автор: krasavitsa

Люшнаха се два подивели погледа, единият от скръб, другият от страх, два сухи погледа, които никога нямаше да спрат да сълзят, сблъскаха се с дървените банки,
чували какво ли не досега, достигнаха безсмислено високия таван и се върнаха към прашния слънчев лъч, подал се като нож през прозореца, и за какво ли грее все още това слънце, удариха се в пода, изтърпял хиляди тежки стъпки, пръснаха се там на парченца и дори не се опитаха да се съберат, а парченцата бяха огледални, но мътни, парченца отминало щастие, превърнато за един само миг в нещастие, и защо нещастие, та нали в тези парченца го имаше някогашното щастливо очакване и най-после малките ръчички, пухкави, с фини пръстчета, изящни ноктенца и гривнички за целуване, босите крачета, които отначало ритаха безпомощно във въздуха, а после тупуркаха несигурно, но нетърпеливо, имаше ги изцапаните с пюре и засмени устички с безпомощно голи венци и после с дългоочакваните две зъбчета, първите зъбчета, първите думички, очакването на “р”-то, охлузените коленца, протегнати ръчички, дай, мама ще го целуне и ще му мине...
...слънчицето ми, ела да оправим косичката, ще направим две тънки плитчици и ще вплетем тези шнурчета с мъниста, сега ще облечем и новата рокля, толкова си красива, моето момиче...
...сладкият мирис на запотеното и прашно след бясното тичане детско телце, вода-а-а, бързо, много ми се пие, скарах се с Гого, той е лош, нищо, ти не бъди лош като него, браво, много е хубаво това ченгелче, не, няма да можем да приберем у дома всички котенца и кученца...
...ей сега мама ще прочете приказката и ще заспиш... а Мимето по-хубава ли е от мен, мамо, защо той харесва нея, а не мен...
...не, ще изкарам със старото палто и тази зима, ще ми трябват пари за уроците по английски, и нов компютър му трябва, какви са тези синини, първият мъжки бой на честта, напсуваха ме на майка, не трябваше, мамо, те не влагат нищо в това, за тях това са само думи, обидни думи...
...ох, притеснявам се, колко бързо порасна, първите обувки с високи токчета, започна да закъснява след училище, не споделя вече нищо, стана потайна... къде ходиш, престани да се обличаш така, ще кажа на баща ти... пак закъсня... този път вече ще се разправяме сериозно... не, не може да бъде, не вярвам, но снимката, колко пъти я показаха по телевизията, смазаната кола, любимата й шнола в кръв и косата, хубавата й коса...
...този изплашен мъж... това не е моят син, макар че гледа в мен, а очите му викат “мамо-о-о”, сънувам, не може да е вярно, това ли са малките ръчички, защо в белезници, той е толкова добър, аз знам, кой друг ще знае, ако не аз... той на мравката път... пийнали са, какво толкова, всички го правят, и какво като е избягал, изплашил се е...
...а-а-а-а, извива се беззвучно писъкът отвътре, раздира я и никога няма да я насити, къдриците и завинаги склопените очи в онази голяма кутия за кукли, драпирана в бяло, не, не, не капак, моля ви, та това е моята кукла, само прозрачен целофан и розови панделки...
...всичко си стои, като че ли нищо не е станало, и банките, и вратите, и прозорците, значи наистина не е станало, но тези хора са много странни, какво искат, всичко е сън, или грешка, голяма, ужасна грешка... и защо тази жена ме гледа така, о, не... на челото му, ще му остане, да, белегът ще остане завинаги... аз, само аз съм утеха и закрила, вярвам и обичам мое, мое дете...
...аааааа, кънтят виковете отвътре, изпълват ги и не могат да излязат навън.

Люшват се два подивели погледа, подгонени от допира на детските устица в гръдта, а болката слиза като нож надолу, чак до утробата, търсят се и се избягват едновременно два подивели звяра, сподавили воплите си - единият от скръб, а другият от страх, като змийски въжета се преплитат умовете в безумен танц, а тимпаните на сърцата бият в пресъхналите гърла в един и същи ужасен ритъм: защо, защо, защо...