автор: ivliter

Потъвам в синкавата тишина на утрото лъчисто. И в този час за размисъл сред планината, се чува как разпукват пъпките на клонките на храсти и дървета. Пристига пукотът до моя слух на ехото по включените микрофони.
Кога ли е успяла пролетта безшумно да отвори прозореца на идващия ден? През него слънцето поглежда долината, разтворило ветрилото си златно и тръгва светлината по своя път далечен. И полъхът от билото планинско разнася тънки ароматите на цъфтеж. В затоплените шепи на земята животът се събужда – изпод прохождащи тревички и листенца надничат с нетърпение голямо мравките и буболечките. Над мен в напъпилите клони, косовете с прегракнали гърла пак свирят одата на слънчевата радост и облакът надвесен над гората се е спрял, и слуша, хванал за връвчицата на дирята един прелитащ реактивен самолет – без да си дава сметка, че след миг, ревът от неговия полет ще скъса тишината, и тази птича песен вдъхновена. От облака, излитнал сякаш от съня ми с чудатата си променлива форма, подскочи слънцето, кълбуч направи към приповдигнатия хоризонт на планината. И сякаш двата върха в синята далечина въртят невидимо въженце, за да подскача слънцето и с пролетта да си играе. На най-високото на хълма, стои един човек изправен и наблюдава с интерес, забавната игра на сянката и светлината, на пролетта в усмивката, даряваща живот. Този човек, окъпан в пролет – това съм аз, на утрото приятелят.