автор: hudojnika

         Слово при откриване на изложба - живопис.

         Добър ден, драги Приятели, Гости, Колеги и случайно попаднали на това събитие. Последните могат да поправят грешката си своевременно, щото това което ще последва, в смисъл – ще ви кажа, е скучно и не е по нервите и търпилото на всеки. Няма как - по протокол е така.
         В моята младост много беше модерен изразът: - Ти си за музея!
         В свободен превод това означаваше: - Мисленето ти е старомодно, натрупало прах по рафтовете на това което искаш да ни кажеш, внушиш или предложиш; не дай си боже - да извършиш. – И нищо друго не ти остава, освен да си подгънеш кюшетата – и този израз беше неотменна част от първия. Мъдро! Лично аз бях раздвоен при тълкуването на Ти си за музея!
         Защо пък не - картините ми да висят, още топли и не изсъхнали в… Ермитажа, Прадо, Люксембургския предварителен музей и после - Лувъра, Офици, Метрополитен … От музеи – по-музеи! Прощавайте, че ми пресъхна гърлото и се задавих от вълнение при тази перспектива.
         Така неусетно, свикнах с мисълта, че не е чак толкова лошо, един ден да постъпя в музея… не като служител или художник, а като експонат, модерно речено - артефакт. Да се обръщат към мене не с: Добър ден г-н Петров, а с: Добър ден г-н Артефакт. Звучи авторитетно; особено с това АРТ отпред. Винаги съм се дразнел, а и сега се дразня, като видя как на приятелите ми пред името пише ИНЖ или Д-Р! Има и други още по-тежкарски съкращения, няма да ги споменавам, че още повече се дразня. А пред моето никога не пише ХУДОЖ. Та, за постъпването ми в музея като артефакт - може и чрез дарение, щото зная финансовите възможности на музеите за разрастването на фондовете им.
         Драги Приятели, Гости, Колеги и случайните - не успели да избягат своевременно; размечтах се и съвсем забравих, че трябва да се попълва документация - въпросникът за новопостъпилите артефакти. Т.е. – да се представя:
         Казвам се Велимир Петров, на 72 години, русенец от римско време, в смисъл от тогава са запазените архиви. Основно съм художник, член на СБХ-Русе от 1960, а на СБХ-София от 1967 година, с актив от няколко хиляди картини пръснати по света и у нас, както и други приложни изяви. Също така, от трийсетина години съм и автор на над 240 разказа, а съм извършвал и други различни дейности. Бракониерствал съм из ловните полета и на други гилдии - само и само за хляба наш-насущний. Бил съм често съпричастен и с музейните проблеми, като съм решавал някои от тях.
         Преди да пристъпя към изброяването на музейните ми деяния, държа да уведомя аудиторията, че не съм първият от семейството ни, свързан с такива изяви. Майка ми – Люба Маринова Петрова, фигурира на два експоната, а може и на повече, – снимки, запечатали Балетна продукция послучай годишнина от смъртта на Роза Люксембург и Карл Либкнехт - 1921 година. Там са осмокласнички (по новому 12 клас) от Девическата гимназия, с прозирни дългополи многокатови одежди, копринени лаврови венци на главите – според тогавашните разбирания за класически балет.
         Тя ме отдаде безвъзмездно на учителя от Педагогическото училище, където беше секретарка – Халваджиев, да му помогна да си оформи колекцията от праисторически кости, в нещо като музейна експозиция. Писах му обяснителните текстове и имената на експонатите с технически шрифт и редис пера – вече учех в техническото училище.
         Особено ме беше впечатлила една огромна и страховито-зъбата долна челюст на изчезнал вид завър, единствен екземпляр в света. Това - щото не бях виждал още долната челюст на бъдещата ми и настояща тъща, още жива и здрава, наверно вечна, по настоящем на 92 години, още палава, ненаиграла се и ръсеща акъли всекиму и по всяко време.
         След години, Халваджиев дари ценната си сбирка на музея. Чудя се, дали да обявя тази си дребна помощ, която оказах на Халваджиев за първа моя музейна съпричастност или една друга, още по-дребна услуга, която оказах на Никола Ангелов, тогава директор на Окръжен музей Русе, помагайки на колеги работещи по щанд на музея.
         Отбих военната си повинност като граничар на гръцката граница, през 1958-1960 години. Случайно съдбата пожела да ме срещне по време и място с откривателите на римската вила край село Мезек и със самата вила, разбира се, смятана за най-голяма и интересна тракийска гробница в Тракия от 6 в. пр.н.е. Казах край село Мезек, щото наистина е доста встрани от центъра на селото, долу в равното, а тя е горе, сред чукарите, до граничната бразда, която имах честта и дълга да защитавам от попълзновенията на врага; точно на стика, (дето се срещат) на 16 и 17 застави - Асен Илиев и Косовски, на имената на геройски загинали граничари, единият от русенското село Караманово. Тогава нямаше дори пътека и катерехме до почти недостъпния `и импровизиран, случайно и току-що открит вход. Имах възможността да я огледам добре, да си съставя мнение и да помогна на археолозите с хамалогия. Скоро БАН я запечата.
         След войниклъка, така се случи, че си станахме симпатични с отдел Култура към Окръжния народен съвет и им станах нещо като постоянен проектант и изпълнител на периодични дребни задачи, като честитки, брошури, крайшосейни пластики и сценични оформления на конференции и чествания. Основна причина беше, че се впрягях изцяло от началото до края на изпълнението, а то значеше киснене ден и нощ в печатници, репетиции на сцената, а не по-малко важно – заплащането беше символично. Бях вече женен, появиха се и децата – мърдане нямаше. Мога да кажа с благодарност, че на Михаил Кътев, тогава Председате на културата в Окръжния съвет и екипа му – Славка Вачева, секретар и Паунка Кръстева, икономист дължа един постоянен поток от поръчки, макар и с отбив от хонорара.
         Появи се и първата по-солидна поръчка – да проектирам и изпълня музейна сбирка на в. Светлоструй в село Щръклево, с прилежаща към нея и етнографска част. Едно къще, в центъра на мегдана, с три кирпичени стаички, било навремето и килийно училище. Инвеститор Читалището чрез Текезето с Шеф – Злати Мицов, о.з. офицер от Милицията. Връзка – профа Тюркеджиева.
         Беше някаква годишнина на в. Светлоструй и за целта дойде от София самият автор, Димитър Добрев, вече доста възрастен; което ще рече капризен, години наред непризнат, с претенции и сприхав на всичкото отгоре. Който не се е занимавал с такава дейност, не знае каква отрова е това. Няма да говоря за Светлоструй и мястото му в Българската култура изобщо, наверно по-добре от мене знаете как стоят нещата. Връзката с музея беше чрез Жечка Сиромахова, с която работихме още дълги години по разни задачи.
         Моля, да не се бърка, щото сбирката Светлоструй е правена на два пъти. Първата нещо замря, беше заключена дълго време, етнографските експонати бяха разграбени. След години на щат в читалището назначиха нежният поет Веселин Тачев, тих, скромен, с комплекси – родом от павликенско село, дамгосан с унищожаващото син на народен враг … заживя в Щръклево, ожени се, народи деца, издаде, макар и трудно, талантливи стихосбирки, таман рекохме, че се е излекувал (имаше жълта карта), се самоуби. Та по негово време сбирката беше поддържана добре и по научному. За оформлението на втората сбирка, имах само проектантски функции, черната работа свърши колегата Петър Николов
         През 1967 година Михаил Кътев проведе с мене сериозен разговор, в смисъл дали ще мога да се справя със солидна задача – да проектирам и изпълня до тържествените чествания на 3 март 1968 година, нова експозиция на Музея на Освободителната война в град Бяла. Старата не била подновявана 40 години.
         Това е и Главната квартира на Руския Император, там е гробът на Юлия Вревская, възпята от Тургенев и с огромен експонатен фонд – от понтони за форсиране на Дунава, до десетки действащи пушки, пистолети, бомби и други амуниции. Атракцията са отрадно количество качествени манекени, като живи, на войници и офицери от всички родове войски и чинове. Снимковият материал е огромен и музейните работници бяха свършили добра работа. Привлякох колегите Никифор Цонев и Петър Попов и цяла година се заробихме с тази задача. На финала дойде да помага и колегата Любен Касабов.
         Дълги години музеят беше най-добър в страната като модерно виждане и изпълнение. Местната представителка Шишманова беше на високо ниво и първа помощница. За нас работеха всички заводи в Бяла: струговаха се стоманени пръти за държачи, ляха се месингови конзоли, ремонта на сградата беше под наш контрол, ежедневни разправии с пожарникари, електротехници и прочие.          Цяла епопея. За залепване на фотосите от обратната страна на стъклените витрини, извикахме двама специалисти - приложници от София. На трети март 1968, на разсъмване ние изпълзяхме недоспали - след няколко часа беше откриването.
         При изпълнението ползвахме нови технологии и много колеги от страната идваха да ни питат кое как.
         Много проточих обясненията си и затова ще мина в телеграфен стил:
         На едно куче да не му излезе име, че е бясно, че и моята работа такава. Започнаха да ме търсят за най-различни музейни сбирки. Всички те имаха обща черта, че поемаш с договор всичко – строеж или приспособяване на изложбената площ, което ще рече разправии с майстори, електротехници, водопроводчици, пожарникари (най-лютите!), фотографи, разни изпълнители и прочие.
         Понеже отказвах, трудоемко е и ми пречи на творчеството, а е и недобре платено намираха начин да ме изработят.
         За музейната сбирка в Копривец, Главният икономист на Текезето – сладкодумният Борис Николов, който беше и автор на идеята и събирач на експонатите, ме прилъга, че ще ме водят на стаж за пенсия съответно, според хонорара толкова и толкова месеци, на работа в читалището. Излъгаха ме с половината… просто нямали пари… сякаш аз имах. Така си и остана – да има да вземам. Стана хубава сбирка, с голям двор, навес и старинни оръдия на труда, етнографски ценни материали и каквото там се полага. Само ризите със шевици бяха цяла камара и музейният ни приятел Димитър Станчев безцеремонно отмъкна една раница от тях. Сега от тази сбирка няма и спомен.
         Юбилейната сбирка Сто години столарско училище ми натресоха, както се казва, щото синът ми таман постъпи да учи там. Запречиха един коридор и две учебни стаи и стана добра експозиция. Намериха пари за стотици метри зелено сукно, осветителни тела и снимки, правени от Григор Богданов.
         Един приятел и съученик от Техническото училище – инж. Йордан Вълчев, Главен инженер в ДАП, не ме остави на мира, от девет кладенеца вода донесе, докато не се заехме двамата с него и не отупахме музейчето. За отмъщение, му извадих прякор Шамшуренко, който веднага доби гражданственост в предприятието и вече така го знаеха. Шамшуренко е Първият човек (по съветски данни за Иван Иванич – первы человек в мире) измислил колесница, задвижвана с… човешки крака, първо подобие на автомобил.
         Друг музей, който си заслужава внимание и имам пръст в него, е Тома Кърджиев. Вече бях Главен художник към Окръжният народен съвет и за всичко около него отговарях служебно. А то не беше малко, да оставим настрана ремонтите от които се измъкнах сравнително леко. Е, уговарях и доставих сместта за напояване на дървенията, в която има креозот, безир и незапалими пожарникарски шашми. И с керемидите – нов чешит решавах проблем. Но това не е нищо, сравнено с таралежа който си поставих сам в гащите. Трябваше да намеря колеги, сериозни и отговорни, да им го възложа, че сроковете ни подпираха. Сградата е на централно място, ремонта стана приличен и и приличаше да стане добър музей. Кой, кой… русенските колеги бяха заети и ми дойде една идея. Синовете на Виолета Дечева – нещо повече от главен администратор
в СБХ-София и най-доверен човек на Светлин Русев, Председател на СБХ, таман завършиха дизайн (6 години) в Академията. Викам си – млади хора, с нови модерни виждания, амбициозни, енергични, тъкмо те ще свършат добра работа. Възложих им задачата по тежката процедура – писмо до Държавната комисия и прочие. Да дойдат да почнат, да дойдат… не! Паникосах се, звъня на Дечева да ги подгони, щях и Светлин да занимавам… Оказа се, че ръцете им завряни… едикъдеси… безпомощни. Как са завършили дизайн, не зная. Водят ми едно говедо, извинявайте за израза, но е точен, някой си Валентин Мънев от Сливен, който те гледа, сякаш си Пинокио, а той – Гъливер при лилипутите. Нахакан и нахален. Също безпомощен. Времето лети… Дадох им акъл – фактически им проектирах музея, как да направят това и това с какво и прочие. Намерих им и човек да изпълни декоративните елементи и накрая… ходих по заводи да прося 40 литра азотна киселина и да им я донеса на краката с моята кола. Дето викат - тарикат носи вода на баламите. Хеле – стана сравнително добър музей. За хонорара тичаха навреме първи. Чух, че Мънев починал, млад. Изпреварил, че можеше някой по-нервен от мене да го пречука.
         Сега, за десерт, искам да кажа няколко думи за участието си в ремонта на тази сграда, в която се намираме. Като главен художник към Окръжния народен съвет, в моите задължения влизаха Ивановските стенописи и Червенската крепост. За целта сформирахме строителна бригада, все майстори от Червен, ръководени от сериозния като човек и специалист Майстор Любен. Той и дясната му ръка Бай Стоян са покойници. Бригадата, за която отговарях, беше от около двайсетина майстори, селски хитреци, с добра организация. В смисъл – поставяха на пост един винаги буден, да наблюдава идва ли някой да ги контролира, а другите спяха, изтощени от кърска работа по имотите си.
         По него време живях 12 години в Червен, по финансови причини, но ефект нямаше. Бях в добри отношения с майсторята, толкова добри, че веднъж им услужих, само за три дни с 10 торби цимент, които повече не видях. Бригадата шеташе и на други места – така дойде и на обекта Дворецът на Батенберг.
         Трябваше да увеличат дълбочината на подземната част и парче по парче да доиззидат надолу носещите стени, а и други укрепителни работи. Чудел съм се, как влезли в изкопа, всред пръста, заспиваха автоматично. Така или иначе, свършиха добра работа, а отчетоха няколко кратно повече. Ща не ща ги хайках, неща които не са ми привични. Служба.
         Поне се отървах да не се занимавам с художествената страна, щото напус-нах съвета - губех си творческото време с глупости, а предстояха изложби.
         Но от работите около Пантеона не се отървах лесно. Трябваше да бъда буфер между градската управа и колегите наели обекта; да ходя по Худоествени съвети и по ателиетата им в София и да се смразявам с някои от тях. Минало-заминало.
         Няколко думи и за неизпълнени обекти.
         Многократно ходене до Новград, с моята кола, уговорки, разправии, накрая едно младо пробивно пожарникарче, с дилетантски ентусиазъм и можене, им нагласи нещо като сбирка, на доброволни начала и ми се размина.
         Една ранна утрин ни подбраха с арх. Атанас Стоев, тогава Окръжен архитект и Мариана Бърчева, представител на Музея и някакви Фактори, да оглеждаме родната къща на местен партизанин, в село Мартен - за музейна сбирка. Събитията предовратиха това.
         Най травмиращата идея беше да се направи голям музей във Вятово. Млад пенсионер – адвоката Мартин Петров, го сърбяха ръцете да сътвори нещо голямо и с благословията на кмета – Хамди, прекръстил се на Евгени и една ентусиастка – Лиляна Тодорова, решили да вземат едната от двете джамии за музей.
Още си спомням свъсените и безропотни погледи на турските старейшини насядали по турски и по чорапи, запълнили цялото пространство на джамията. И слава богу, че не се осъществи…
         Стига толкова, макар, че има и още…
         Толкова се вживях в тия си спомени, че ще си поръчам приживе една восъчна фигура като тия на Мадам Тюсо, само че ще изискам да е в стил Пикасо – окото на коляното, а ушите големи и като крилца на ангелче. За музея съм!
Артефакт: Велимир Петров.