автор: ANTARAH

Един ден бяхме седнали до реката с Учителя. Гледахме как ято хлапета подскачаха в плитчините голи, пръскаха се с вода и като розови патета цамбуркаха в мътните води на Нил. По-големите и по-смели влизаха навътре в дълбокото. Едно от тях пък търсеше внимателно брод, свило на бохча върху главата дрехите си.
Явно гледката забавляваше Учителя, защото мека усмивка се бе разляла по лицето и като четчица на невидим художник заглаждаше бръчиците в ъгълчетата на очите и устните му. Обърна се развеселен към мен:
- Като гледам тези деца се сещам за една приказка. Живеел преди години един груб и лош човек. Обиждал и наранявал всички около себе си. Близки, роднини, познати. Семейството си дори! Намразили го всички! Но една ранна пролет се случило така, че разливът на Нил бил особено голям и разрушил част от домовете, които се намирали близо до реката. Един от тях бил и този на нашия човек. Мътните, кални води съборили кирпичената стена на къщата, завъртели се около героят на приказката ни и го отнесли заедно с покъщнината. За секунди той се озовал в средата на подивялата водна стихия. Главата му ту потъвала, ту се издигала над повърхността. Поемал дрипав въздух и отново тръгвал към дъното. И когато си мислел, че му е дошло времето да се представи пред Аллах, една кокалеста ръка го сграбчила за дрехите и го издърпала над водата. С чуждата помощ успял да се хване за клоните на изтръгнато от стихията дърво. Огледал се и видял, че край него впил ръце и нокти в дънера, плува старец. Познавал го бегло и само му кимнал с глава за благодарност. След като преминал първоначалният талог на наводнението, водите на Нил се поуспокоили, изтласкали крушенците към средата на реката и лениво ги повлекли по течението. Огледал се нашият човек към брега. Забелязал огромна тълпа да подтичва и да крещи. Провикнал се и той „Помощ!”. Крясъкът му явно стигнал до хората и те го разпознали, защото в миг се смълчали. После един по един или на групи започнали да се разотиват. Накрая на брега останали само тримата му сина и съпругата му. Човекът бил отчаян! Нима хората го мразят толкова много?! После с надежда впил поглед в наследниците си. Най-големият му син подтичвал напред назад и безпомощно се оглеждал за брод, плитчина – но такива нямало! Средният нагазил до пояс в мътилката край брега, но като усетил ударите на разбеснялата се вода се върнал обратно. Най-малкият обаче привързал единият край на въже около кръста си, подхвърлил другият на братята си и без да се замисля скочил реката. Аллах бил милостив и позволил на синовете му да го спасят заедно със стареца от стихията. Вече на брега, приседнали изнемощели един до друг и завити с одеала, възрастният промълвил: „Твоята грубост и злоба са като мътната река, която ни отнесе! Хората, които отказаха помощта си не могат да ти простят за това, че си ги обиждал и наранявал! Но идва миг в живота, когато случайността ти разкрива твоята същност. Тази случайност бях аз, когато ти помогнах да се хванеш за дънера. Тогава ти разбра, че има моменти, когато човек се нуждае от помощта на другите! Действията на големия ти син са като извинение, защото извинението е търсене на брод през мътилката на обидата! Понякога то обаче е недостатъчно! Като в случая. Средният ти син се опитва да ти прости, но все още не може, затова и се върна обратно на брега. Най-малкото ти момче обаче вече ти е простило всичко! И най-голямото доказателство за това е че заложи своя живот за твоя!”...
Учителя Антарах замлъкна и се загледа отново в къпещите се деца. Но върху лицето му се върна предишният рисунък на инкрустирана стомана.
Не издържах и го попитах:
- Какво стана по-нататък? Взе ли си поука човека?
Мъдрецът само поклати глава:
- Аллах само знае!