автор: secret_rose

Сезоните не са те променили,
тъга, с душа на есенно море...
отронваш се като незрима свила
в сърцето ми - вечерно соаре
и палиш фойерверки на утеха
в сумрака на откъснатия ден...
Една мелодия, като въздишка лека
прозира от доверие към мен.
И ме усмихва - натежала в рими
накацали по пейчиците тихи.
Обръщам се,
прошепвам и - вземи ме -
сълзица съм, която не отпиха.