автор: secret_rose

Защо ни раздели, о, свят безумен,
нима от мрака ти не се роди
действителност - сълзи, беди.
Къде е чудото.
Какво си ти.

Някога, много отдавна, когато още реалността не познавала нощта и мрака, навсякъде царувала светлината.
Тя била красива, лицето и греело с покоя на божествената мелодия, сърцето и пулсирало в едно с всемира а очите и... очите и разпръсквали омайна любов над всичко живо. Нейният Отец я гледал и и се радвал защото била първородния му син, любимата му дъщеря, скъпото му творение. Докосвал я по светлото чело с благородната си десница и вливал в нея още и още от себе си. Вливал и чистота, за да е винаги пълна и безкрайна.
Една сутрин, когато планинските върхове още плували в нежната прегръдка на мъглите и всяка живинка сладко спяла, светлината разтворила красивите си очи и от тях потекъл тежък, непознат глас:

- Здравей, прекрасна! Аз живея в теб много отдавна, и много отдавна опитвам да ти говоря, но ти чуваш само благодарствените песни на птиците, нежния ромон на потоците, музиката от бащината ти флейта.

- Не те познавам, кой си ти? - зачудила се светлината - какво е твоето желание, и кой те роди?

- Наричам се Мисъл. Присъствах на твоето раждане и се родих заедно с теб но пораствах бавно в топлинката ти. Днес заякнах и излязох за да се представя. И да ти споделя една голяма Тайна.

- Каква е тази тайна, за която нищо не зная?

- Тайната е, че ти не си сама.

- Разбира се, че не съм. Погледни - навред трепти живота. Птиците пеят прекрасни песни, животинките населяват цялата земя, горите вдишват и издишват обич, моретата кипят от любов. Аз никога не съм сама, Отец ми е до мене.

- Заслепена си от блясъка и не виждаш как птиците пеят от любов към любимия си, животинките до една са по двойки и всеки миг вдишват присъствието на другарчето си. Ти светиш самотно над всички, даряваш ги с единственото истинско вълшебство - божественото богатство, но седиш сама на златния си трон. Тайната е, че не си сама.

- Как така? - сбърчила носле светлината.

- В тебе съществуват двама, също както при приците и животните. Ако ги пуснеш на свобода ще познаеш и тяхната любов.

Замислила се светлината над думите на Мисълта. Заровила в дълбините си да търси другия, но там нямало нищо - само една нежна, сияеща чистотата. И Мисълта била изчезнала, нямало и помен от нея. Навярно съм сънувала, помислила тя и забравила за случката.
Но едно мъничко зрънце в най-отдалечения крайчец на сърцето и бавно започнало да расте. Всеки ден се хранело с обичта и все повече заяквало. От него пораснало голямо дърво с тежки и дълги клони които драскали по стените на сърцето. Корените му притискали дъха и и тя все по-трудно успявала да вдишва бащиния си глас. Един ден така се задушила че се разплакала и от очите и закапали големи кристални сфери които щом се докосвали, образували езерца по повърхността на земята. В тях семенца от новото дърво бързо намирали плодородна почва и започвали бързо да растат.
Божествения Отец гледал тази промяна и клател глава.

- Толкова много те обичам... Ако това искаш - научи се. Да бъде! - прошепнал той със сълзи в очите, които щом се сливали с кристалните сълзички на светлината, на мига се превръщали в нови красиви същества, които отправяли поглед нагоре и виждали небето си разделено на две - нощ и ден. Виждали как сутрин изгрява едно ослепително златно слънце а вечер, когато мрака го завивал с меката си пелерина, на негово място изгрявала сребърна лунолика - владетелката на нощта.
А до небесния трон в царствената божествена зала Мисълта, нагиздена с нова премяна се суетяла около двамата си господари - Слънцето и Луната и не знаела как да ги направи щастливи, защото макар че те изпитвали невиждана любов един към друг, никога не били заедно - когато единия светел, другия винаги спял непробудно. Когато единия дишал другия издишал, когато единия светел, другия гаснел. Разбрала Мисълта голямата си грешка но колкото и да се лутала не могла да намери решение. Те вече не вярвали, че са едно, те търсели друг в другия. И нищо не можело да ги събере отново.

- Не тъгувайте, Аз Съм тук и ви обичам. - нашепвал им Бог и не спирал да лее сълзи към новите същества на земята - мъжете и жените, които били родени от разделението на светлината и от любовта Му. - Но вие вече имате нов господар, нов създател. Не можете да служите на двама. Разтворете сърцата си, изчистете ги, нека бъдат Едно.

Така възникнал света. Днешния свят, в който мрака и светлината имат своето място. Така се родила човешката душа, която носела луноликата обич, но в нея винаги диша и божествения дух, запазил слънчевата си царственост. Един ден те ще се срещнат. Ще вдигнат златна сватба и ще се единят със своята първоначална безкрайност.
Само трябва да ги видим... да ги повикаме. От сърцата си. Където божествената мелодия пее:

"Червената ни кръв сега пулсира,
божествената прана е оранжева.
И златно е Христовото сърце
на слънчевия блясък на Деня.
И широтата синя не поспира -
разтваря ни далечината
в индиговия облак между тайнствата,
където виолетова трепти
за нас най-царствената свила на Духа."

Илюстрация:
http://secretroses.files.wordpress.com/2011/03/17.jpg?w=431&h=600