автор: secret_rose

Най-нежните ми думи се отронваха за теб...
най-хубавата музика попиваха,
воал от чувства - нежен, тюркоазен креп -
ефирна нощ, разказана със стихове...

Най - топлия ми допир се откъсваше с душа
по светлите клавиши на духа ти.
С ръцете си далечни не успявах да сгреша,
с очите си не оскверних света ти...

Откъсвах се на тласъци стопена тишина
и падах... падах... в бездната на мрака
пълзях към светлината ти с издрани колена
и вдишвах зад пределите си чакане...

А ти си бил... неотменимо там, до мен,
подкрепяйки смалената ми сянка.
Ефирен лъч любов, в променливата тлен
повдигащ ми възкресните останки.

И вярвам те... и тихичко в сърцето те шептя
(от думите си те откъснах, святост...)
В градините на Розата до тебе се градя
отдадена в лъчистата ти благост.

И нека съм земята си, пропукала следи
в скалите на природната ни същност -
щом истинния глас по мен спасение цъфти -
обръщам се. И в тебе се завръщам.