автор: secret_rose

Мъгливо ми е...
все така мъгливо.
А ти прозираш с нежни очертания,
докосвайки косите ми игриво
зад сетното ми облаче познание.
Повдигаш лекичко една завеса
низспусната от Слънчевото руно.
Улавям си светлик...
(а беше есенно...)
и се потапям в чистите му струни...
И някак и мъглата се променя,
цъфти от извори,
разпръсква капки
закача се,
потъва тихо в мене
и ме стопява... до незримо малка -
частичка от зениците ти светли,
росица от душевния ти пламък...
Припомня ми, че аз съм само клетва.
В ръката Му, допряла рамото ти.