автор: 0805

Есента разхвърля себе си на вятъра.
И нали ми е сестра – аз правя същото.
Бруля нощите си, дните си подмятам
и превръщам всяко падане в прегръдка.

А после се завивам с бели настроения,
дълбокото на моя сняг безследно се топи.
Отлитат птиците ми – с мен им е студено
и вият своите гнезда по чуждите земи.

Разлиствам бавно слънчевите си усмивки,
разцъфва вярата, че думите са плодоносни.
Пролетта отново е единственият ближен,
когото вместо с риза, дарявам със въпроси.

Осиротели бури търсят дом в очите ми,
понякога на дъждовете ставам кръстница.
А лятото е времето със себе си да свикна –
ако не се прогоня, откъде ще се завръщам?