързо се изтощи и спря да се движи. Дребни капчици пот избиха по цялото му тяло. Качи се на леглото и затвори очи, само за да се озове в още по-кошмарната реалност на сънищата.
* * *
Улицата пустееше. От време навреме някоя кола перминаваше покрай него, но никой не го виждаше – от както бяха въвели автоматизираното управление прозорци не бяха нужни. Никой не искаше сивия пеизаж на улицата да го разсейва от youtube или flickr. Огромните блокове покрай булеварда почти закриваха слънцето, а някъде високо се виждаха интернет мрежите. Небето не се виждаше въобще. Не че някой гледаше към небето в наши дни – в Интернет има достатъчно снимки.
Разходката му се проточи дълго. Беше се замислил, че изпуска всичките си предавания и се чудеше какво ново има във вестниците. Даже не усети кога стигна изхода от града. Не беше срещнал друг пешеходец. Нищо чудно, никой не илизаше, освен ако няма пожар. Канеше се да отиде в някоя от хранилниците на Министерството на Правосъдието, но явно я бе подминал. От както лишаването от Интернет стана единствената възможна присъда се наложи да се сконструират такива хранилници, където престъпниците да се хранят. Работа извън ИТ сектора нямаше, пък да използваш човек за нещо, което робот може да свърши стотици пъти по-бързо и добре нямаше никакъв икономически смисъл. Да си престъпник в този свят означаваше да си скитник. Целият град ставаше твоя затвор, защото извън интернет живот нямаше. Хората рядко се срещаха наживо, защото транспорта все пак беше скъп, и предпочитаха виртуалното пространство. Чак когато се оженеха си купуваха къща с два компютъра, за да са близо един до друг. Но дори съпрузите предпочитаха Скайп пред това да си говорят на живо. Все пак да отидеш до другата стая си е голямо усилие.
Пазача на шлюза се беше заиграл в някаква игра. Беше разбираемо – кой идиот ще тръгне по своя воля да излиза навън, където няма дори безжично покритие? Джон реши да излезе навън. Имаше цял ден да губи, а скуката вече го подлудяваше. Тихо премина покрай будката на пазача и отвори шлюза.
* * *
Явно беше пролет – поне така изглеждаше пролетта на скрийнсейвъра му. Огромни полета от вишневи дръвчета покриваха пространството около града. Той приличаше на гигантска обърната купа от кабели и предаватели, която се издигаше като ракова бенка над разцъфналите овошни градини.
А всичко наоколо цъфтеше. Аромата изпълваше въздуха и лек бриз разроши косата на Джон. Слънцето го погали с лъчите си и кокетно се скри зад един облак. Небето беше... небето беше невероятно синьо.
Джон спря да диша за няколко секунди от удивление. Когато си в интернет си мислиш „Защо да излизам навън? Защо да гледам небето? Всичко това го има в нета.” И наистина е така! Има генератори на аромати, има снимки, програми които ти позволяват да правиш виртуални разходки из всяко кътче на света, имаше дори огромни симулационни установки, които въздействаха на всички сетива и буквално те пренасяха там, където искаш да бъдеш. Ала хората рядко ги използваха. Важно бе да знаеш, че ги има. Но почти никой не се разхождаше из виртуалната природа, а компанията която построи симулационните установки фалира...
Сетивата на Джон никога не бяха подлагани на толкова много въздействия едновременно и на него му се зави свят. Това бе най-прекрасното нещо, което му се беше случвало до сега.
Върна се вкъщи само за да си вземе дрехи. Повече не влезе в града.
* * *
Построи си къща сравнително лесно – в бараките на роботите имаше всичко, от което се нуждаеше. Самите роботи го игнорираха напълно – дори най-смелия програмист не би си представил, че някой човек ще живее извън Града. Храната си крадеше от същите складове. Отне му малко време да се научи да готви, все пак нямаше Интернет за да си намери рецепти, но по метода на опита и грешката откри доста вкусни ястия. Беше по-щастлив от всякога.
Засади си цветя. Цялата му градина бе осеяна с рози, лалета, орхидеи и какви ли не други цветя. Хабер си нямаше от градинарство и затова повечето му растения не покълнаха, но едно едничко лале успя да се хване и да цъфне. Това бе най-значимото събитие в живота му до този момент. Този стрък красота, който дължеше съществуването си на него. Нещо живо, нещо което не беше създадено от нули и единици, нещо прекрасно, което той бе създал...
Зимата донесе със себе си някои неприятности. Наложи се да си направи печка и да си ушие по-топли дрехи. Направи си компот и почти умря от удоволствие, когато опита киселото си зеле. Бе работил в сайт за консервиране на зеленчуци и бе удивен колко лесно бе да си направи туршия.
* * *
Откриха го на следващата пролет, когато след края на присъдата му не влезе във фейсбук. Приятелите му се притесниха и уведомиха властите. Апартамента му беше изоставен. Съвсем случайно някой бе направил виртуална обиколка около града и бе забелязал бараката му. Изпратиха робот с видеопроектор при него, за да му съобщят, че може да си пусне интернет.
Той дълго гледа холограмите на социалните работници преди да заговори. Обясни им, че не иска да се върне. Обясни им, че тук е щастлив, сред своите рози и лалета. Обясни им, че няма нужда от фейсбук, ютууб и всичките други глупости. Каза им, че живота навън е това, за което е създаден и че няма да се върне в града. Дори се опита да ги убеди да излязат, за да усетят слънчевите лъчи и да видят небето.
Те му казаха, че могат да видят снимки в Нета. Казаха му, че трябва да се върне и да започне работа. Опитаха се да го убедят, че е в нестабилно психическо състояние, защото отдавна не е проверявал пощата си. Казаха му, че работодателя му е готов да го наеме на същия пост.
Той отказа да ги слуша. Разкрещя им се. Нарече ги плъхове, затворени в тъмните си тунели, живеещи фалшив живот. Обърна гръб на робота и влезе в бараката си.
* * *
Наложи се да изпратят автомибил, за да го приберат. Откараха го в лудницата, където започнаха да го лекуват. Караха го да седи пред компютър за кратки интервали – три, четири часа – докато не свикне отново с предишния си живот. Обясняваха му, че е болен и трябва да се лекува. Казваха му, че е нелогично да иска да излиза навън, след като има реалистични симулатори. Убеждаваха го, че е психично болен, но може да се излекува...
А в Интернет се появи кратка новина, че анонимен луд е излязъл в полето и живял там цяла година. Дори си насадил цветя. И тази новина бе моментното забавление на милиони... Докато минута след нея не дойде следващата.