автор: ivliter

Художникът рисува на своята нова картината как един човек върви забързан по небето. По скоро не върви, а се опитва да лети. Край него едрите големи риби на кълбестите белите облаци танцуват в широката небесна пустота. На тях раздава той от радостта и болките, които носи земното в небесното.
Към него слънцето отправя взор, протяга златните си длани да го погали, но близостта му за човека е опасна и затова, един орел политнал над главата му, го брани, с крилата си му прави сянка. Далече някъде в пространството пред него, небесната дъга изсмуква с дългите си смукала от красотата на земята най-дивни цветове. В картината реката нарисувана тече по невъзможен начин – тя от земята се излива в синевата на небето. Подскочили от своите места, политнали са къщите, въртят се в безтегловност, забравили предназначението си. И виждам още няколко дървета, забили корените в облаците, напук на гравитацията, как ръсят плодове в неокосената трева с обърнати корони към земята. От най-големия и светъл облак, наднича някой с любопитство към вървящия човек. Дали това не е самият Бог? Нима художникът е дръзнал да качи при Бог човека!? Нали това е невъзможно, защото може Бог да слезе до човека, но не обратното. А може би животът на земята е сюрреалистичната картина нарисувана от нашият Създател?