автор: nellnokia

Тишината изхвръкна навън,
като птица поела в безкрая –
бе копняла наяве, насън
за смеха в побелялата стая.
И в прозореца пак заваля
оцелялата плаха надежда,
че животът е тук и сега,
че отново реален изглежда.
Аз съм твоя, но всъщност не съм...
Пукна пролет, която наднича
и смутено черви се отвън,
че отново светът я обича
и пониква във стрък от трева,
миг преди ветрове да я грабнат
и израства от корен с греха –
щом животът отново я ражда.
Бих набрала букет от цветя
от обраслата горска поляна –
дето някой зачева света,
дето никнат следите на двама...
А когато дъждът зароси
и проникне във земното тяло,
и разлее потоп от мечти –
ще разлистим ли ново начало?
Ще намерим ли пътя напред
с навалелия цвят по косите?...

Ти си онзи последен поет,
сътворил от жената момиче.