автор: ivliter

Червени макове запалили в прозореца ми син зората, към мен поглеждат срамежливо с усмивката на лятото, което вече шета из полето. Макар във вазата кристална да са натопени, не ще живеят дълго те – ще бъде къс животът им, като човешко щастие, осенило за миг деня ми.
А ти стоиш зад тях, изправена в квадрата на прозоречното ми небе и гледаш замечтано към полето – на там отгдето ги откъсна сутринта, когато славеите звучно пееха и се люлееха на песента си в люлката зелена. Докосваш цветовете с чувствителните си изящни пръсти и виждам как изтръпват те, погалени от нежността им. И засияват в пламъци червени милите цветя, а красотата им се отразява в маковите ти от тях зеници; два мака стават устните ти сочни и грейва като слънце твоето лице. Сега във вазичката полските цветя са топлото сърце туптящо на лятото, дошло при мене в стаята ми скромна. Самият ден навън, възседнал алестия кон на времето си е един огромен ален мак, макар разцъфнал в нивата на топлото ми чувство, за твоя и за моя радост.