Скимтящ и сам под стълбата на съненото утро
един бездомен стих ме моли да го пусна
и дращи по душата ми със пръсти посинели,
ала съвсем прозрачен е от чувства неузрели,
от думи ненамерени, от мигове пропуснати,
от устни нецелунати, от давене във лустрото,
от болка неусетена, от обич неизпратена,
от прошка, неоткрехнала сърцето на приятеля…
от суета, събудена от опитни ласкатели,
от търсената показност на добрини натрапени.
Сега ще го погаля по пръстите студени,
а после ще му върна забравата на времето.