автор: verysmallanimal

Дъждът идваше и си отиваше.
Понякога шумкаше лекичко в листата, понякога плющеше сърдито и ронеше от скалите малки песъчинки. А понякога висеше почти неподвижно под небето – мъгла, неуспяла да събере капките си в едно. Умиваше очите на света и се плъзгаше към реките по изровените малки вадички.
Човекът стоеше в единия край на света – гол, с блеснала от малките капчици кожа. Тялото и мислите му бяха чисти, въздухът миришеше на радост.
После дъждът спираше. Човекът не знаеше кога ще се върне и това го объркваше. Поиска да има дъжд за себе си – когато и колкото трябва. Изкопа голяма дупка, клекна до нея и зачака. И когато дъждът дойде отново, хвана го и го натика в дупката. Земята изсъхна и зейна с хиляди жадни усти. Човекът тъжно се взираше в небето.
Това беше последният дъжд.