автор: kolebin

Котката беше черна, с бял нагръдник. Стоеше на капака на кола пред къщата ни и наблюдаваше с интерес странната двойка, която приближаваше с несигурната походка на доста препили.
Спрях пред колата, възхитен от нечаканото откритие – душеприказчик в нощта.
- Тази жена, дето върви зад мен, е лош човек – съобщих на събеседника-котка, а тя измяука съгласно. – Скарани сме и не си говорим, но хич да не ми пука, нали? Аз тебе си те обичам, с теб ще си живеем заедно, а този лош човек ще го презрем.
Лошият човек, жена ми, видимо се впрегна и се фръцна към къщата, а аз поех след нея, щастлив от малката си победа и – разбира се – с новия съюзник в ръце.
Ето как Бъни се настани вкъщи и ето защо двете жени – тя и Елица открито враждуваха и едва крепяха крехко примирие. Всеки път, когато минаваше край котката жена ми вдигаше яден пестник и мърмореше неясни закани; Бъни неизменно поемаше извън стаята, а като стигнеше до Елица на свой ред вдигаше лапа и съскаше заканително.
Живеехме в бащината ми къща, като изтърсак (ненавиждах тая дума!) – в приземния етаж. Много удобен за котки, които влизат и излизат както си искат. И като добавя, че наоколо се навърташе проскубания, но страхотно жизнен махленски котарак, ясно как и Бъни поду коремче. Да не остане назад от Елица, предполагам. Заканите изчезнаха в миналото, настъпи трогателна женска солидарност. Но с мярка, все пак.
- Бъни скоро ще ражда – съобщи ми Елица, като че не знаех. И допълни: – Трябва да я оставим навън, щото иначе ще избере най-чистото място за раждане.
Добре, но от Бъни нямаше и следа. Успокоихме се, до деня, в който от гардероба се чу мякане и Бъни се появи с котенцето си. Беше избрала най-чистото място в къщата – върху приготвените пеленки на бъдещото ни отроче. Другата бъдеща майка – неочаквано за мен – оцени стореното, нарече Бъни добра майка и собственоръчно й сгласи кошница послана с останалите детски пеленки:
- Не се безпокой, ще вземем други – каза на Бъни и положи Чингиз ханчето й вътре. От този ден Елица се грижеше за Бъни и малкото котенце.
Сетне... сетне се появи още едно Чингиз ханче и грижите ни преминаха към новия обитател на къщата.
Ще ми се да разкажа за една срамничка история с добър край. Имахме гости, котето Чингиз мячеше гладно, а от Бъни нямаше и следа.
- Къде ли се е запиляла глупавата котка – ядосваше се Елица, а през прозореца се виждаше как сняг се сипе на едри парцали. – Намерила кога да се разхожда!
Отговорът дойде с последните ни, закъсняли гости, Бено и Дора. Същият този Бено, който подпийнал забрави дъщеря им край „Под липите”, който на въпроса на жена си „Къде е детето?” бе задал глуповатия въпрос: „Кое дете?”, та тоя Бено, когото взимахме на подбив месеци наред, ни съобщи ухилен до уши:
- Забравили сте си детето навън в двора!
Често оставяхме бебето да спи в количката навън, но сега... оле ле!, хукнахме натам. В тъмницата отвън количката беше затрупана в сняг, сина ни си спеше спокойно, а увита около главата му лежеше Бъни, будна и бих рекъл – леко угрижена. Като ни видя, се надигна, заобиколи внимателно главата на детето и се стрелна в къщата.
- Май й беше писнало да се грижи за чуждите деца – рече Елица виновно, – докато нейното стои гладно.
Да, страхотна котка беше нашата Бъни и си заслужаваше да я обичаме.