автор: inspired

Беше една есенна вечер, от тия, в които се чувствам много самотен. В които се прибирам пеша, защото нямам пари за билет, нито смелост да се разправям с контрольорите. Навеждам глава надолу срещу вятъра и гъстата ми сплъстена брада се превръща в шал.
Знам, че съм клошар. Искам да кажа клошар по душа. Несретник, неудачник, мързеливец. Сигурно съм и психично болен, а от това оправяне няма. Само влошаване...
Крача нагоре по баира на квартал "Лозенец" и се опитвам да не гледам красивите и спокойни къщи наоколо. Знам, че не всичко е така, както изглежда отстрани и завършва не така, както е започнало.
Свивам по уличка „Бряст”, за да усетя носталгията по детството. Да пипна през огромната метална решетка на оградата ствола на старата череша, по която като малък се изкачвах с лекота. Да застана под балкона, от който гледах с часове, когато не ме пускаха да играя.
И най-вече за да я срещна.

Не знам защо, но тя се появяваше внезапно във вечерната мъгла, от тъмните алеи на парка, бяла и бърза, спираше за миг на хълма, колкото да се уверя, че не е привидение, а после потъваше в мрака...
Бялата хрътка с развята козина и с муцуна, сливаща се с тъмното.
Едно непреодолимо влечение усетих към тази кучка тогава и навлязох в тъмната уличка до парка, за да я наблюдавам.
В същият момент от уличката почти безшумно се появи една жена. Жената беше бяла като хрътката.
Когато я видях за първи път много се изплаших. Тогава не разбрах защо, но вече мисля че знам. С възрастта и самотата все повече вярвам, че нещата на този свят са предопределени и тайно и безкрайно свързани.
Жената беше или проститутка или клошарка. Тънките й стройни крака бяха обути в плътни бели чорапогащи, а на ходилата си имаше цвички като балерина. Увисналите й гърди се криеха под бяла копринена риза, върху която беше облякла дълъг и разкопчан мръснобял шлифер. Само главата й беше тъмна и неясна като на хрътката. Жената вървеше нервно и непрекъснато се оглеждаше, въртеше шията си и не можех да разгледам лицето й.
В първия момент си помислих, че си търси кучката, защото имаше нещо явно болезнено и в двете, което невидимо ни свързваше. Но бях се излъгал. Жената подмина и двама ни и потъна в мрака.
Странно, но напоследък непрекъснато мисля за нея. Защо се е превърнала в това. Каква ли е била по-млада... Рано или късно човек осъзнава, че всичките му мечти се превръщат в клошари.
Ето сега е моментът да направя най-важното си признание:
Винаги съм търсил любов, която да порази въображението ми. Винаги. Затова понякога обърквам реалността с фантазиите...

Спирам на улица „Вишнева” и поемам дъх. Отсреща е старият кантон на трамвайната линия. От известно време никой не се мярка там. Дървената постройка е занемарена. Но аз вече съм го проучил. Бавно заобикалям отзад, където са складовите помещения. Вече е полутъмно, но аз виждам. Катинарът е ръждясал, а касата на вратата е изгнила. Удрям й едно рамо и влизам. Надолу има тъмни стълбички към мазето. Вътре е топло, а това е най- важното, защото чувствам, че ме полазват тръпки...
Напоследък почти не се прибирам да нощувам у дома. Таванът ми е препълнен от вещи, които не мога да изхвърля. Повечето са от детството ми или останали от майка ми и жена ми. Всяка си има собствено ухание и спомен, жал ми е да ги изнеса до кофите. Веднъж изхвърлих едни стари възглавници, но после пак си ги прибрах обратно. Вече няма такива възглавници – с пълнеж от чиста вълна и чист памук, с тях сънувам истински красиви сънища.
Тази вечер ще остана в кантона. Имам някакво предчувствие. Може би хрътката ще се появи отново, а с нея и жената в бяло…
Направих си удобно легло от парцали и кашони в мазето, но прозорчето е високо, а аз трябва да наблюдавам навън. Сложих два стари стола един върху друг и внимателно се изкачих върху тях. Отворът е току до земята, а изгледът му е към вътрешността на гората. Отдавна не съм се чувствал така щастлив и спокоен…
Ако някой друг мине случайно в тази нощ и погледне към прозорчето, непременно ще се уплаши. Увил съм лицето си с топлия шал от кашмир, за да не ми се схване от течението и вятъра, който подухва все по-силно. На главата съм с черна плетена шапка, очите ми едва се виждат. Но аз седя и мечтая, защото знам, че мечтите рано или късно се сбъдват. Че сродните души се надушват...
После съм се унесъл и съм заспал…

Събудих се от страшна болка в коляното. Чувам се как стена в тъмното и чак ми прилошава от болка. Нямам сила да мръдна. Когато очите ми свикват с предметите, разбирам, че съм паднал насън от столовете и съм се ударил. Не знам дали е счупено, но страшно ме боли при най-малкото движение. Все пак успявам да се извъртя по гръб. Хубаво е, че съм легнал на парцалите. Срещу мен някак странно свети прозорчето с нежнобялото си перде....
Всъщност това не е перде. Навън вали сняг. Зимата е дошла…
Когато бях по-млад се борех с живота. Имах семейство, дете. Сега нямам нищо, освен стоте лева, които жена ми редовно изпраща по пощата. Бог да я поживи, не ме забравя.. Но никога не идва да ме види, а и аз не я укорявам. Казва, че само с мечти не се живее…
Зимата е хубав сезон за мен. Понякога чистя снега пред магазините и ми плащат дребни суми или ми дават храна, а някой път дори и дрехи. Но явно тази зима не започва добре...

С всеки изминат час прозорчето към света става все по малко. Отначало не можах да разбера защо, но после схванах. Снегът натрупва. Ако не спре, ще го затвори до сутринта. Тук никога не чистят...
Дали ще се измъкна оттук? Утре като съмне, когато трамваят мине, ще викам. Трябва да поспя, за да имам сили. Поемам дълбоко дъх, докато все още има кислород, а в гърдите ми нещо просвирва.
„Лека нощ, Владко!” – казвам на себе си.
И си отговарям:
„Лека нощ.”

Навън продължава да вали. Сигурно е затрупало и входа. Няма да имам сили да изляза, ако не ме чуят...

Аз съм безполезен човек. Напълно безполезен. Аз съм в тежест на всички. Нима има такива хора? Сигурно има, не може да съм само аз. Ами децата? Защо се грижат за тях и ги обичат, а такива като мене – не. Та аз съм кротък и невинен, защо ме отбягват? Какво очакват от мен? Да се грижа за себе си. Как да се грижа? Както те искат. Ох, няма край това да си малък и да страдаш от големите. Като дете много често исках да умра. После, като пораснах, забравих какво съм искал. Сега пак се връща в душата ми... Побиват ме тръпки... Много тръпки.
После дочух нещо като скимтене. В първия момент помислих, че е вълк, макар че няма вълци в парка. Като малък сънувах много кошмари с вълци. Може би сънувам отново. После усетих муцуната. Беше влажна и топла. Ето сега ще ми прегризе гърлото. Ето сега1
После тя се надвеси над мене и ми се усмихна така, както само куче може да се усмихва.
Беше бялата хрътка.

Тя лежи до мен и аз усещам топлината й. Диша равномерно и от време на време потръпва. Когато я докосна, повдига глава и ме поглежда. Обръщам се бавно настрани, за да топли гърба ми. Кракът ми е като чужд. Безкрайно тежък. Колко ли време ще останем тук?...
Хрътката лежи без да помръдва, а снегът не спира да вали. Отдавна вече е закрил прозорчето, а навярно е затворил и входа. Мога само да се уповавам на Бога и на кучето. Те знаят какво чакат...

Отдавна е светло навън. Опитвам се да викам или да накарам хрътката да лае. Но тя дълбоко спи. Така съм предрезнял, че почти нищо не се чува.
Топлината й е единственото хубаво нещо на този свят.
Когато бях по-млад, много боледувах. Особено от тъга, която прояждаше гърдите ми и тежеше на сърцето. Лекувах се с фантазии. Във въображението ми непрекъснато се появяваха сцени на любов или на битки. Разрушавах, унищожавах, разорявах, съсипвах, обезчестявах, убивах, но винаги доброто побеждаваше. Възбуденият ми мозък непрекъснато привличаше, примамваше, съблазняваше, прелъстяваше и обладаваше жените многократно.
Това бяха безкрайните ми битки със Смъртта, от които винаги излизах победител.
Защото аз се гаврех с Нейното превъзходство, поставях под съмнение мощта й, и в дивия оргазъм на обладаването й доказвах прастарата истина, че където умира едно, се ражда друго...
И Смъртта отстъпваше...
И идваше Бялата хрътка, а зад нея, хванала нашийника й – жената в бяло, усещах как възбудата навлизаше в тялото ми и еротичните сцени зад затворените ми клепачи изпълваха с кръв и желание болния ми Дух...

Тя беше в мазето. Отворих внимателно очи и наострих уши.
Първо видях дългите й стройни крака – беше обута на босо в бели обувки с кънки за лед. Бяла прозрачна туника покриваше гърдите й и съвсем малко от бедрата.
Тя слезе внимателно от последно стъпало и леко се плъзна към мен по заледената площадка на мазето. После спря на сантиметри от лицето ми и се завъртя в нежен пирует, а завихрената рокля откри за миг ослепително бели бикини...

И тогава си спомних за Маруся и първия ми учебен ден.
Дворът на училището, в което стъпвах за първи път беше кръгъл и с много зеленина. Стояхме строени в малка колона, двайсетина първолачета, учудени и уплашени и чакахме командите на големите. В момента, когато ни освободиха и ние пуснахме ръцете си, Маруся ме боцна за миг и извика: „Ти гониш!”
После побягна.
Тичах яко след нея, учуден от бързината на тънките й стройни крачка, от играта на русите й плитки и белия смях, с който ме подканяше. Тичах! Но не можех да я стигна. Тя обикаляше в кръг, плъзгаше се леко около мен като кънкьорка на лед и непрекъснато ме дразнеше. И тогава, когато се завъртя, видях белите и гащички и се уплаших. Не знам защо се уплаших, но краката ми натежаха, както сега и разбрах, че никога няма да я стигна...
После съм се спънал и паднал, а после ме изнесоха. Повръщах и плачех толкова много... Една голяма цицина и разранени колене ще ми напомнят цял живот за първия учебен ден...

„Ти ли си Маруся?” – попитах тихо.
После заврях лице в гърдите й...

От няколоко денонощия непрекъснато обладавам Маруся. В представите си. Това ме държи да не загина. Хрътката е подпряла гърба ми с топлия си гръб, понякога вдига глава и се ослушва. Някъде в далечината скърца трамвай. После отново става много тихо...
Целият съм подгизнал, целият горя, целият треперя...
Не смея да погледна Маруся в очите от срам. Как ли изглеждам в нейните очи?...
Чувам я, че вика хрътката. Хрътката става и си тръгва. А през прозореца ме гледа детското личице на Маруся...
После снегът влиза в очите ми...

Понякога си мисля, че има ангел, който бди над мен. А може би Маруся е моят бял ангел?...
Все пак, повечето хора не вярват в ангели. Като докторката и сестрите, например, които ме лекуват. Но аз лежа и не отварям очи, за да не загубя видението.
Само ги слушам.
– Бялата помиярка продължава да го чака долу – казва сестрата. – Гоним я, а пак се връща.
– Любов! – смее се другата – Три дни му е топлила гърба, това го е спасило.
– Детето я е чуло да вие – обяснява лекарката – и така са ги открили – още няколко часа и щяхме да му ампутираме крака.
– Защо изобщо има такива хора – обажда се най-младата, – нямат ли си някой да ги прибере, да ги изкъпе...
– Изглежда, че си нямат.
После отново става тихо.
– През цялото време викаше някаква бяла хрътка... – казва най-младата.
– Бълнувал е! – казва уверено старшата – Хрътките са красиви и интелигентни животни. Особено белите. Те не се губят никога...

Сигурно е права. Тя ме чака.
Вече мога да отворя очи.


Март 2011