автор: Narwal

Пръстите на Филибер бавно освободиха хватката на меча. Стискайки зъби великият магистър се поклони и каза:
- За мен е чест на служа на Бога и на Светата Църква!

- Винаги съм знаел, че на теб може да се разчита, приятелю – сдържано каза Луи Орлеански и с поклон напусна замъка на Родоския орден. След кратко, корабът му се отдели от кея и отплава към Светите земи, в които папският пратеник имаше още дипломатически задачи за изпълнение.
Филибер беше разстроен и огорчен от поведението на Ватикана. Нима бяха толкова силни турците, та трябваше да се изпълняват такива унизителни за западните кръстоносци искания на султана?! Защо трябваше да се стига до такава низост?! Това от една страна, а от друга.....той самият Филибер де Найлак какво трябваше да стори? Естествено, той нямаше никакво намерение да изпълнява повелята на тази продажна и мазна френска свиня – графа на Ангуелм и Валоа, но нещо трябваше стори, за да помогне. Не можеше да остане настрани. Сега, щеше да бъде под погледа както на Ватикана, така и на турците, така и на .....Бога! Как да възстанови баланса между тези непримирими сили?
Филибер тръсна глава, нервно стана от стола и започна нервно да крачи из широките зали на рицарския замък. Някакси огромната крепост му се струваше тясна. Но освен всичко го притискаше и времето. Трябваше да се действа.
- Габриел – провикна се великият магистър – Доведи ми българина!
Прислужникът прилежно изпълни задачата. Не след дълго в приемната зала на съвета на Ордена влезе висок и строен 24 годишен младеж, с добре оформена брадичка по гасконски и дълги черни коси, вързани отзад на малка плитка. Стойката му издаваше воина. Българинът пристъпваше така сякаш всеки момент ще грабне оръжието и ще влезе в бой. С влизането в залата направи дълбок поклон и впери поглед в тъжните очи на великия магистър.
- Викали сте ме, Ваша светлост! – каза той на отличен френски.
- Да – отвърна Филибер и се изправи от трона на съвета. Направи няколко крачки и направи още по-дълбок поклон. – Ваше Величество! Колко било интересно.....българите имали цар! А аз не знам нищо за това. И не камо това царят им чисти моите конюшни! И слуша подвикванията на конярите! Нима не смятате, че трябва да ме уведомите за Вашето присъствие?!
- Простете, Ваша Светлост – с умивка отвърна Константин – Но моето присъствие трябваше да се запази в тайна. Баща ми не искаше България да участва в този поход срещу Баязид, защото се беше признал за негов васал. Естествено това не бе станало пожелание, но такава е съдбата на малкото Видинско царство, малък остатък от една велика държава простирала се от Карпатите до Бяло море и от Черно море до Адриатика.
- Баща Ви, Ваше Величество е .....мъртъв! Сега вие сте ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ! Или на това, което останало от тях. Починал е още преди битката при Никопол. Царство му Небесно! Но Вашата тайна не се е запазила. Във Ватикана добре Ви познават.
- Нима това е проблем? Та ние сме съюзници?! – с удивление отвърна Константин.
- Да! Това се оказва ПРОБЛЕМ! Дори нещо много по-лошо! Оказва се, че е по-добре врагът ти да те познава, отколкото съюзникът.
Филибер нервно започна да обикала залата на съвета, като се спираше пред всяка картина, закачена на високата стена.
- Така излиза! По-добре да имаш честен враг, отколкото безчестен приятел! И това, че във Ватикана знаят не е най-голямото зло. За Вас знае не друг, а Луи Орлеански. И това ......не е добре.
- Ваша Светлост, - обърна се Константин към великия магистър вече със сериозен тон – Моля Ви кажете ми това, което искате да ми кажете!
Филибер облекчено въздъхна. Спокойствието с което царят приемаше тревожните новини му даде облекчение и той с подробности разаказа за срещата си с брата на френския крал.
- Разберете ме! – продължи той – Ордите на Сюлейман са на един хвърлей от Родос. Нямаме сили, с които да удържим острова. В никакъв случай няма да позволя повелята на Луи де Орлеан да бъде изпълнена, но НЕЩО ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ. Не можете да останете в Родос. Тук за Вас не е безопасно.
- Знаете ли, Ваша Светлост – каза Канстантин отново с чаровната си усмивка лице. Ние живеем повече от 50 години на доста по-малко разстояние от турците. И някак свикнахме да живеем с опасностите. Няма как! Изглежда животът може да ни предложи всичко, но НЕ И СПОКОЙСТВИЕ И СИГУРНОСТ! Да си жив изглежда е твърде деликатно състояние. Бог не изпраща изпитания на мъртвите. Затова всички изпитания ги поемаме живите. Няма как! С това заплащаме удоволствието да ходим по тази грешна земя и да слушаме песента на птичките.
Филибер де Найлак слушаше с внимание речта на младия цар. За крехката си възраст изглежда твърде много неща бе видял и научил. Константин направи няколко крачки, скръсти ръце на гърдите си и каза:
- Изглежда Луи е прав! Мирът наистина струва много скъпо! Хубавото обаче е, че не се плаща с пари. Защото освен с кръв може да се плати и с......разум, който на османците много често им липсва.
- Изглежда, Ваше Величество нещо е замислил – попита Филибер.
- Точно така, Ваша Светлост – отвърна Константин и изпълни разкошен френски реверанс. Лицето му грейна в усмивка.
- Аз имам план!