автор: ipsidixit

Усмивка изкуствена, тъмна,
издаваща призрачни страсти
прозира в душата безумна
и смее се, смее злорадо.
Усмивката в жал се превръща,
целувка по буза, прегръдка
и думи добри по принуда -
и Юда им би завидял.
Изстрадал, без капка човечност,
приятел на мене ми вика,
но свикнах - държах се прилично,
ала всъщност не свикнах.
Тъй беше безименно трудно
юмрука, гнева си да сдържам -
заеквах, пелтечих, не мръднах,
а поглед гореше, гореше.
Чрез огъня свят се въртеше,
превръщащ се в корист велика:
лицето червено блестеше
от тънка, ехидна усмивка.