автор: desert_inrose

В тишината на мислите...
Замълчи! Тихо почакай, само минута.
Не може да стане по-чисто тук, вън, нали?
И да – вътре е смут.

Да, виждам, ах – колко си силен
и ловък по воля!
Но чашата вече прелива...
Отпий глътка пак, пак те моля!

Уморявам се с теб – постоянно
да тичам след вятъра на крилете ти...
Поспри се! Не ти ли е ясно –
с тленни криле няма да стигнеш небето!

Моля те, разбери ме човешки –
узрял си достатъчно вече:
трябва ми време
и място с утеха,
искам да слушам там, откъдето е светлото...

Трябва да бъдеш по-тих,
нали си вече пораснал
и знаеш, че за да гори
всеки пламък, се пази от вятър.

Спомни си колко слънчеви залези
с теб заедно като в сън преживяхме...
Очите ти още парят ли?
Не бой се, и това слънце залязва след малко.

Уморявам се с теб все да споря...
и за мъничко само... заспивам.
Наглеждай ми розата, моля,
бъди тих и отпивай
по глътка от чашата
винаги, щом насън се усмихна,..

за да е по-лека раздялата ни,
когато накрая
всичко притихне...