автор: meiia

I.
Съвсем по правилата оголях-
ни слънце, нито пък любови.
Каквато бях, такава и не бях.
Проглеждах през очи на сови.
Убягваха ми светлите неща,
а в сумрака нещата бяха ясни.
Така и все навътре се крещя,
на тъмно и отчайващо, и тясно.
Убожда ми душата шипков храст
и дрехата й става парцалива.
Иглите му, от мрежестия мраз,
ушиват роклята, която й отива.
По мярка ми е, не и по сърце.
Студено е, без тебе е студено.
Поглеждам, в оголелите ръце
послушно диша бабино вретено
и чака да ми служи раболепно.
Но нямам вече вещерски повели
и студ по дланите ми лепне
със сладости от минали недели,
с ухание на шипков мармалад
по още неразсънени признания.
Боде в очите шипковият хлад.
А по сърцето - вечни разстояния.