Каква велика чест е да си рицар! Да носиш Божия знак до съцето си. Да защитаваш слабите. Да воюваш с неправдите. Да направиш света по-добър, по-почтен...., по човешки! Това не на всеки се дава. Това е единствената титла, която трябва да заслужиш САМ, а не по наследство.
Да бъдеш рицар се иска хладен ум и горещо сърце, но преди всичко се иска нещо, което Бог дава само на избрани хора......готовност да поемеш тежестта за човешките грехове върху плещите си и да се бориш с тях без да мислиш за собствения си живот. Сиреч изисква се точно това, което сам Иисус Христос е сторил – да понесеш кръста си към Голгота с гордо вдигнато чело. Да виждаш Смъртта и да не се боиш от нея.
Тези мисли нахлуваха в главата на Филибер де Найлак, велик магистър на Ордена на хоспиталиерите, когато гледаше червения диск на слънцето да залязва от балкона на замъка на Ордена на остров Родос. Красиво място е Родос, като райска градина на границата на Егейско и Средиземно море, събрало в себе си цялата благодат на майката природа, много слънце, топло море и зеленина. Сякаш Бог бе решил да възнаглади Филибер за страданията прекарани по време на похода оглавяван от великия магистър на Ордена на дракона – Сигизмунд Люксембургски и тежките сражения водени с турските неверници по долината на река Дунав, в земите на българите......българите....Какво и да си мислеше Филибер винаги този народ завладяваше съзнанието му. С какво го привличаше? Може би със своята загадъчност..., а може би с нещо, което той в Бургундия ве беше срещал..., но във всеки това беше народ, който за който си заслужаваше да мислиш. Макар българската земя да бе донесла твърде много несгоди на рицарите и едно тежко поражение при Никипол от войските на турския султан Баязид Светкавицата, Филибер си спомняше да нея с умиление. Това, което там бе видял, го нямаше и по светите земи, където отново рицарят бе воювал. Българите понасяха една неумоверно тежка съдба да бъдат винаги срещна точка на всяка армия тръгнала на изток или на запад. Земята българска бе напоена с толкова много кръв, че ако можеше да изригне сигурно би заляла Европа и въпреки всичко българите си оставаха там. Незнайно защо никой не можеше да ги изкорени. Воюваха като лъвове, умираха като мухи, но оставаха ....там завинаги. А с какво ги привилчаше тази земя? Там винаги имаше някой който да смути спокойствието на живота им. Винаги имаше някой, който да нахлуе и да ги пороби, но това сякаш не ги смущаваше. Те оставаха там, където се раждаха и умираха.
Това днес обаче не бе главната мисъл разтревожила мозъка на виликия магистър. Днес той мислеше за един неизвестен воин. Разбира се българин с най-обикновеното име Константин. Какво се бе случило, та това име сега тревожеше обсебило съзнанието му?
Беше 27 септември 1396 година. След тежки и сурове боеве многобройният турски неприятел бе победил войските на кръстоноците водени от Сигизмунд Люксембургски. Султанът беше бесен от многото жертви на мюсюлманите след тази битка, но най-вече след избиването на турското население на Оряхово, едно малко селище край Дунава и заповяда всеки който е участвал в боя при Оряхово да бъде съсечен. Никой не искаше да умира. Рицарите бяха млади. Някои от тях едва навършили двадесет години и не си признаваха. Филибер никога не можеше да забравил как непознат венецианец приел исляма застана пред пленниците дапочна да ги пита, кой е участвал в битката при Оряхово. Тогава един непознат воин, който дори не беше рицар застана пред него и на перфектен френски му отговори „J ai participé” (Аз участвах). Веднага беше окован и хвърлен тъмницата. На следващия ден обаче пристигна пратеник лично от Ватикана. За него и за Филибер де Найлак бе заплатен откуп и двамата поеха своя път през планините към Константинопол, от където с кораб пристигнаха на остров Родос. Българинът говореше малко и сякаш се старееше по всякакъв начин да остане незебелязан. От него се интересуваха както Луи Орлеански така и херцог Филип Дръзкия, но тази информация сякаш умишлено се укриваше от останалите рицари. Филибер от ранните си години бе воин и бе свикнал да не задава въпроси, а да изпълнява заповеди, но тази загадъчност на този неочакван гост на Ордена на хоспиталиерите не спираше да гъделичка неговото любопитство. Храбростта на българина никога не бе подлагана под съмнение, но все пак един напълно непознат войник придобил височайша закрила......това наистина беше ИНТЕРЕСНО.