автор: elenasim1

( Пътуването ми до Сикинос)

Пътувахме на сляпо към едно бъдеще, което в надеждите ни бе по добро. Следвах сърцето си и не изпитвах страх от нищо. Даже да останех по някакъв начин разочарована, щях да го преглътна. Винаги съм казвала, че трябва да съм силна и да се боря с всички трудности, които ми се изпречват на пътя.
Корабът се полюшваше върху морските вълни на Бяло море, а аз бавно и славно изпадах в паника от липсата на сушата. Съпругът ми държеше ръката ми успокоително и на всяка секунда повтаряше:
,,Още мъничко, мила, още малко! Ще видиш, не остана.’’
Гледахме как се изнизваха остров след остров, а нашият все не идваше. Работата ни беше сезонна и в мислите ми се въртеше:
,,Само няколко месеца и после сме си у дома.’’
Оказа се, че на остров Сикинос аз пораснах. Нито от тежката и уморителна работа, нито от това, че бях далече от дома.
Беше като приказка това местенце. Вълшебно! Близо десет километра земя, но каква... Имаше балкан, който се състоеше от две еднакви части, в средата празният улей бе сутрешното посрещане на изгрева. Облаците се движеха по земята и напомняха на спец-ефекти от някой филм. Плажната ивица бе толкова чиста. Спокойно можеше човек да забележи всички лъскави камъчета и рибките, движещи се във водата. Цветът на самата вода бе толкова кристално чист, че понякога ми се струваше, че ще я омърся, ако вляза. Просто бе място, което те оставаше без дъх и без думи. Но сигурно се питате защо точно на това приказно място аз пораснах. Сега ще ви разкажа.
Всичко си протичаше нормално до момента, в който трябваше да се подновят визите ни. Срокът им изтичаше и тревогата, че можем да останем нелегални в една държава, която не познавахме добре, ни ужасяваше със съпруга ми. Така се случи, че за един ден аз трябваше да остана сама. Съпругът ми и работодателят ни трябваше да заминат до съседния остров, за да оправят документациите, които ни трябваха. За нищо на света не исках да се разделяме, но нямах избор.
Денят протичаше бавно и мъчително. Не знаех хубаво езика, за да разговарям с някого и да отпусна напрежението, което ме притискаше. Приключих работа и се запътих към къщата, в която ни бяха настанили. Не ме свърташе на едно място, крачих напред назад, докато не се изнервих от тишината. Всичко ми пречеше. Най-вече това, че съм в неведение. Звъннах няколко телефона на близки, но усещах, че с нищо не можеха да ми помогнат. Даже и точно в този момент осъзнах, че аз за тях вече съм далечна. Започнах да си мисля върху това как се чувстваше съпругът ми. В България за всички бе гръкът, а за Гърция - българинът. Много пъти сме се шегували, че за да се почувстваме у дома, ще трябва да си купим къщичка на границата половината да влиза в българско, а другата в гръцко. За жалост бе една глупава шега. Винаги ме учудваше расизъмът у хората и ме дразнеше, че голяма част от населението си го заявяваше без капчица срам. Сега и аз бях една от тези, които беше трън в очите на всички. В моите очи всички сме хора, без значение цвят, раса или език...
Излязох навън да подишам въздух, за да избистря главата си. Звънях непрестанно на работодателя ми, но така и не ми вдигна. Фантазирах най-ужасните трилъри в главата си и вече си мислех, че с живота ми е свършено, когато чух корабната сирена. Тичах към кея, останала без въздух, да видя лицето му. Само това исках, да го прегърна и да усетя аромата на кожата му, но... Слязоха двама туристи и се запътиха към близкия хотел. Раменете ми се отпуснаха и ми се искаше да се разплача, но тъй като това не ми се удаваше, навлажних сухите си устни и се тръшнах върху един камък. Телефонът ми иззвъня и аз го дигнах с треперещи пръсти.
Чух гласът му успокоително да ми приказва от отсрещната страна, но думите не ги различавах. Знаех, че е добре и нямаше никакво значение дали щеше да се върне за мен. Вероятно беше усетил, че съм загубила ума си и ми изкрещя няколко пъти в слушалката:
,,Чуваш ли ме, Ели? Ще си дойдем утре.’’
Друго не исках да знам. Утре... Това утре щеше да ме подържа. Затвори ми. Изправих се и тръгнах към къщата. По пътя забелязах една къща, която досега не ми беше направила впечатление. Далече беше, но така и нямах какво да правя, щях да отида да я погледна от близо. Когато я наближих, ме остави изумена външният ù вид. От чисти каменни блокове бе построена и стъпалата и се сливаха със скалите, а вълните се разбиваха, стигайки почти до входната врата. Приседнах там и се замечтах.
Само за миг виждах себе си в бяла прозрачна нощница и с изпъкнало коремче, вървяща боса към скалите. Държах нещо в ръцете си. Беше лист и писец. Приседнах на камъка и зареях поглед в морската шир. Писецът не спираше да пише, а хартията се изпълваше с думи. Една огромна моя мечта, която бе останала далеч в миналото. На сутринта чувах онзи любим мой глас, без който не можех да живея.
,,Ели, миличко, ще настинеш. Заспала си върху камъка и си цялата мокра от вълните, които са се разбивали в теб. Ела да се преоблечеш. Всичко е наред, вече няма за какво да се тревожиш’’...