Както и да го напиша, няма да опиша картината, която ми разказаха очите. Дори да ви се стори неучтиво, тя си беше за мен и пред друг няма да се разкрие. Ще кажете, залива ни с баналности още в началото, защото, има ли някой, на когото не му е хрумвало да рисува или да пише за врата в полето.
Както искате, аз съм готова да приема всичките ви възражения, стига да ме оставите да се доизкажа.
Поляната беше разделена на две, все едно беше разрязана с нож и като започваше от мен, свършваше чак в края на обозримото поле. От лявата ми страна се разстиляше стърнище – късо подстригано, изсъхнало, на места толкова отъпкано, ще си помислиш само мечки се въргалят по него. От дясната – тучна зелена трева и иглика. Много иглика. Вратата, за която споменах, се беше разкрачила над двете, като че им е майка и им пази границата. Доста се почудих дали да вляза, защото, казвам си, ако тръгна по стърнището, не че не съм любопитна къде ще ме изведе, както съм се издокарала с тези сандалки, рязани та рязани, две ремички на кръст не им се събират, като си избода краката, после закъде съм? Да тръгна по поляната ми изглеждаше по-приемливо, но тази иглика, толкова много и с тези едри цветове, бррр... – тръпки ме побиват и сега като ви разказвам – красота – да те разплаче, но плаши. И едно слънце... За него казах ли ви? Грее, ще се пръсне от напъване, но само върху стърнището си излива благодатта, мисля си, на поляната – игликата й е жълтото, най-малко топли очите, другото – сянка, не можеш да кажеш откога е легнала там. Спомних си за дядовия разказ на историята на негов приятел, който всяка вечер, на излизане от кръчмата казвал, сянката ми е легнала на земята, не мърда – жената и тая вечер ще ми обърне гръб. Питах се кой ли на мен ще обърне гръб? Нямаше как да знам, докато веднъж не прекрачих, поселе стана лесно – връщането беше невъзможно. Не избирах, продължих.
Крачех разкрачена, докато ми се изпразни погледът и когато му видях дъното, застинах на място. От двете ми страни – две жени. Едната – млада, седи на поляната, плете венец, другата – възрастна. На мене приличаха и двете. Да съм аз, мисля си, не съм, младата прилича на мен, но откъде накъде хем ще крача, обкрачила границата, хем ще седя поляната, венец да плета. Погледнах старата и тя приличаше на мен. Такава ли ще стана, стреснах се, и защо е в стърнището? Да ми даде някакъв знак, да ми подскаже нещо, но не, върти се в кръг и се прави, че това кадифе под краката й расте само за нея. Като казах кадифе, се сетих, че пропуснах да спомена изумлението си, когато усетих сухите житни стръкове по босите крака. Не само, че не ме убодоха и не ми досадиха, но се оказаха толкова меки и нежни, че от допира им се почувствах като погалена по главата, същинско копринено кадифе, някога наметката за абитурентската ми вечер беше от копринено кадифе. По-нежна твърд не съм срещала. Сега разбирам защо възрастната ми половина така самовлюбено пристъпваше от крак на крак и се въртеше в кръг.
Ще загубя ли, ще спечеля ли – не знаех, но решението си беше решение и продължих напред. Погледът ми, полегнал кротко над скулите, като послушен котарак, продължи да следва краката ми. Разбираше си от работата, разпознаеше ли нещо и викаше, виж, виж, че ако сега, на светло, изпуснеш тази картина, на тъмо изобщо няма да си я спомниш. Послушах го и си включих вниманието.
Имаше защо, насреща ми – мъж, не един, а двама, млад и възрастен, и те бяха застанали от двете страни на границата. Гледаха ме, говореха си нещо, но не ги разбирах, а и сега като се замисля и гласове не чух, само някакво птиче, куча марка, подскачаше пред мен, ту в ливадата, ту в стърнището и си пееше, губиш, печелиш, губиш, печелиш. Абе, пиле, поскарах му се аз, ти защо ми отвличаш вниманието? А то пак с човешки глас или птичи, не знам, така и не разбрах кой език разбирах по-добре, ми отвърна, не аз, мъжът ти го отвлича. Като толкова много знаеш, до две, не можеш ли да броиш, попитах го, а то – разбира се, че мога, но ако има две. Мъжът е един, изборите са два, но това не се брои, каза и продължи да прескача линията, която приличаше на отрязана с нож, границата, която вратата като майка пазеше.
Аз колкото едно пиле ли не мога, смъмрих се, тази граница с един крак да прескоча?
Така, така, жено, викна пилето, граница с един крак се прескача, на едно място да се намериш. Прескачаш ли с двата – все на две ще си разделена. Пслушах го и с единия крак – хоп на стърнището, кадфеното, мялко с канела на цвят, меко – и като изтръгна мъката ми из корен, ме заля с топлина – дива и ненаситна, изстреля ме право през вратата, а тя се затръшна зад мен, викайки: щом закърпи времето, ще се върнеш при себе си.
И в сънищата нямах мира. Открих, че лежа върху юзди, от кадифе, меки и слънчеви, увили се около сянката ми, ако не стане, сутринта още не събудила се ще ми обърне гръб.