автор: vasillazarov

Преместиха масата, като я приближиха към съседната, където бяха Краси Буцата с неговата приятелка, която всички наричаха ,,красивата Елена”.
Това прилагателно никак не беше на мястото си, но това бе и причината да се прибавя към името й. До тях седяха братовчедката на Росен и Жеко – Снежана с нейната приятелка Сузи Френската. Компания им правеше Коста, който беше безнадеждно влюбен в Снежана. Винаги, когато искаше да я черпи, тя си поръчваше малко уиски, а през лятото немалка част от шотландската течност лисваше по загорелите си бедра и елегантно ги разтриваше. Това беше само част от нейната екстравагантна натура. Стефан беше другият член на компанията. Той беше потомък на много заможен род и единствен наследник, но при национализацията бяха отнели всичко на дядо му. Стефан за нищо на света нямаше да започне държавна работа, защото в лицето на тази държава виждаше врага, който несправедливо го е ощетил. Върнаха му само семейната къща, която преди се използваше като обществена сграда. За останалите наследствени имоти получи компенсаторни записи. Последното му занимание беше да събира златни песъчинки по реките, с това се издържаше. Със злато си изплащаше и борчовете към Жеко.
Друг член на компанията беше Лили, която не беше от града и през сезона работеше като проститутка в Боровец. Спазари се с Жеко да е сервитьорка без да получава заплата, само да задържа бакшиша. Никой не подозираше, че Стефан има някакви аспирации към жените. Живееше като отшелник. Преди месец, когато видя Лили, се промени до неузнаваемост. Тогава поръча една бутилка оригинално уиски, за да черпи персонала. Лили поиска разрешение от Жеко, Арнолд да й налива леко разредена кола, за да придобие цвета на уискито и разликата в цената да й се дава на ръка. Оттогава винаги правеше компания на Стефан, който пък зачести посещенията си.
-Росене, къде се изгуби? Не съм те виждала не знам откога – каза Снежана.- Някой ден ще дойдеш от София с някоя изтънчена прекрасна дама.
-Eдва ли? – отговори й Росен, но думите на братовчедка му малко или много се препокриваха с представите му за Симона. Напоследък често си мислеше за нея.
-А, ето го и Хари! – възкликна Жеко, като видя влизащия в заведението свой приятел. Хари работеше като техническо лице в националната телевизия.
Той поздрави и се включи в компанията със самочувствието на добре дошъл.
-Сега мисля, че е подходящ случай да ви разкажа как Хари се изгуби в село Драгошиново със своя вартбург – заразказва Жеко, а всички започнаха да се смеят още от самото начало. – Трябваше да пътуваме до София. Сутринта го чакам в осем часа, както се бяхме разбрали, пред ,,Пеперудите”. Бре, става осем и половина, а Хари го няма. Отивам в тях, звъня, никой не се показва. Влизам в къщата и викам: ,,Хари, Хари.” И ето - сънливият глас на Харито се чува зад една врата. Отварям вратата, а той в леглото. Става, отмята завивката и се показва гол-голеничък. Вика: ,,Леле, колко съм бил поркан. Коя ли е била тая щастливка?…Нищо, тя сама ще ме потърси.” Просто нямало начин да не го потърси. Тръгваме, а вартбургът не иска да запали. Вика: ,,Бутай ме”. Като взех да го бутам, та до ТКЗС-то на Драгошиново…
-Не чак дотам – поправи го Хари с усмивка.
-….и ми вика, ,,абе, аз не съм изключил хайлайфо.”
-Нарича се ,,фройлайф”- отново го поправи Хари.
-…викам му ,,вземи изключи тоя хайлайф.” Хайде запали най-после. Влизаме в Драгошиново и по пътя за Злокучене и София, Хари се изгуби. Спира при един селянин и му вика: ,,Извинете, господине, как мога да стигна до Злокучене?”, и едва ли не очаква да му кажат, че трябва третата пряка в ляво, после на втория светофар по локалното платно и на детелината да гледа табелата. Но какво става, като пристигаме в София. Хари спира на кръстовището при „Орлов мост” и се е престроил в лявото платно. Светва му зелено, но скоростите му нещо заяждат, Хари ръчка, ръчка, но не става. Минава времето на зеления сигнал, при следващия - пак ръчка скоростите и пак не може да потегли. Отзад свират клаксони, вече се е насъбрала колона до полиграфическия комбинат. Идва трети зелен сигнал на светофара, Хари пак се бори със скоростния лост и най-накрая тръгваме, но светва жълто и освен Хари, никой друг не успява да премине. Пътуваме покрай канала и на едно место гледаме, че извършват ремонт. Застанали полицаи - регулировчици и ту пускат от едната страна, ту от другата. И без да участва Хари в движението, си има порядъчно задръстване. Минава Хари през най-горещия участък и си викам - сега тука, ако закъса, по-добре да се хвърля в канала на Перловската река с главата надолу. Обаче минахме, извадихме късмет. Ходихме къде ходихме, после пак имахме изпълнения пред ,,Коня”. Регулировчикът дава сигнал, при който Хари би трябвало да потегли и понеже не може да уцели първа скорост, не тръгва, а полицаят не знае какво става и му се кара да потегля, подканя го с допълнителни жестове. По едно време регулировчикът видя, че не може да се оправи с наш Хари и вдига ръката нагоре, за да даде право на другите да преминат. В тоя миг Хари уцели първа скорост, колата подскочи два пъти и угасна на средата на кръстовището. Тогава полицаят, вече вбесен, му сочи къде да паркира и физиономията му излъчва -,,А сега ще видиш!” Излизам аз да бутам колата до указаното място. – Разказвайки тези истории Жеко се смее от сърце, с него и всички, които го слушат. – Полицаят скръстил ръце на „ф”, му вика: ,,Дайте си всички документи, пожарогасител, триъгълник и аптечка.” Хари му дава документите и пропуска си за телевизията и му вика:,,Господин полицай, аз съм журналист от телевизията и много бързам…” , а Хари е толкова журналист, колкото аз - ректор на Художествената академия. Полицаят пак го пита нещо, а Хари пак отговаря: ,,Понеже съм журналист” и т. н. Накрая униформеният му вика: ,,Много мразя да глобявам журналисти”, и го глоби с един фиш от десет лева.
-Вече не е с вартбург, а с ауди. Друго си е, а Хари? – закачи го Снежана, – да смениш жизн с лайф.
-Жеко, имаш ли да ми услужиш с десетина бири, утре ще ти ги върна, че при тебе сигурно са по-скъпи – обърна се към него току-що влезлият възрастен човек.
Наричаха го Дичо. Беше готвач, бивш колега на баща му. Продължаваше да работи в един ресторант в Боровец.
-Не са бе, бай Дичо, вземи си десет бири и плати толкова, колкото струват в магазина. Абе, я седни тука при нас, да те черпя една ракия, каквато не си пил никога – покани го Жеко.
Еми Попова и Даринка пожелаха да си тръгнат. Сега вече Жеко можеше и да не се съобразява много с това какво и как ще говори.
-Бай Дичо, абе оная кака с високия кок, идвала ли е в ресторанта?
-Идват отвреме навреме. Мъжът й работи нещо по снабдяването на „Балкантурист”. Те са хубави хора – каза Дичо, като пое сервираната чаша с ракия. – Наздраве!
-Я кажи, какво щеше да стане оня път…- подкани го Жеко.
-Тия работи не стават така…
-Абе, как да не стават бе, бай Дичо? – не се съгласяваше с него Жеко.
-Какво да става? – попита Коста.
-В ресторанта на хотел „Ястребец”, където готви бай Дичо, сме се събрали… - Жеко взе да изрежда някъде около 15-на мъже от града, като почти всеки беше удостоен от събеседниците с уточнения и коментари – ...и вече бях замотал главата, отивам до тоалетната и пред нея стои тая кака, като я погледнах в очите, преминаха светкавици 1000 волта. Тя ме гледа, аз я гледам и не можем да си откъснем очите един от друг. Тя ми вика: ,,Не ви познавам”, а аз дотогава нищо не съм казал, разбииш ли? Викам й ,,ми да се запознаем тогава. ” Не могла да се запознае, че била с мъжа си. После я гледам къде сяда – някъде близо да оркестъра, там се появи и бай Дичо по едно време. Отивам и я каня на блус. А оркестърът са Славе, „Шоколадовите момчета”… - Жеко изброи музикантите, които също са от града – като гледат какво става, направиха един коктейл от 3-4 блуса един след друг, та цял половин час. И аз й редя на каката, а тя все вика: ,, И после какво”, а аз й обяснявам какво искам и как си го представям. Ама голямо дупе беше. Кажи, бай Дичо!
-Много приятно семейство са – потвърди Дичо.
-Абе семейство, голямо дупе бе-е-е - почти ревеше Жеко.
-Добре де, Жека, колко е голямо това дупе? – през смях го питаше Снежана. – Декар, два?
-Страхотно ду-упе, Марянче, имаш ли си пиене? – за момент Жеко обърна внимание на приятелката си с коренно изменен към нежност и внимание глас, и пак се върна на темата с предишните децибели –Свършва музиката и аз я изпращам до масата й, а тя не сяда, а си поклаща раменете и вика: ,,И после?” Идва при мене мъжът й и ми вика: ,,Аз съм мъжът й”, а аз му викам:,,Спокойно бе, знам, че си мъжът й” и казвам на дамата, че филмът продължава в един хотел с две съседни стаи, а тя ми вика, че явно хотелът не е в Боровец, защото няма свободни места, изобщо, и ме пита как се казва филмът. Отговарям й: ,,Спирка на двама”, понеже си спомних един филм, който се казваше ,,Гара за двама”. Идва пак оня мъж и пак ми вика аз съм мъжът й, та аз съм мъжът й и пак си сяда. А жената вика: ,,Може и да има такъв филм.”
-Жеко, абе не стават така тия работи – настояваше на своето Дичо.
-Как да не стават бе, бай Дичо, само дето нямаше свободни стаи – не се оставяше Жеко.
Росен го занимаваха други мисли. Пожела на всички приятно прекарване и излезе от заведението, откъдето се носеше пиянска глъчка и най-вече гласът на Жеко. Пое дълбоко в гърдите си чистия въздух, идващ от поречието на Искъра. Небесният свод играеше от звезди. Нито в Смолян, нито в София не се виждат така ярко звездите, както оттук. На булеварда, на отсрещния тротоар, видя отец Григорий. Беше с цивилно облекло.
-Отец Григорий, къде по това време? – извика Росен, пресичайки булеварда. Беше му приятно, че го вижда.
-А, Росене! Ходих до майка ми. Имаше една повреда и викнахме майстор.
-Да те изпратя донякъде, да се видим, че ти си много зает вече. Аз досега бях при брат ми – Росен посочи бараките на туристите.
-А-а, при Жеката – каза Григорий и се усмихна.
-Как го каза само. Сигурно сега си мислиш, че мястото ми не е там.
-Не, не. Всеки сам избира какво да прави.
-Добре де, религията не е ли това средство, което би трябвало да повлияе на хората към по-добро и в този смисъл да изказва своето мнение за и против – размишляваше Росен.
-Не е точно така, както се изрази. Християнството е най-толерантната религия и е право на личен избор. Затова чрез него човек е истински свободен.
-Как можеш да си истински свободен чрез християнството, като то те задължава да правиш или да не правиш някои неща. Примерно - десетте Божи заповеди. Значи, щом са заповеди, те са за изпълнение. А когато ти се заповядва, можеш ли да си свободен?
-Има логика в това което казваш, но трябва да имаш предвид, че думата ,,заповед” има различно значение от сегашното, защото преди две хиляди години, речникът на хората е бил по-беден. Вероятно по онова време с тази дума се е акцентирало върху категоричността на десетте правила. Тази категоричност показва, че те са безусловни като такива. А това, как те правят свободен, мога да ти го обясня най-общо и най-грубо така: - да се освободиш от обсебията на първичното, биологичното, животинското в тебе. Примерно, ако някой те обиди, най-първичната реакция е и ти да го обидиш, но християнството ти дава възможност да му простиш. Значи можеш да избираш, имаш избор. Не е ли по-добре да имаш избор? Християнството е причината хората да са по-хуманни и по-човечни.
-А инквизицията, кръстоносните походи?
-Християнството не трябва да се възприема нито като институцията на църквата, нито като идеология. Църквата е допуснала някои грешки и тези, които ги спомена, са част от тях. Християнството е преди всичко вяра. Вяра, че животът може да бъде по-добър. Вяра в такава степен, че промяната да започне от теб.
-Отец Григорий, ти знаеш, че аз не можах да продължа да уча и едва ли ще имам такава възможност. Когато си изясних това за себе си, си рекох, че всеки, макар и да нe e записал нещо да учи, може да се обучава сам. Да чете много, подбрани от него книги. Така реших за себе си. Прочетох всичко на Толстой, Достоевски, Стайнбек. Направи ми впечатление, че в романите на Толстой, и най-вече Достоевски, много често става въпрос за религия.
-Според мене, цялото творчество на Достоевски е една интерпретация на християнството. Смятам, че ако прочетеш и осмислиш Светото писание, ще разбереш много по-добре Достоевски.
-Това беше мисълта ми - че като част от самообразоването, ще ми е нужно да попрочета нещо от Библията, но тя е много обемиста и съм чувал за някакви закодирвания…, не съм сигурен дали ще ги разбера.
-Препоръчвам ти да прочетеш Евангелието от Матея. То е около шестдесет листа. Нашият Спасител е дал различна способност на хората да вникнат в съдържанието на текстовете. Ти си интелигентен човек, прочети ги и ги почувствай със сърцето си. Вярвам, че можеш да общуваш директно с Него, чрез молитвите си. Ако действително имаш нужда от жива вяра, така по този начин, не за всичко ще ти е необходимо моето посредничество и това на църквата.
-E примерно, днес каза за Георги, че е крайъгълен камък. Аз не можах да разбера какво искаш да кажеш.
-Не, не съм казал, че е, а че би могъл да бъде, защото когато човек се е изучил, неговото образование е предпоставка за това, иначе няма смисъл от него. „Крайъгълен камък” е символ. Хората, имащи честта да бъдат определяни като такива, са пример за подражание, те са нравствени жалони на обществото. Както крайьгьлният камък дава посоките на фасадите, така и авторитетният човек показва нормите на поведение на хората. Освен това, винаги на ъгъла на постройката е колоната, която е опора на сградата и част от нея е крайьгьлният камък. Така и хората, за които ти говоря, крепят обществената сграда, да не се разпадне. Аз не мога да съдя и определям кой има честта да бъде наречен така. Единствено Този, който има поглед над всичко видимо и невидимо, може да определи това. Защо примерно, ти да не бъдеш крайьгьлен камък? Всеки може поне да се стреми към това.
-Отче, така както ми обясняваш за тези хора, безсъмнено ти си един от тях.
-Не, не ми говори такива ласкателства. Моето е основно приказки. А за това, за което говорим, се искат дела и себеотдайност.
-Знаеш ли какво ме притеснява - аз съм завършил търговия и вероятно ще работя това. Знам, че Христос е изгонил търговците от храма. Предполагам, че така както не обича лихварите, не обича и търговците.
-Не, бъркаш нещата. Той ги е изгонил, защото не е редно да се върши тази дейност в храма. Търговията е честна и полезна професия, но трябва да се извършва на пазара или където е мястото й. Освен това има и нещо друго. Тогавашните свещеници, които са наричали фарисеи, проповядвали, че за да изчистиш греховете си, трябва да принесеш на олтара жертвено животно. Търговците, които е изгонил Христос, са продавали тези животни. С прогонването им, той един вид отрича, че може, като си платиш, да изчистиш греховете си. Тези търговци са били част от лъжата и той е дал пример какво трябва да е нашето отношение към порока. Това не означава, че е мразел изгонените търговци. Християнството разделя личността от порока. Отношението ни към порока е едно, но отношението ни към извършилия го, е друго. На човека може да се прости, но с порока не е хубаво да се примиряваме. С порока ще сме на нож, но към човека, най-правилният път е любовта.
-Знаеш ли какво още не ми харесва в християнството? Това е правилото, като ти ударят едната буза, да подадеш другата.
-Не винаги – усмихна се отец Григорий. – Не и ако издевателстват над тебе. На един църковен събор в Никея, св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание, му ударил плесница. За тая му постъпка свети отци лишили Николай от архиерейски сан. Но някои от най-достойните отци на събора се удостоили с чудесно видение: видели от едната му страна Господ Иисус с Евангелие, а от другата – Божията Майка с омофор. Като узнали, че Сам Господ и пречистата Му Майка възвръщат на Своя избраник Николай отнетото от него, св. отци вече не осъждали дръзновената му постъпка и започнали да го почитат като велик Божи угодник. Християнството не е овчедушие.
Бяха стигнали до къщата на отец Григорий. Той покани Росен в дома си, за да види дъщеря му, но Росен му отказа. Беше пил и не искаше в такова състояние да го види детето. Отец Григорий го помоли да почака. Не след дълго се показа с една книга на Евангелието и я подари на Росен, който пожела да си я плати, но отецът не се съгласи, защото и той не беше давал пари за нея.
Росен беше впечатлен от проведения разговор. Колко ли още символи и понятия съдържаше тази книга? Напоследък все по-често срещаше разни сентенции от нея и пишеше от коя страница е и дали е от Матея, Марк или някой друг. Тези сентенции се използваха като доказателство на дадени тези. Значи може да се мисли, че всичко в тази книга е концентрирана мъдрост. Трябва непременно да я прочете. На връщане мина по булеварда. Като стигна до сградата на туристите чу отдалече звуците от оргията. Пиянските гласове акомпанираха на звуковата уредба, от която се носеше сръбска песен: ,,Пусни, пусни Богу, пусни, пусни Богу” и на първи глас пригласяха по-нежни гласове ,,за кльецанье, за кльецанье”.




Вече повече от час и половина Велмира се занимаваше със своето гримиране. Трябваше да оцвети в черно всички страни на всяка мигла поотделно. Това свое занимание тя отначало вършеше вкъщи, като ставаше два часа по-рано. След като станаха по-близки с Георги, тя прехвърли своето разкрасяване в офиса, на стол до прозореца, а сега вече, на работното си бюро. Като привърши с лицето си, реши да отдели малко време за маникюра. Извади от дамската си чанта шестоъгълното стъклено съдче с виненочервен лак и взе да го претъркулва между ръцете си. Няколкото пръстена на двете й ръце, повечето подарени от Георги, потракваха по стъклените стени на шишенцето. Навън валеше ситен дъжд и създаваше настроение за сладък сън, но шумът от триенето на златото със стъклото, я нарушаваше.
На Георги пък въобще не му беше до дрямка.
Реши да информира Велмира за дейността на фирмата преди нейното назначаване. Рано или късно трябваше да го направи, защото така или иначе всяка дейност би трябвало да намира отражение в счетоводните документи. Сумите бяха много големи и по-нататъшното закъснение със счетоводното им регистриране и недеклариране, беше притеснително за Георги. Колежката му знаеше за финансовите транзакции, състоящи се от получаване на голяма сума от Министерство на здравеопазването и последващо платежно нареждане с бенефициент известна японска фирма.
-Мира, добре, че се сетих да донеса фактурите във връзка с получените и изпратени суми,…тези, които видя в движението по банковата сметка, за които ме питаше – Георги извади няколко документа от кожената си чанта, с която обикновено се движеше и разнасяше разни книжа. - По искане на здравното министерство моята фирма извърши внос на компютърен томограф.
Велмира сякаш не чуваше какво казва шефът й. Продължи с лакирането си, а в стаята замириса на ацетон. Георги не обичаше подобни химични аромати, но предвид, че те бяха част от присъствието на пълнокръвната негова фаворитка, ги прие като нещо нормално. След като изчака да засъхне лакът по разперените й пръсти, Велмира прибра козметичните аксесоари и започна да разглежда фактурите. Георги наблюдаваше лицето й, за да види реакцията. Тя обаче показа безпристрастност.
-Шефе, марша между покупната цена и продажната е доста голяма.
-Това да не би да поражда някакъв счетоводен проблем? – Георги искаше да й каже да си гледа счетоводството и да не се намесва в търговската му дейност.
-Проблем е, защото данъците, които ще трябва да се платят, ще са много големи. Наличните пари в банковата сметка ще са съвсем недостатъчни.
-Какви данъци имаш предвид, не е ли само данък печалба? – Георги се напрегна от притеснение. Беше предвидил единствено десет процента от стойността на марша, за който спомена Велмира, плюс още пет, за всеки случай. Смяташе, че наличните пари в банковата му сметка ще стигнат и дори ще остане известна сума за покриване на текущи разходи.
-Дори данък печалба за такава сума е тридесет и шест процента.
-Как така, не е ли десет? – Георги мислеше, че след като от заплатата му бяха удържали ежемесечно десет процента данък и с фирмата му ще е така.
-Не е. Съгласно таблицата за подоходното облагане, основната част от подобна сума попада в най-горната графа. Тя е, както ти казах, тридесет и шест процента.
-А другите данъци какви са? – Георги нямаше търпение да изясни ситуацията, в която се бе озовал.
-Другите са по-малки - данъци и данъчета за осигуровка, безработни и др. По-голям е данък оборот – Велмира отвори счетоводния справочник и започна да търси колко процента е данъкът за медицинско оборудване и апаратура. Намери го и откри, че не подлежи на облагане. Не побърза веднага да му каже добрата новина. Изчака малко, за да се попържи Георги, но не прекалено дълго и го осведоми.
-Шефе, тоя път имаш късмет, медицинската техника не се облага с данък оборот.
Георги си отдъхна. Добре че и това не му дойде до главата. Беше сериозно замислен. Лицето му бе намръщено и зачервено. Поръча да му направи ориентировъчна справка за всички данъци, които трябва да плати. Велмира ги изчисли с абсолютна точност за около половин час. Подаде му лист с изписаните суми. Сборно бяха три пъти повече от това, с което разполагаше.
-Кога е крайният срок за плащане на тези данъци? – попита той.
-Добре е да се започне на вноски ежемесечно веднага, но до към април – май догодина всичко да е изплатено.
Това беше известно отпускане на примката около врата на Георги. Защо тази информация, с тези данъци, не му беше известна преди сделката. От министерството нищо не казаха относно размера на цената. Можеше да калкулира тези данъци. Видя му се тогава, че сумата ще е доста висока. Докога с тези скрупули? Един път да се съобрази с морала, и сгреши! Тази грешка сега можеше да му струва или новото ВМV, или новата къща. Помисли с какво би се разделил. Не, не трябваше да мисли в тази посока. За тези десетина месеца можеше да направи други сделки. Напоследък запълваше времето си с разни опити, но във всичко виждаше реални рискове. Имаше запитване от Русия за вино, но при проучване установи, че никой винзавод не може да му гарантира заявените количества. За качество пък и дума не можеше да става. Руснаците вече не се стремяха да купуват от България, както преди, защото политическите причини отпаднаха като фактор при избиране на фирма-доставчик. Подобно беше положението с всеки друг вид продукция. Освен това вече имаше проблем с информацията за запитванията от чужбина, свързани с вноса и износа. Те идваха на факсовете и телексите на бившата държавна фирма ,,Интерпрек”. Неговият бивш колега Генов отначало ги разнасяше по новоучредените фирми, но като се усети, че от това те печелят, започна да ги крие и да ги дава срещу почерпка или срещу заплащане. Дадеше ли един път информация за запитване от дадена фирма, тя биваше прилапвана и контактите вече ставаха без посредничеството на Генов.
Георги трябваше да инвестира в това. Генов не продаваше информацията скъпо. Имаше нещо, което може да използва като силно преимущество пред него, за да се докопа до най-апетитната информация. Това беше чарът на Велмира. Повече от всякога му беше необходимо именно сега да разполага безпрепятствено с цялата кореспонденция на „Интерпрек”, която всъщност не беше истинска кореспонденция, а пристигащи запитвания и оферти, без да са съпроводени с каквито и да е съответни отговори.
-Мира, какво ще кажеш да поканим нашия приятел Генов на едно сутрешно кафенце?
-Тоя пък за какво ти е? С хора като него не ми е приятно. Ако ще каним някого на кафе, предпочитам други колеги.
Колко му се искаше да й напомни, как се умилкваше около Генов, когато беше останала без работа, но не можеше да си позволи това удоволствие, особено сега, когато тя му трябваше усмихната и чаровна.
-Миренце, нека ти обясня в какво положение съм. Въобще не съм очаквал, че ще трябва да плащам толкова голям процент данък. Нямам толкова налични пари. Направо ми пари под краката! Трябва да направим някаква сделка, и Генов ни е първата сламка, за която да се хванем, за да не се удавим. Нали съкратиха всички телеграфистки, сега факсове и телекси пристигат безконтролно и Генов може да прави с тях каквото си пожелае. Той трябва да бъде нашият човек, за да успеем да изкараме някой лев. Налага се да му влезем под кожата.
-А аз мислех, че кафето ще е за удоволствие. Генов е лесен, не се тревожи за това. Само ще те помоля да не ме оставаш сама с него, че много се горещи. Мога да ти помогна за данъците. Знам какво да направя, за да ги намаля значително.
-Как, нали тези проценти са заковани? – попита Георги. Искаше да й каже, че се страхува да правят нещо извън закона.
-Аз ползвам легални данъчни трикове. Правили сме ги и в полза на ,,Интерпрек”. Като фирма имаш право на представителни, реклами, транспорт, командировъчни. Всичко максимално можем да изстискаме, дори и да направим известно превишение.
-А ако ни хванат на ревизия?
-Ако ни хванат, тогава ще ги платим. Ще спорим, че сме прави. Може и да не ни хванат. Първо трябва да ги открият. Нали знаеш, че кьорав карти не играе.
На Георги му идваше да я разцелува. Той я беше назначил за секс, а тя го вадеше от блатото. Ето тази подкрепа, тези думи му вдъхнаха кураж, че не е сам в трудностите. В лицето на Велмира виждаше другар и съмишленик. Видя я като изключителен човек, надарена с физическа красота и умствени качества. Това неговото не беше само чиста колегиалност. С тези думи тя показваше, че му е истинска приятелка, другар в живота, готова…
-Трябва да се справим с това. Не искам да закъсаш и пак да остана без работа – прекъсна мислите му тя, усещайки интуитивно размишленията на своя шеф.
Това попари емоционалния ентусиазъм на Георги, разбра, че тя прави това преди всичко за себе си.
-Освен това не искам да върнеш БМВ-то. Харесва ми да се возя в него. – добави тя, за да постави Георги там, където му беше отредила място във взаимоотношенията им - в зоната на неопределеността. Това й даваше възможност да му бъде винаги интересна, да изглежда недостижима, дори когато я обладаваше. Шефът й можеше да има тялото й понякога, но не и душата й. Държейки го именно в тази зона, Георги можеше да бъде меката глина, която да моделира, както си поиска. За да го държи в тази неопределеност, трябваше да подържа баланса на дистанцията. Тя трябваше да бъде подобно тази на огъня – достатъчно близка да те топли, но не и да те пари. Шефът й беше податлив на този нейн подход. Една такава неопределеност в конкретния случай, можеше да подържа взаимоотношенията им по-здраво и от най-голямата любов, и от най-сполучливия брак. Това бяха отношения на нулево основание за взискателност помежду им в личен план и все пак с едни нейни гърди предимство, които никак не бяха от най-скромните.
Георги се обади на Генов по телефона и го покани на кафе. Не минаха и десет минути, и гостенинът почука на вратата.
-Какво е станало тука, бе? Я виж, как сте се обзавели! То не е фотьойли, то не е климатици, то не е килими – изреждаше Генов. – Едно време такава обстановка нямаше и при най-главния. Браво!
-Е, ти беше много стиснат тогава. То да дадеш един въртящ се стол, съм те молила цял месец – влезе в тона му Велмира, докато наливаше кафетата.
-Абе, тогава какво беше, сега какво стана! Сега такива като Георги са силата. Тези, които преди работеха като пчелички, сега работят за себе си. Шефовете, които само натискаха педала на газта, само това можеха. Сега няма какво да натискат, защото автомобилът им се повреди, ха-ха-ха. Разместват се пластовете, вие се издигате, други пропадат.
-Ти също си сред издигащите се. Хайде, недей да скромничиш – започна да го ухажва и Георги.
-Хора като мене, могат отвреме навреме да се облажат с нещо. При вас специалистите е истинският възход и така ще бъде. При вас ще е постоянна благодат, непреходна. Вие сега може да изкарвате пари, като си лежите вкъщи, от леглото да организирате търговията. Тоя офис да ви е за парлама. Ей така, да каните някоя важна клечка като мене, ха-ха-ха…
-Де да беше така! Лошото е, че си загубихме спокойствието - заоплаква се Георги. - Знаеш ли, че само за това мисля, как да печеля. Единствено докато спя, не правя това, освен ако не го сънувам. А преди само мислехме къде ще прекараме събота и неделя, кой ще ни гостува, къде да ходим за риба…
-Къде да се натиснем за командировка в чужбина – допълни го Велммира и намигна на Генов. Това нейно подмятане беше по адрес на Георги. Тя и гостенинът нямаха тези негови привилегии в миналото.
-Това няма да се върне никога за вас. При мене няма промени, като изключим новите задължения, с които ме натовариха. Всичко уволниха, това дърводелец, стругар, водопроводчик, пощаджии, вси-ичко. Само жицата, електричара, оставиха. И, а сега, Генов, оправяй се! Сам войнът е войн – гърмеше Генов с плътния си глас. – Eй, откакто е построена сградата, досега само Генов я е подържал. Всичко знам, тоци, кабели, заземления, шахти, дренажи, сателити, асансьори, ревизии, абонатно – вси-и-ичко! Ако умра, не знам как ще се оправят с всичко това. Честно ви казвам. Е, затова Генов няма да го пи-и-ипнат, защото без него не могат!
-А сега вече и с телексите и факсовете работиш – подсети го Георги, та да си минат на темата.
-А-а-а, виж са - това става чрез квитанция с тапа, ха-ха-ха! Само със стъклена квитанция с тапа! – смееше се Генов със зачервено лице и гледаше Велмира. Откакто беше дошъл, бе хвърлил най-много три бегли погледа на Георги. Всичко, което приказваше, адресираше към дамата.
-Сега времената станаха такива, че когато ти помогнат, и не се отблагодариш както подобава, е признак на лошо възпитание - отговори Георги. Знаеше, че Генов пие само и единствено мастика. Може сега да е минал на узо или най-много на френския му еквивалент - пернот.
-Жорка, ти си възпитан и си почтен. Оня ден един твой колега, на който няма да му казвам името, ми вика, дай да ми станеш съдружник и ще ми даваш информация само на мене. Абе, викам му, как може да ми искаш това? Информацията е за всички. Абе, и аз ги разбирам малко тия неща. Като видя, че е дошло нещо от арабеските, значи е за пилета или агнета, значи е подходяща информация за Златков и Венци Кирилов. Давам им я. Аз може да не знам английски, но имам нюх. Ако е за лекарства, пак знам на кой да я дам.
-Направо ми е тъжно за българските позиции на външните пазари. Като знам какво изнасяхме. Цели кораби, влакови композиции. Всичко това беше валута за страната. От опит го знам, че един или два пъти да изпратиш факс до дадена чуждестранна фирма и не получиш отговор, просто забравяш за нея. Е така ще забравят за ,,Интерпрек” и ако новоучредените фирми не поемат щафетата, на международните пазари ще ни изместят западняците.
-Искате ли да ви направя един тест? – предложи Велмира, използвайки паузата. – Първо ми кажете как обичате кафето - без захар, с малко захар или с много захар.
Генов отговори с малко захар, а Георги - с много.
-Така-а .. , я да видим отговорите - продължи тя, като правеше справка в една изрезка от вестник, - хората, които предпочитат кафе с много захар, са привърженици на скучния секс, а хората без или с малко захар, са сексуални таланти, влагат творчески подход и виртуозност.
-Ха, ха Жорка, абе много си скучен, бе брато! Я виж батко ти каква гордост е! Eй, тоя тест е много верен ха, ха, ха… - смееше се Генов.
Велмира продължи с теста и променяше отговорите, така че Генов да изпъква в по-добра позиция за сметка на Георги. Когато гостът си тръгна, се уговориха в три часа да посетят бившото телеграфно, което за Георги представляваше пещерата на Али Баба с
информационните съкровища.
74 – та страница
В три часа той и Велмира чакаха пред телеграфното помещение, което беше на последния етаж. Генов също беше точен.
-Едно време тук работеха четири телеграфистки на две смени - каза той, като извади дочена торбичка с връзка ключове и започна да търси кой ще завърти патрона. Отвори вратата и се обърна към Георги:
-Ето в тези папки можеш да намериш каквото търсиш.
Велмира взе една празна бутилка от бира, напълни я на мивката и започна да полива цветята, които бяха започнали да пожълтяват. Георги разглеждаше папките и виждаше следи, които явно говореха, че всички документи бяха доста тарашени.
-Гледай и си записвай, но недей да вадиш нищо от папките - даде му указания Генов.
-Да не ти се водят на отчет? - попита го Велмира.
-Може да потрябват. Аз пазя всичко. Миналата година идва журналист от ,,72 часа” и ми казва, че техният вестник бил в полза на частния бизнес и за това ще ми бъде много благодарен да му дадем данни от нашата информация, та да ги публикуват. Щяло да бъде в полза на зараждащия се частен бизнес. И аз му давам, но такива запитвания до ,,Интерпрек” от миналата година, и му обяснявам, че актуална информация не мога да му дам. Той се съгласи. И те взимат остаряла информация и я публикуват като актуална. Създава се впечатление, че в бизнеса има равен старт. Това не може да стане. Промените завариха хората в различна изходна позиция. А такива като Георги, промените ги завариха със сребърна лъжица в устата…
Генов продължи с монолога и се присъедини към Велмира, която се бе опряла на едно бюро и гледаше към великолепната гледка, която се откриваше от последния етаж към Витоша. Докато Георги ровеше и разлистваше, двамата си приказваха пред прозореца. В началото бързаше и хаотично записваше факсове, вида на търсени стоки и необходимите му реквизити на фирмите, но като видя, че Генов никак не бързаше да се разделя с приятната компания на Велмира, се поуспокои и взе по-внимателно да отсява и избира. Имаше какви ли не запитвания - за стомана, медни суровини, жито, животни, вина, подови настилки, прежди, резервни части, консерви и какво ли не. През времето от раздялата с Генов след сутрешното кафе, до срещата им, беше прелистил дебелия каталог с всички предприятия в страната. Беше решил да се съсредоточи върху лекарства, защото рискът с качеството беше по-малък. Знаеше, че там всичко е точно като аптекарски везни. Освен това не вярваше фармацевтичните заводи да закъсат с липса на суровина. Второто, на което се спря да обърне внимание, бе търсенето на животни. При тях въпросът с качеството изглеждаше по-просто. Щом като е живо и прегледано от ветеринар, става за колене и ядене. Рискът беше по-малък.
-Генов, тоя ксерокс дали работи? - попита Георги.
-Е, адаш, ти да не искаш да вземеш днес всичко. Не се натягай толко. Пак ще дойдете, винаги сте добре дошли. А с ксерокса, да ти кажа честно, не знам как се работи.
-Аз мога да работя. Нашият в счетоводството беше почти същият. Тоя е малко по-голям – намеси се Велмира.
-Eй, голям екип сте, адаш! Да знаеш, страшна колежка имаш! Тя ти е център-нападател, вратар, защита и нападение взети заедно.
-Генов, ама и на тебе ли Георги е първото име – попита го Георги.
-Казвам Георги Генов, откакто съм се родил.
Ксероксът влезе в необходимия температурен режим, и Георги подаде разгърнатата папка на Велмира, като й каза да снима получения факс от дясната страна. Ксероксът започва да разлива дискретна светлина ту на една, ту на друга страна и за миг изкочи копието в гнездото вдясно. Георги даде друга отгърната папка и пое тази от Велмира да търси нещо друго подходящо. Така, разменяйки си двете папки, и с указанията на Георги, работата спореше.
- Генов, спомняш ли си, един път ми каза, че мястото ми не е тук, била съм за подиум. Виждаш ли как човек си спомня впечатляващите комплименти?
-Но това е истина! Красотата не трябва да се крие. На нея трябва да се радват хората. Така ли е, адаш?
-Прав си, заповядайте по едно шоколадче – Георги извади от джоба на сакото три шоколада и подаде по един на двамата.
-Eй, трябва да внимавам със сладкото. Избягвам го, че майка ми е с диабет и може да съм наследствено обременен – каза Генов, но прибра шоколада.
-А, ето защо пие кафето без захар сексуалният приятел – закачи го Георги. Имаше лошия навик да си навлече беля на главата, но да не изпуска да направи подходяща закачка.
-Гледай как ме хвана, гледай как се излагам – викаше Генов, – тъкмо да ми се качи половият рейтинг, и се провалих тотално. Виждаш ли как се излагам ха, ха, ха...
-Не са важни причините, важен е фактът, че пие кафето без захар. Това е – отсече Велмира.
-Точно така. Гледай каква златна жена, бе. Пак удари десетката – възхищаваше й се Генов. – Адаш, ти всичко това ще го търгуващ ли? То реки от злато ще потекат към твоята банкова сметка.
Вече бяха направили около тридесет копия и Георги даде знак на Велмира да приключват.
-На мен ми трябва 2-3 сделки да направя, не повече, но може да си тръгна със сто факса и нито един да не ми свърши работа. Държавата е така ошушкана, че няма какво да се изнесе. Да се внесе може всичко, но пък няма купувач с налични пари. Генов, благодаря ти много и само с благодарност няма да мине. Ние сме се разбрали.
-Ви-инаги добре дошли. Таман и за цветята ще е добре някой, който разбира, да се погрижи – каза Генов, сочейки Велмира.
Когато отидоха в офиса, Георги реши да разгледа правилата за превоз на живи животни. Спомняше си, че имаше много изисквания на ТИР-конвенцията, които трябваше да се спазват. Едно време беше държал изпит за това. Четеше и си отбелязваше в тефтера. И ето ти препъни камък - на всеки дванайсет часа, крави и овце трябваше да се доят. Трябва шофьорът да може да дои. Къде да го търси? Значи всички факсове с крави и овце отпадат. Най-добре беше агнешко месо. Превозват се в хладилни камиони, като хладилната инсталация може да се застрахова против авария и отказ. От една сирийска компания имаше запитване за агнета от 12 до 15 килограма. „E това е за мене!” – помисли си Георги. Предположи, че животновъдството е най-добре развито в Добруджа. Отвори класьора с предприятията и намери месокомбинат в град Силистра. Набра номера на пласмента. Обади се женски глас с типичен за добруджанци акцент.
-Ало, добър ден!
-Добър ден! Търся месокомбинат „Силистра”.
-Тук е пласментът на месокомбината. Кажете!
-Представител съм на фирма ,,Геор100”, искам да проверя възможността да подготвите четири тона агнешко месо за износ.
-Сега не е сезон за агнешко…
-Вижте, става въпрос за агнета около 12 до 15 килограма, това са почти овце.
-Освен това, количеството е много голямо, едва ли можем да ви ги осигурим. Чакайте така на телефона, да попитам – отсреща се чу прищракване на телефона и Георги зачака. Изминаха две-три минути и той не знаеше да чака ли така или да затвори и пак да набере номера.
-Ало, говорете с директора на комбината – пак припука нещо и Георги чу дрезгав мъжки глас.
Георги се представи на директора, доуточни, че фирмата му е един вид приемник на ,,Интерпрек” и обясни какво му трябваше.
-Това са към триста поотраснали агнета. Не мога да обещая нищо. Сашо Еленков още ли работи там? Голям приятел ми е.
-Скоро не съм го виждал – отговори Георги. – Нали масово ни съкратиха, сега предприятието не съществува. Аз затова правя сделката с моята фирма, а не чрез ,,Интерпрек”.
-Така е, всичко разбиха. Земеделските стопанства, които ни захранваха, също вече не съществуват. Сега разчитаме на частни стопанства, захранването е нередовно и дори оскъдно. Имаме проблеми с изкупната цена, вижда им се ниска. Ако си намерите агнета, не е никакъв проблем да ги обработим. Колкото искате - толкова. Хората ми стоят без работа и без това.
-Нямам агнета – каза Георги. – Не знам как мога да ги намеря.
-Вижте как стоят нещата. Тези агнета ви трябват, предполагам, за износ. На нас изкупната цена ни е два и петдесет. Вие ще ги продавате най-малко за пет-шест долара за килограм. Вашите колеги правят така - купуват от частните стопанства агнето за три, три и петдесет, най-много четири лева. Карат агнетата като свои и ние взимаме по един и осемдесет за обработка на килограм. Само така може да стане. Най-добре е да дойдете, за да говорим на място. На тези цени, които ви казах, ще трябва да се намерят агнета. За всеки случай ни пуснете официално писмено запитване. И пак ви казвам, най-добре е на място да дойдете.
-Благодаря ви.
-Няма защо. Ако видите Сашето, предайте му много поздрави. Дочуване.
И това едва ли ще стане – помисли си Георги. Започна да подготвя кореспонденцията за уточнения на качество, документи и цени. Тоя данък, който се оказа, че дължи, му разби рахатлъка. Оказа се, че трябва сега да плаща и данък за рушвета, който беше дал на зам.-министъра. Внезапно му дойде нова идея. Да се срещне с Манов и да му се оплаче, че не е предвидил правилния данък, и с молба да съдейства пред зам.-министъра, да направи нова доставка на медицинска апаратура, макар и за нещо по-евтино. Звънна на Манов и го помоли за среща.
Тя се състоя по подобие на останалите работни срещи – на разкошен обяд в панорамния ресторант на НДК. Слънчевото време навън и луксозният интериор вътре, предразполагаха към ведро настроение. Георги обясни в какво положение се беше озовал и търсейки изход, молеше Манов за помощ. Събеседникът му кимаше, с което показваше разбиране.
-Първите крачки винаги са свързани с грешки, т.нар. „грешки на персоналния растеж” – каза с покровителствен тон Манов. – Сигурен съм, че с времето, не само ти, но и всички бизнесмени ще израствате и укрепвате. Въпросът е как да излезеш от това положение. За медицинска апаратура сега не може и дума да става. Държавата е ошушкана, просто няма пари. Излишно е да се правят каквито и да е опити. Това евентуално може да стане в началото на другата година, когато започнат харчовете от новия бюджет. Дотогава е най-добре да вземеш заем от банката. Виж, за това мога да ти помогна.
-Опасявам се, че сега лихвите на банките са много високи.
-Така е, но трябва да знаеш, че много хора на бизнеса са луднали по теглене на кредити. Не мога да ти обясня защо интересът за кредитиране е толкова голям. Може да се окаже, че това е нещо изгодно. Знам само, че желаещите са в пъти повече от тези, които са се уредили. Мога да те уредя само срещу пет процента.
-Съмнявам се да е изгодно при тези лихви – каза замислено Георги. В следващия момент помисли, че инфлацията, измерена в проценти, е по-голяма в сравнение с банковите лихви - може би това иска да каже Манов. Трябваше да направи подробен финансов анализ, но още от сега почти беше убеден в това. Беше сигурен, че ако сега реши да продаде къщата си в Бояна, спокойно можеше да й иска три пъти повече лева, отколкото беше дал за нея. Имаше и друг фактор за това – законът за предлагането и търсенето. В началото на прехода дори и новобогаташите нямаха кой знае какви възможности за едри покупки. В същото време предлагането на недвижими имоти беше голямо. С годините това щеше да се промени. Сега направена инвестиция, ще струва многократно повече след години, дори и след като се имат предвид лихвите по кредита.
Всички тези мисли просто за миг нахлуха в главата му и добави:
-Въпреки това ще рискувам.
-Мисля, че ще постъпиш правилно. Не е неразумно да се теглят кредити, когато се инвестират правилно. Рисковано е и дори е пагубно, ако се изхарчат за луксове, удоволствия и пороци.
-Господин Манов,…
-Може да ме наричаш просто Манов или другарю, някак ме дразни това господинстване.
-Разбира се, другарю Манов, исках да ви питам имам ли някакъв шанс в политиката. Аз съм партиен член, икономически експерт и специалист по международни търговски отношения, ползвам немски, английски и руски.
-За политиката се изисква входен билет, младежо. Едва ли ще стане. По-добре забрави. Това, че си бизнесмен и търговец, не е твой плюс. Хората не обичат да ги лъжат.
-Искате да кажете, че всички, които сега са в българската политика, са платили така наречения „входен билет”.
-Може да има изключения. Не изключвам входният билет да означава сума в брой, но на практика не е така. Той има измерение в авторитет, съвест, достойнство, влияние. В повечето случаи тези качества на индивидуалния капацитет, се губят. А да загубиш нещо, трябва преди това да си го притежавал. За тeбе, смятам, че е по-подходящо да се разгърнеш в бизнеса. В успехите ти почти нямам съмнение. Може да разчиташ на мене. Ще ти помагам с каквото мога. Мисля, че добре започнахме. Не забравяй, че щом си с мене, си обречен на успех.





Росен приключваше своя пети работен ден на новото работно место, на което продаваше плодове и зеленчуци. Работата не потръгна особено добре. Работодателите му, и особено Цонков, недоволстваха от него, че оставял доста брак. Чувстваше се като в преса между работодателите от една страна и желанието на клиентите за по-качествена стока. От друга страна, се обаждаше и неговата съвест. Бранков отделяше доста време да му разяснява трикове да пробутва и некачествена стока на клиентите. Росен обаче не беше способен да върши това. Цялата му натура се съпротивляваше да приеме такъв стил на работа. Ето и тази вечер оставаха към 3 килограма брак. Беше решил част от него да продава на себе си. Изрязваше скапаното, а здравото слагаше в сокоизтисквачка и изпиваше на сок сутрин и вечер половин час преди храна.
-Росене, що ти трябваше да започваш работа при тия разбойници? – чу зад себе си старческия глас на бай Петко. Той живееше на последния етаж на кооперацията в двора.
-Здравей, бай Петко, нали Лазарос си замина, и трябваше да се захвана с нещо.
-Ако знаеш само колко мъки са ми донесли тия двамата! Те първи ми разбиха вратата и ме биха в собствения ми дом. Е тука имаше едно дърво. Още стои дънерът. Бяха започнали да го режат, че им пречело, та ги спрях. После умориха това дърво. Още личи по пръстта как са го поливали с нафта и сол. Дървото вехна и го отрязаха. Е така и мене ще ме уморят. Но повече няма да им дам да ме бият. Нося си сода каустик и сок от люти чушки, ей тука – старецът повдигна жилетката и показа привързан за колана някакъв медицински уред, състоящ се от червено гумено резервоарче малко по-голямо от юмрук в крушовидна форма. То завършваше с извита тръбичка в горния си край. - Оплаквах се от тях къде ли не. Изкараха ме, че съм бил луд. То вярно, да полудееш от това, което е сега. Всички сме ненормални от това, което преживяхме и преживяваме. Росене, що не направиш една добриня?
-Заповядай, бай Петко!
-Що не ми дадеш това, което се готвиш да изхвърлиш като брак? Не ми стигат парите. Не мога да си поправя и бравата, която ми счупиха. Окрадоха ме няколко пъти. Няма вече смисъл да поправям бравата. То няма и какво да се краде вече.
-Вземи всичко това – Росен му наслага целия брак в две найлонови торби. Щеше официално да привърши деня без брак. Старецът благодари и се затътри към дома си, подпирайки едрото си тяло с бастуна.
Направеното добро го развълнува. Отдавна не беше изпитвал чувството на тихата радост на душата при правене на добро. Денят му беше протекъл монотонно и тривиално, като се изключи посещението на Симона. Беше си изгубила обицата и я търсила около три часа, като обикаляла маршрута, изминат предния ден. Добре, че успяла да я намери. Росен си спомни как тя му каза, че това е една от малките красиви неща, които притежава и как една сълза се отрони от непокритото с коса око. Почти всяка вечер се срещаха и разхождаха, но днес момичето не беше в настроение. Макар, че отскоро се срещаше със Симона, тези срещи се бяха превърнали в нещо, което сякаш от години се е случвало и се е утвърдило като традиция. Затова тази вечер чувстваше известна празнота. Симона беше причината светът му да придобива цвят сред сивото ежедневие. Благодарение на нея той почти вече не мислеше за Тони. Преди това се беше срещал с доста момичета, но нито едно не го впечатли. Всяко едно от тях сравняваше с Тони и си мислеше, че едва ли ще има възможността да се запознае и сближи с подобно момиче, от което така да се възхищава. Симона имаше различно, но по сила, подобно на Тони обаяние. Симона излъчваше нежна женственост на девойка, която го покори със своята крехкост и финес. Тони провокираше в него изпепеляващо буйна страст. Симона беше за него тихият оазис, където можеше да усеща покой и да се абстрахира от целия свят. Тя носеше хармония на собствената му душа. Тони бе силна жена, може би по-силна по дух и от него. Натурата й излъчваше сила – силата на физическата красота, на интелекта и вярата в себе си. Мислеше си, че ако се бяха стекли така събитията, че да свърже живота си с нея, нямаше да й бъде така необходим, както на момиче като Симона. Животът му би бил по-смислен, ако той е подкрепа за жената в живота му, а не обратно. За миг се улови, че размишлява като брат си Георги, който често използваше същността на животните, за да обясни човешките отношения. В животинския свят мъжкият екземпляр е този, който е защита и опора на двойката. Дали едно такова обяснение (а ла Фройд) на нещата е правилно, или тези негови размишления бяха твърде архаични? Може би отговорите на всички подобни философски въпроси трябваше да ги потърси в книгата, която беше получил от отец Григорий, за да ги сравни със сегашната си гледна точка. Всяка вечер, когато се прибираше в квартирата си, прочиташе по някой лист от нея и след това дълго размишляваше. Колкото повече се задълбочаваше в размишленията си, толкова повече усещаше дълбочината на мъдростта и истинността на написаното. Тази вечер, като разтвори книгата, прочете за прегрешилата жена, която по старото правило е трябвало да я убият с камъни, но Христос я спасява. Намери описанието на случката и в другите евангелия. Представяше си картината. Защо са я завели при Христос, а не са я убили? Фарисеите са целяли да проверят възможностите му. Може да са искали да се провали. Държанието на Христос го порази. Имаше чувството, че не ги е гледал дори с човешките си очи, нали си има божествени, които виждат всичко видимо и невидимо. И този негов израз - ,,Който смята, че е безгрешен, нека първи хвърли камък.” Има толкова много изрази в човешката реч. На неговото място, ако е бил някой философ, примерно Архимед, дали щеше на момента да се сети за този израз и да удари десетката? По-скоро не. Щеше да размишлява дни, а може би седмици, и едва ли щеше да измисли нещо така сполучливо. Как така един прост дърводелец, без никакво образование без да се вълнува, без да се напряга, ей така безбрежно, драскайки с клечка в пясъка, без да ги поглежда дори, казва точните думи. Кой може да е по-мъдър от най-големия философ – същество, различно от обикновения род, това е Бога. После защо никъде не се споменава за мъж? Нали, за да прелюбодейства жената, е необходим мъж. Може да е било инсинуация. Дали пък фарисеите не са искали да вкарат в капан Христос? Уговарят мъжът да прелъсти жената. Мислят си, че каквато и позиция да заеме Христос, ще е погрешна. Ако каже да се убие, щяха да го изкарат убиец и безсърдечен, жесток човек. Ако я оправдае, ще е противник на морала. Колко наивни са били да не допускат, че Христос като божество вижда всичко, включително и техните елементарни игрички.