автор: ednaotvas

А мислил ли си, че цветята
се хранят и отпиват
на равни дози
от небето и земята...

Досещаш ли се,
че всеки път
целуват се
пропукващо, пулсиращо
със изгрева.

Започвайки по тъмно.
И с всеки лъч –
все по-вълнуващо.
Копнежно и изпиващо.

И вдъхват буен вятър
с огнените си коси и стъбълца.
На слънцето в лъчите се събуждат...
Протягат се,
докато облаците им шептят мечти.

В дъжда се къпят ненаситно.
С росата се обличат.
До чисто голи.
С разкоша на кралици.

Трептят божествено
от допир с пеперудени крилца.
Поглъщат от очите им
стотици огледални лещи
(долавящи и ултравиолета)
и черпят цветове от тях.

Полъхват на омайни феромони,
когато ги целуват жадни устни.
И винаги се взират
в необятното,
в невидимото за очите.
Пропивайки през пръстите.

Когато ги докосват
в тях тупти до пръсване и ускорено
едно препускащо-червено
изпълнено с прашец и хиляди вълшебства,
сърчице...

... Което можеш да усетиш
единствено със твоето,
И само ако носиш още от магията.
Да си дете.