автор: dorian_01

Ужаси, да не се чете от лица под 18 години


Ето, че най-сетне се реших да напиша това, което толкова дълго раздираше мислите и сънищата ми. Защото сега аз, когато вече съм на смъртно легло и зная, че не ми остава много дни живот реших, че е време да освободя душата си от тежките окови на злото. Смятам, че за моите осемдесет и девет години съм все още достатъчно интелигентен и разумен, за да мога да го направя с истинската си сила. С тази история искам да разплета цялата мистерия за най-странното и необяснимо изчезване на едно красиво село от картата на България и да сложа край на неверните слухове, които се носеха след тези събития и които все още могат да бъдат чути по тези места. Желанието ми е след моята смърт тази история да бъде дадена на Белоградчишката библиотека в суров вид, без каквито и да е поправки и да бъде предложена за безплатно четене!
Борис Филипов Андрейнски, град Генерал Тошево, област Добрич, октомври, 1998 година.

I
.......

Ако човек пътува по неизвестните планински дебри на Северозападна България, най-вече в района на Белоградчик няма как да не бъде поразен от величието и неземната красота на този регион. Такива местности крият невероятна девствена природа, недокоснати от бурните промени на времето селища и пропити с мистичност и загадъчност легенди и предания. И колкото повече се върви на север толкова селищата стават все по редки, със скупчени една в друга къщи, някои от които са били шедьоври на някогашна достолепна архитектура, характерна за този район на страната.
Когато пътникът достигне до Салаш и продължи по пътя към малкото село Куцаровци ще забележи малка запустяла пътечка, водеща навътре в гората. Пред нея има някаква стара спусната бариера, която всеки би загледал и би се почудил защо е поставена точно тук. Върху бариерата е поставен квадратен метален лист, на който някога е имало надпис, но сега корозията го е изяла до такава степен, че не може да се прочете абсолютно нищо. Около малката полу-ръждясала бариера няма никакво друго препятствия, така че всеки любопитен пътешественик би могъл спокойно да я заобиколи и да тръгне по пътеката.
Тази пътека някога е била малък каменен път, което личи от множеството камъни, подаващи се от пръстта и между порасналите бурени и треви. И точно поради този факт човекът може да разбере, че тук отдавна не бе стъпвал никой.
Пътеката прорязва гъстата `Салашка гора`, криволичейки като голяма змия между надвисналите борове. По някое време чрез стар каменен мост пресича малката `Дива река`, и после отново навлиза навътре в гората. По-нататък дърветата стават все по-гъсти и тъмни и човек може да изгуби желание да върви по този път, но точно когато достигне до върха на билото и се спусне гората изведнъж свършва и противно на всякаква логика пред погледа му се очертава една околност от изсъхнали и изгнили дървета, под които няма и помен от треви, бурени и горски цветя. Точно това може да събуди въображението на любопитния и търсещ приключения турист и да го накара да продължи по пътеката.
Колкото по-навътре отива човек толкова гледката към отсрещния връх `Ведерник` става все по-пленителна и по-загадъчна. Цялата котловина между северозападния склон на Салашката гора и подножието на Ведерник е гола и мрачна като пустиня, поради липсата на каквато и да е растителност. Остри зъбери и камънаци опасват склоновете от двете страни на извиращата малко по на запад река `Стакевска`, а по средата на тази страховита котловина има скалист хълм, върху който се вижда голяма, черна и полуразрушена сграда. Едната страна на хълма, откъм реката е стръмна, почти отвесна и прилича на огромна скалиста стена, а другата е по-полегата и достъпна, като по нея личат бледи следи от някогашна буйна растителност. Когато пътешественикът премине оттатък възвишението пред очите му започват да се появяват първите останки на старо селище. И точно тогава в съзнанието му започва да се прокрадва неопределима тревога и необичайно напрежение. Чувството, че някой дебне зад хълма или че неземно същество го наблюдава с коварен и злобен поглед нахлува диво и безпрепятствено в мислите му, принуждавайки го да се върти във всички посоки, притаил дъх и очакващ кошмарните сили на злото да се появят пред очите му. И тогава, без да знае той вече бе прекрачил землището на изчезналото от всички карти на страната и на околията село Карстфур!
В самото начало останките от това мистично селище са във вид на руини. Части от каменни зидове или стени от някогашни къщи опасват като мрачен лабиринт голата земя. И ако в този зловещ миг смелият турист не се откаже от мрачния си поход, а продължи напред, към вътрешността на селището той ще види множество полусъборени, но внушителни с архитектурните си елементи сгради, над които се извисяват пусти и прогнили къщи, с разпадащи се покриви, останали от преди векове. Долу, някъде под къщите, като някакъв злокобен паметник на покварата се извисява куполът на стара католическа църква, която на целия този фон изглежда изключително отблъскващо.
Самият вид на това почти обезлюдено село е мрачен и зловещ. Сградите са доста нагъсто и по някои от тях личат следите на някогашнен красив ренесансов и бароков стил, а в центъра на селото те се допират една в друга, излъчващи мистична тайнствена хармония. Повечето от улиците са толкова тесни, че надвисналите над тях срещуположни здания сякаш прилепват в горните си части, а отдолу се чернеят тъмните и сводести врати на входовете. Отвреме навреме може да се появи някой прегърбен старец, с изкривено и набраздено от маската на уродливостта лице, но той бързо би се скрил от непознатия турист, гледайки го с чутовна омраза в очите си. На това място пълната липса на цивилизация лъха от всеки един камък, от всяка една керемида, от всеки един поглед на малцината странни и смугли жители. Неясната тревожност и напрежението се усещат като физическа болка, а чувството, че отвсякъде дебнат незнайни твари става все по-осезаемо и заплашително. Горе, на върха на хълма, сред гъсти гори като черна канара на злото стърчат кулите на голям, мрачен и мистериозен манастирски комплекс, пропит с огромно количество уродлива и кошмарна история, която все още тегне като непоносимо бреме върху цялата котловина и отблъсква всеки нормален посетител, дръзнал да дойде тук.
И точно тук, на това зловещо място сред сенки и кошмарни вопли нервите на почти никой уравновесен човек няма да могат да издържат. Всеки, който дойде и усети това страховито влияние върху себе си би се обърнал и със стремителен бяг би напуснал тази изродена местност! И навярно никога не би се върнал повече!

........
Това, което се случи в Карстфур, никъде не бе поместено, никъде не бе описано, а избягалите от там им по една или друга причина отказваха да говорят по тази тема. Знае се, че през май,1925 година това военни патрули, въоръжени с най-модерната за онова време техника обградили мястото, като бяха забранили всякакъв достъп до тази околност, а до колкото разбрах около злокобния хълм с манастира на мястото на телената мрежа поставили високи огради с бодлива тел. Точно тогава тръгнали всевъзможните слухове за разни дяволски изчадия, за ужасяващи привидения и за коварни вампири, но нито един от тези слухове не можеше да бъде сравнявано с това, което се бе случило в действителност. Местните хора си оставаха мълчаливи, потънали в своите страхове и не обелващи нито дума за събитията, започнали през 1910 година, въпреки постоянните подканвания на от страна на любопитните другоселци.
От оскъдните данни за Карстфур, съхраняващи се единствено в архива на Белоградчишкото читалище не може да се добие никаква представа за това, което се бе случило, но някои сведения будят доста съмнения. Като например данните за населението на Карстфур в периода от 1918 до 1923 година.
________________________________________________________________
Данни за населението на село Карстфур, Белоградчишка околия от 1918 година до 1923 година,
читалище `Развитие`, град Белоградчик
________________________________________________________________

Година 1918 1919 1920 1921 1922 1923
Население 1211 1253 1318 1384 652 112
________________________________________________________________

Тук няма как да не направи впечатление факта, че за две години едно поголовно увеличаващо се село се стопява приблизително тринадесет пъти! И абсолютно никой не бе дал разумно обяснение на това.
Ако някои се разрови във старите вестници, съхранявани в архива на читалището една статия, публикувана във вестник `Белоградчишко слово`, брой 4 на 21 февруари 1918 година също може да събуди интереса на читателите. В нея се споменава следното:
`Цял контингент на Българските тайни служби пристига в Белоградчишко, където заедно с местни полицаи ще търсят тридесет и четири човека, които изчезнаха безследно в село Карстфур през миналата година. Случаят е нерешим за белоградчишките полицаи и точно затова на помощ идва подкрепление, което да изследва тази загадка!`.
Най-интересното е, че в нито един от следващите броеве на вестника няма дори и мимоходова информация за това, сякаш изчезналите са потънали вдън земя и някой е манипулирал вестниците да не пишат никакви статии по този случай.
Много по-нататък, чак през 1971 година във вестник `Белоградчишко ехо` е поместена следната статия:
`Милиция и военни в Карстфур!
Цяла хайка от милиционери и военни се намира в почти обезлюденото село Карстфур, но засега операцията е строго секретна. Те са оградили района, сложили са бариера на отклонението за селото и не допускат коли и хора да преминават през нея!`
И след това нищо! Няма никакви резултати от тази секретна операция, никакви разкрития, никакви данни за намерени хора или за жертви! Сякаш и тази операция бе потънала вдън земя!


Аз съм един от тези, които успяха да избягат навреме от това злокобно селище и точно за това може би съм все още жив и пиша тези редове. През всичките тези години, от събитията в Карстфур до сега аз таях тази злост в душата си, не исках и не можех да разказвам на никого, не само защото можеха да ме сметнат за умопобъркан, не само че се страхувах от самото зло, което все още витаеше там! Бяха ми забранили категорично да споменавам каквото и да е свързано с тази тема. Но тук, на смъртния одър вече не ме е страх от нищо!


II .......

Историята започна през 1910 година, когато кметът на село Карстфур Елин Милин, заедно с околийският градоначалник Григор Ценков сключили договор с източноевропейска католическа организация, която трябвало да прати някои от своите членове - свещеници и архитекти, които да формират европейският вид на селото и да укрепят католическата вяра на жителите. Тази организация носела странното име `The renesans devil`, но заради факта, че може би почти никой от околията не е знаел английски език това наименование на никого не му се сторило особено и всеки го бе приел равнодушно.
Идеята на тази организация била чрез ренесансовата архитектура, базирана на древногръцки статуи, орнаменти и символи хората да се доближат до Бог! Според тях именно през епохата на ренесанса вярата в тази Велика Сила била най-голяма и разстоянието до тази нея било най-кратко и почти достижимо. И чрез възкресяването на този следсредновековен период от европейската история тази общност се опитва да сближи хората до Бога и да им даде възможността за по-близък контакт. Точно това са споменали `The renesans devil` на Елин Милин и Григор Ценков при сключването на договора, с който те поели правото да социализират и интегрират западащото католическо селище.

Седмината католическите свещеници, които пристигнаха в Карстфур бяха официално представени на 3-ти април, 1910 година. Имената на тези църковни братя бяха Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо. Първоначалното ми впечатление за тях беше, че те изглеждаха много усмихнати и приветливи. Тогава, макар че бях едва десетгодишен си помислих, че от тях лъха доброта и спокойствие, за разлика от простоватите и намръщени жители на селото, сред които спадах и аз.
Няколко дена след като новите божии служители бяха запознати със селяните те трескаво започнаха да изпълняват множеството задачи, за които бяха дошли.
Първо, чрез помощта на някои местни работници събориха няколко стари, пусти и порутени постройки, намиращи се на площада, а два дена след това в селото гъмжеше от строителни работници, дошли от не знайно къде. За около три години пустата и мръсна поляна между селския мегдан и хълма се превърна в красива централна зона от множество тесни павирани улици, около които разцъфнаха красиви аристократични сгради с множество магазини. Бай Марин, който бе пътувал в чужбина сподели, че Карстфур му приличал на малък чешки или словенски град. В горната част на множеството от тесни улици се извисяваше изящното здание на кметството, а долу, до реката се бе ширнал прекрасен площад с висока остра катедрала в единия край. В тази катедрала започнаха да се молят зажаднелите за вяра карстфурчани.
От другата страна на реката бяха запазени и реставрирани старите възрожденски къщи от времето на турското робство, които се намираха в основата на хълма и бяха подредени амфитеатрално, като придаваха особен чар на местността.

Католическият свещеник брат Тимо, който досега водеше литургиите в старата църква бе сменен от околийското ръководство заради това, че рядко отваряше храма и почти винаги отсъстваше, като на негово място дойде от града младият и амбициозен брат Игнатий. Той встъпи в длъжност направо в новата катедрала, като ритуалите и представленията водеше заедно с Юре. Новата църква бе открита официално на 12 май, 1913 година.
Когато отидох а пръв път в тази катедрала ми направи впечатление, че органът липсва, а на негово място имаше един доста странен музикален инструмент, издаващ много по-кресливи звуци. Статуята с Дева Мария бе сменена с ликът на някакво страховито същество, което с гримасата си всяваше ужас.
Освен статуята в средата на църквата по тъмните стени имаше и други произведения на изкуството, олицетворяващи битките между доброто и злото, имаше и някои статуи на митични и страховити създания, ужасяващи рисунки по стъклата, които показваха кървища и убийства. Помислих си че това са новите тенденции в католическата вяра в Европа и в началото го приех за нещо нормално, въпреки че винаги ме бе страх да поглеждам към тези причудливи картини и декоративни пластики.

Около средата на юни, 1913 година, на върха на Смедов хълм `The renesans devil` започнаха да строят манастира, където според слуховете щели да живеят след като обучат жителите селяните на новите стереотипи и изисквания, свързани с вярата им. Тогава в селото остана само брат Юре, който заедно с отец Игнатий съвестно водеха задълженията си и бяха винаги в услуга на местните. Другите идваха от време на време в селото, само за да проверят как вървят нещата, като почти всички занимания бяха свързани със новия манастир, който според думите им щеше да отвори врати през 1916 година.
Интересно бе, че някои от местните жители изцяло се отказаха от вярата си, а други сякаш се вглъбиха в нея прекалено силно. Седем човека пратиха писмо до околийският център с молба да отворят и старата църква, но им бе отказано категорично. Още тогава започнаха множеството спорове, относно истинността на новите тенденции във вярата, според някои тя беше много груба, неправилна и подчинена не на Бога а на Дявола. Според тях ритуалите за убийства, които според Новата вяра заемаха твърде лично и важно място са богохулни и изродени.
Освен това сред жителите тръгнаха и други слухове, според по-често ходещите на черква в молитвите брат Юре никога не споменавал думата Бог, а на нейно място казвал Висшата Сила. Освен това той Дева Мария `онази`, а Исус Христос - `сина`.

..........

През декември, 1913 година умря Калчо - единственото дете на Аница и Петко Ганини. Аз познавах Калчо, защото и той като мен беше много добър и ученолюбив ученик. Калчо умря от неизвестна болест, която го срина за три-четири дена и новината разтресе с гръм селото.
На погребението, състоящо се в новата църква Аница плачеше неудържимо, подкрепяна от Петко, а почти всички жители на селото бяха насядали върху пейките и бяха навели глави в знак на съпричастие и съболезнование към опечаленото семейство. В залата освен Юре и брат Игнатий бяха още и Яцек и Кшищоф които също наблюдаваха мрачното събитие. Изведнъж Аница отиде до тях и падна на колене, като занарежда отчаяно:
- Защо Бог отнема толкова добри хора? Нима това е правилно? Какво толкова сме направили, та той отне единственото ни дете? - след това се отпусна и зарида. Яцек я докосна по главата, като каза на всеослушание на развален български:
- Бог не прав, той не добър, не пита! Убива и отнема всичко, добро и лошо!
- Защо Бог не върне сина ми, нали и аз вярвам в него? Защо никой не се връща от там - плачеше Аница.
- Има начин, но не Бог прави това! Искате съживя него, нали?
Майката погледна обнадеждено към брат Яцек, а присъстващите на пейките впериха поглед към него.
- Искам, искам! - каза учудено Аница.
- Добре, сега съживя него! - и каза нещо на Кшищоф и Юре. След това тримата се скупчиха около ковчега с мъртвото момче, положиха ръцете си върху него и Яцек започна да изрежда странни думи с плътен променен глас:
- Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Да свети име на Сатаната и черни ангели! Асуматх агут, росипгон птолу! Мустанеб дирлиб Сатана агут!
Всички, включително и аз бяхме зейнали от почуда. Той се молеше на Сатаната, а не на Бог! Макар че бях едва на тринадесет знаех че Сатаната е злия враг на Бог и на доброто! Думите звучаха злокобно и грозно от устата на Яцек, чийто поглед в този момент олицетворяваше злото. Точно това си помислих, наблюдавайки лицето му в полутъмната зала.
- Фатаг бдаб ренесанс! Асуматх оварира лукур гдег! Ставай Калчо и бъди роб на Сатана!
Изведнъж от ковчега се надигна една слаба и посиняла детска ръка! След малко главата на Калчо се изправи и той седна в ковчега, оглеждайки се плахо, сякаш бе събуден от тежък сън! Всички присъстващи, както и аз ахнахме от почуда! Току що пред очите ни един мъртвец бе възкръснал! Видях как Аница пристъпи леко към ковчега и след малко прегърна сина си, плачейки от радост. Петко, който бе по-сдържан от нея също отиде до ковчега и зарида! Аница отиде до Яцек и му целуна ръката:
- Благодаря, благодаря! Това е чудо, Бог направи чудо! О, Господи, благодаря ти!
- То не направи Бог! Това дело на Сатана! Той прави Калчо жив! - провикна се Яцек пред удивените карстфурчани.

След този случай напрежението в селото се засили все повече. Привържениците на тази нова вяра подкрепяха все по-силно седмината чужденци, аргументирайки се с това, че те вдъхнаха живот на малкия Калчо. Противниците пък засилиха подозренията към правотата на пратениците, като вече бяха убедени, че това е една сатанинска организация, имаща за цел да предава осквернените си ритуали на наивните вярващи. И макар че до 1918 година (когато манастирът бе готов) не произнесоха името на Сатаната на всеослушание, съмненията продължиха да върлуват като тъмни сенки и да разбунват духовете в прогресиращото, но изпадащото във все по-мрачно униние село Карстфур.

Калчо отново тръгна на училище, но вече не бе същия. Движенията му бяха забавени, походката му - тромава а погледът му - отвеян и втренчен, сякаш в него се четеше неописуема злоба. Кожата му остана сиво-синкава и никога не възвърна предишния си цвят. През двете седмици, които ходи на училище той не проговори с никого, учителите не смееха да го изпитват, може би защото се страхуваха от него, а през цялото време той седеше на чина си като странно и безмълвно се взираше в някоя точка в пространството. До Калчо не седеше никой, защото около него лъхаше непоносим хлад, а на третия ден от тялото му започна да се разнася воня на мърша. На края на втората седмица кожата му се сгърчи и потъмня още повече, устата се изкриви в странна мъртвешка гримаса, а студените му очи полека започнаха да текат. След това той сякаш изчезна безследно!
Виждах и други `мъртъвци`, които също като Калчо крачеха странно и безумно със застинали и страшни изражения. Плашех се от тях, вътрешно усещах, че те са върнати от оня свят чрез нечисто дело. Те сякаш се събуждаха с други души или съзнания, крачеха безцелно на посоки незнаейки какво се случва около тях. Помислих си, че може би бе по-добре човек да заспи завинаги, отколкото да се събуди в такова летаргично състояние и да се рее напред-назад, носен от някакво уродливо течение.

През лятото на 1916 година бе завършена и последната част от централната зона на Карстфур и вече селото доби напълно европейски вид. Когато се разхождах по централните улици, по които бяха опасани множество прекрасни като архитектура сгради имах чувството че гледам на живо Прага, Варшава или Братислава. Дори и жителите на околийският център Белоградчик, където отидох да уча в тамошната гимназията ми завиждаха за това, което бяха направили с моето село и тихо се възхищаваха от успехите, постигнати там.
Литургиите в църквата вече ги водеше единствено брат Игнатий, който за успокоение на местните жители се уповаваше единствено на Бог. Юре също започна да се мярка по-рядко, и той като останалите отделяха по-голямата част от дните си за новия манастир, чийто кули вече се издигаха над високите дървета. Хората бавно възвръщаха доверието си в църквата, споровете между едните и другите омекнаха, все по-рядко някой хвърляше нападки срещу `The renesans devil` и дейността им. Все по-рядко виждахме възкръснали мъртъвци, може би хората виждаха, че техните починали роднини вече не са същите след смъртта си и предпочитаха да ги помнят с добро.

Манастирът, носещ дългото име `The cloister off the renesans devil` бе готов през месец май, 1918 година. за тази чест седмината свещеници организираха събор, който се проведе на централния площад и бяха поканени всички жители, включително и някои важни персони от Белоградчишка околия и Видински окръг. Точно тогава аз завършвах Белоградчишката гимназия и този събор беше за мен като двоен празник. Тържеството мина добре, хората бяха доволни. След края на събитието седмината бяха изпратени с ръкопляскания към бъдещия им дом, който вече бе манастира на върха на Смедов хълм. И те никога повече не слязоха долу! Или поне никой не ги видя да се разхождат в селото!

Същата година започнаха изчезванията. Почти всеки, дръзнал да влезе в гората за да отиде до манастира не се завръщаше никога! Някои жители чували нощем странни и зловещи звуци, идващи откъм хълма, сякаш група хора изричали проклятия! Слуховете, че в организацията се таи нещо варварско плъзнаха отново със страшна сила.
Кънчо, един от младежите от по-горните класове, който бе приет с отличие в белоградчишката гимназия един сподели пред маса народ, че `The renesans devil` на английски означавало `Ренесансови сатанисти`, а `The cloister off the renesans devil` - `Сборище на ренесансовите сатанисти`.
Често разбирах за изчезнало дете, за изчезнал съсед или познат, а през зимата на 1918 научих новината, че брат Игнатий също е потънал нейде вдън земя! И все пак църквата остана отворена и достъпът до нея винаги бе свободен.
Въпреки всичко, случващо се в Карстфур, въпреки острите изказвания на голяма част от хората никой не предприемаше нищо, с което да разреши загадката. Хората плуваха бавно в своето ежедневие, не забелязвайки и оставяйки на заден план събитията, случващи се около тях. Но през февруари, 1920 година по молба на кмета Елин Милин бяха дошли следователи от Белоградчик за да разследват изчезванията. А на десети март същата година в Карстфур пристигна цял кордон от военни и полицаи, въоръжени с най-модерна техника, които навлязоха в Смедов хълм! По информация, взета от архива на белоградчишкото читалище там открили двадесет души, наредени в кръг и хванати за ръце, които изричали странни и неразбираеми думи. Седем от тях били познатите вече Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо, а останалите тринадесет - някои от изчезналите жители, сред които отец Игнатий. Зад тях приковани във вериги за стените четири човека се гърчели в адска агония. Когато претърсили манастира намерили множество книги за магии, ритуали и заклинания, а в подземието в едно огромно помещение открили зловеща находка - тридесет и два човешки трупа в различни фази на разлагане, пръснати по целия под и заели странни и неестествени пози.
Два дена след това белоградчишкият околийски съд осъдил двадесетте човека на смърт. Присъдата трябвало да влезе в сила на деветнадесети март.
Благодарение на един мой приятел, който по това време е бил един от инспекторите, участващи в разследването се добрах до тайната и смразяваща история на най-коварната и най-опасната сатанинска общност в Европа, а може би и в света - Орденът на ренесансовите сатанисти.

..........

Като основоположник на това движение се смятал италианският скулптор и художник Никола Пизани, творил през 13 век, който според множество исторически сведения е един от създателите на ренесанса. Голяма част от неговите картини били мрачни и зловещи, а повечето от декоративните му елементи представлявали чудовищни твари или страховити митични създания. Според неговата философия скулптурите, статуите и рисунките по стените на храмовете доближават човечеството до Великата сила, която е създател на природата. Бога и Сатаната са двете противоположни крайности на тази сила, символизиращи доброто и злото. Никола Пизани пръв се противопоставил на католическите вярвания, много преди това да сторят Игнасиус Лойола, Улрих Цвингли, Жак Калвин и Мартин Лутер. Но неговото учение било отхвърлено и анатемосано от католическата църква, а стилът му обявен за богохулен и сатанински.
И въпреки всичко този велик художник имал множество последователи. Някои от тях заимствани от неговите архитектурни форми дали тласък за развитието на ренесанса в цяла Европа. Други пък опитвали чрез скулптури на божества, чудовища и мрачни картини да достигнат до Висшите сили, създавайки множество ритуали.
Един от тези негови последователи е бил архитектът Карл Вирховт, който през 15 век усъвършенствал философията на Пизани и създал `Пизанския орден`, прекръстен по-късно на `Ордена на ренесансовите сатанисти`. Вирховт бил атеист и противник на Бога, като смятал, че 10-те божи заповеди са вредни и носят нещастия на хората. Той яростно отхвърлял Библията и Евангелието, давайки пълна свобода на мислене на всички членове на набиращият все по-голяма популярност орден. Вирховт проектирал сгради в стар ренесансов стил, като всеки детайл от тези сгради бил вземан от някоя картина или скулптура на Пизани. Дори нарекъл този архитектурен стил `Пизански ренесанс`. Висшата цел на злокобеия култ била Сатаната, а ритуалите, извършвани от членовете му били жестоки и ужасяващи. По някои сведения за `Ордена на ренесансовите сатанисти` членовете му строели мрачни храмове и здания, където чрез древни проклятия убивали и възкресявали хора, превръщайки ги по този начин във войници на Сатаната. А цялостната идея на тази изродена секта била да обедини живия с мъртвия свят, дарявайки с вечен живот всички нейни последователи.
В края на петнадесети век Карл Вирховт бил хванат, след това осъден на смърт и обесен на един от главните площади в Милано. Според непотвърдени писмени документи малко преди да увисне на примката Вирховт изрекъл някакви непонятни слова, а два дена след като бил погребан той възкръснал от гроба си, намиращ се в околностите на Милано.
В началото на шестнадесети век папа Юлий II наредил масово преследване и избиване на `ренесансови сатанисти`, но въпреки всичко орденът не спрял с коварната си дейност. През седемнадесети и осемнадесети век сектата била считана за най-големия враг на християнството и на човечеството. А през деветнадесети век дейността им намаляла заради огромните разделения на християнската църква и заради навлизането на другите религии в Европа. Губейки се в огромното море от различни схващания и предразсъдъци `ренесансовите сатанисти` се разпръснали в малки общности, действащи предимно в Източна, Европа, също така в някои части на Западна Европа и в слаборазвити азиатски и американски държави. Членовете им живеели в големи и откъснати от света манастири, наречени `Сборища на ренесансовите сатанисти`.
И до ден днешен ренесансовите сатанисти внедрявали свои членове в малки селища, населени с примитивни общности, останали далеч от поривите на цивилизацията. Те, представяйки се за висши духовници от католическия свят навлизали чрез покварената си вяра в съзнанието и бита на местните, отдалечавайки ги от реалните идеологии на християнството. Давайки тласък на сквернената си религия те опустошили множество села и малки градчета, превръщайки жителите им в зомбирани подражатели на Сатаната, така както направиха с много от моите съселяни.
И все пак, незнайно защо всички документи, факти или други описани събития, свързани с тази секта били унищожавани и изгаряни, а сведения за дейностите на ренесансовите сатанисти могат да бъдат намерени единствено в секретните архиви на някои институции!

..........

На деветнадесети март, 1920 година повечето жители на селото сред които и аз се бяхме струпали в двора на `Сборището на ренесансовите сатанисти`, за да наблюдаваме изпълнението на смъртната присъда. Последното желание на осъдените било да ги убият и заровят в манастира.
Всички видяхме как седем въоръжени униформени застана пред вързаните за стената осъдени. Когато изпълнителят им каза, че имат право на последни изказвания двадесетината едновременно заговориха на странният и ужасяващ език. Думите, които изрекоха смъртниците все още кънтят в мозъка ми и няма да ме оставят до края на живота. Те звучаха като черно и злостно проклятие, като тъмна прокоба, готова да излезе от тъмните дълбини на ада:
- Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Готум демон ехг ге Сатана отоклиад! Дирлиб его фостагах ренесанс хтуес! Асуматх агут, росипгон птолу! Да се извисява името на Сатаната, който да ни даде вечна закрила! Осуд ухталиган хшег! Дирлиб асуматх, хтерес хтуес!
Сатанистите спряха! Изпълнителят даде знак на ротата си! В този миг във въздуха отекнаха звуците на множество изстрели, произведени от автоматично оръжие. Осъдените започнаха да се гърчат под дъжда от куршуми, изсипващ се в телата им. Аз закрих очите си за да не гледам умиращите. Погледнах едва, когато стрелбата беше приключила и видях, че двадесетте `Ренесансови сатанисти` висяха отпуснато и безжизнено на тежките вериги, а кръвта изтичаше безвъзвратно от телата им.
Останах горе докато се уверя, че телата им вече са заровени в предварително изкопаните трапове. Изпълнителите на смъртната присъда сложиха на всеки гроб по един камък, който да указва къде е погребано тялото. След това аз си тръгнах, оставяйки зад гърба си мрачния и пропит със огромно количество злоба манастир. Надявах се всичко да е приключило, исках животът ни да възвърне завинаги обичайния си ритъм! Но за съжаление това не се случи! Това, което предстоеше да видим и да преживеем, бе много по-страшно и много по-ужасяващо от всичко досега.

III

.......
Първите месеци след събитията сякаш всичко се бе успокоило. Магазините, работилниците, училището и читалището заработиха в предишния си ритъм, хората отново се появиха по централната част на селото, огласявайки с привидно весел глъч пазарския мегдан и красивите павирани улички. Когато минавах през площада, в който стърчеше зловещата катедрала аз винаги поглеждах нагоре към хълма. На върха на това гористо било, подаващи се като черни паметници на злото, обвити в булото на мрачната история стърчаха кулите на `Сборището на Ренесансовите сатанисти`, тази сквернена обител, която все още тегнеше като злокобно проклятие над Карстфур. А когато слънцето се скрие и тъмнината обвие селото с черната си пелена аз напрягах уши в тишината. И тогава, като тих, но злостен шепот в ушите ми долитаха изпълнени с поквара проклятия, издавани сякаш от разгневените духове на сатанистите.
Отначало бях сигурен че тези тайнствени звуци са просто плод на обърканото ми съзнание, бях чел много книги за това, как лошите неща оставят доста трайни отпечатъци у хората, властвайки над разумните им мисли. Надявах се че след време всичко ще затихне и ще остави след себе си само един гнусен спомен, появяващ се всеки път щом мина през площада и погледна към `Смедов хълм`. Но подсъзнанието ми подсказваше друго, а това друго нещо бе че цялата тази спокойна идилия е едно затишие пред тежка и силна буря.
По нареждане на кмета старата църква отново отвори врати и за наместник беше повикан един млад мъж от влашките села - брат Амфилохи , който наскоро бе завършил семинарията в София. Всичко тръгна като по вода, хората отново се довериха на църквата - тази висша институция създадена да обединява и разделя хората по свой начин и чрез вярата в Бога да насажда честност, милосърдие и доброта.
Лятото мина относително спокойно, но в някакво дебнещо очакване да се случи нещо непредвидено. Злокобна атмосфера бе надвиснала тук, чувството че нещо мрачно се таи горе на хълма ставаше все по-силно и завладяващо, а усмивките у лицата на хората, преминаващи през веселия и звънлив пазарен площад - все по-пресилени и сдържани.
Есента дойде, донесла със себе си тежките дъждовни облаци на мрачното униние. Тогава аз започнах да работя като счетоводител в здравната служба и се готвех след няколко години да запиша университет и да поема по пътя на науките. Към края на октомври много мои съселяни започнаха да идват с оплаквания за душевни проблеми. Тогавашният лекуващ лекар Адриан Христов ми сподели, че тези хора чували необясними шумове, виждали странни местения на предмети, а една жена дори се оплакала, че видяла баща си, който бил мъртъв от години. Доктор Христов ги пращал в белоградчишката болница, но и там не могли да дадат на хората нужното лечение и ги отпращали обратно.

На седемнадесети декември, в дванадесет часа аз, майка и татко се бяхме струпали на малката дървена маса, като се хранихме равнодушно и мълчаливо. Газената лампа, закачена на една медна тел гореше с кроткото си пламъче и придаваше на лицата ни мек оранжев отенък. Изведнъж откъм тавана проехтя канонада от звуци, сякаш няколко човека се бяха качили горе и удряха по гредите. Тропанията ту усилваха, отслабваха, ту променяха местонахождението си, сякаш обекта или обектите, причиняващи звуците се движеха! Ние стояхме безмълвни, слисани и уплашени! Татко стана и отиде до малкото антренце, където се намираше стълбата и входът към тавана и се заизкачва по нея! Аз извиках `нееееее`, обаче това не спря моят баща. Но в момента който избута капака силните звуци спряха изведнъж! Татко се изкачи и влезе вътре, но след малко отново заслиза по стълбата.
- Нема никой! - каза той.
След малко и тримата отново бяхме край масата и отново поемахме храната. Звуците не се появиха повече!

.........
Зимата ни връхлетя с повеят на беснеещите ветрове и веещите преспи. Хората ставаха все по-мрачни, все по-угрижени и потайни, като вече по-рядко излизаха от домовете си. Все повече здрави и самоуверени хора търсеха помощ при лекаря, оплаквайки се от разклатената си психика и нестабилното си душевно състояние. Аз и доктор Христов приемахме тези зачестили психози като следствие на отминалите злощастни събития, но вътрешно знаех, че `Ренесансовите сатанисти`, макар и мъртви отново прииждат тук и обладават селото под една или друга форма.

На 18 януари 1921 година уморен от отминалия тежък работен ден аз легнах рано и скоро започнах да се понасям към висините, обвит в меките пелени на съня. Изведнъж някакъв ШУМ ме извади от дрямката и ме върна в реалността! Отворих очи и се загледах в полутъмната стая, осветявана само от мъждукането на догарящата печка. И тогава ВИДЯХ ДЯДО МИ! Видях го, сякаш бе от плът и кръв, застанал неподвижно в далечния ъгъл! Бледата игрива светлина, идваща от към печката осветяваше лицето му отдолу и по този начин то изглеждаше неописуемо зловещо и призрачно!
Дядо умря преди тринадесет години и го погребахме в гробището! Знаех че няма да го видя повече, ще той си е отишъл безвъзвратно, но ето че сега, в този момент дядо ми стоеше в стаята ми и ме гледаше с празните си мъртвешки очи!
- Дядо... - промълвих с уплашен тон, като седях неподвижно върху мекото сламено легло. Вълна от страх премина през мен и аз изкрещях:
- Помоооооощ! Помооооощ! - провикнах се аз, надявайки се да съм събудил майка или татко. Но не се чу звук от отваряне на друга врата от съседните стаи, а дядо все още стоеше в ъгъла на стаята ми и се взираше в мен. След малко устата му се размърда и от нея излязоха глухи слаби грачещи звуци, които сякаш идваха от много далеч:
- Е-ла с нас! При-съ-еди-ни се към нас!
Аз не разбирах какво говори и какво искаше да ми каже, защото в този момент бях в плен на страха и паниката. След малко вратата на стаята ми се отвори и отвън влезе светлина. Беше майка.
- Майкооо, дядо е тук - викнах аз, облян в пот.
- Къде е, къде е? Кой дедо?
- Дядо Борис! Ето го там! - и посочих към далечния ъгъл. Но него го нямаше! Той бе изчезнал така мистериозно, както се бе появил. Майка гледаше в посоката, където сочех.
- Беше там, видях го! Видях го току що! Стоеше там! - уверявах я аз. Тя ме попита, като ме гледаше със покорния си родителски поглед:
- Искаш ли да спиш при нас, у нашата стая? Ако трябва аз ще спя на миндера!
- Ами не знам - отговорих несигурно аз. За моите двадесет и една години аз не трябваше да се страхувам, но ето че сега бях изплашен почти до смърт. Аз станах и тръгнах след майка ми.

.........
Беше четвърти февруари, когато в здравната служба някой почука силно. Когато чистачката отвори вратата през нея влезе дядо Кольо Орела. Прякорът му идваше от там, че той на времето е бил един от активните въстаници срещу турците. Изражението на Кольо бе напрегнато и войнствено, а в очите му се четеше воля и решителност. Той заговори със силен гръмогласен той, който кънтеше и се усилваше, отразяван от стените на малкото помещение:
- Требва да ви кажа нещо, слушате ли ме?
- Да, слушаме - отвърна доктора.
- Стига сме търпели тия неща! Не видите ли кво става у селото? За сичко са виновни ония горе, сатанистите. Они са умрели, ама пак праат зулумища. Помните ли кога ги убиха они изрекоха некакви лоши думи! Казвам ви, не са умрели, живи са и че стане много зле! Аз Пенчо и Симо, сме решили да отидеме горе и да запалиме онова сборище. Селото требва да се отърве от тия горе - сатанистите. С Пенчо и Симо сме решили да отидеме и да запалиме сборището. Требва да туриме край на сичко това. Довечера у пет часа с тех двамата че сбереме хората на площада и че кажеме кво требва да направиме! У пет да сте там! Разбрахте ли?
Аз, доктора и чистачката кимнахме одобрително глава, след което Кольо Орела си тръгна.
Пенчо Попарата и Симо Антов живееха със семействата си в началото на Карстфур, в красиви двуетажни къщи с множество цветя. Къщата на Кольо Орела се издигаше сама, на върха на малкия хълм над гробището! Поради това, че те са участници във войната получаваха хубави пенсии и поддържаха домовете си в изрядно състояние. Сега те, макар и вече на преклонна възраст все още бяха будни хора, готови да се опълчат срещу неправдите, макар че до преди години точно те тримата бяха най-големите поддръжници на новодошлите от `The renesans devil`.

В пет часа на площада се бяха струпали около четиридесет - петдесет човека. Отпред, върху старата сцена стояха Кольо, Пенчо и Симо. Чакаха до пет и половина, след което Кольо застана най-отпред и се провикна:
- Уважаеми съселяни, карстфурчани! Изправени сме пред нещо много страшно и ако не вземеме мерки може да умреме или да станеме изроди. Там горе продължават да стават ужасии и страхотии! Ония горе, дето ги убиха не са умрели, они прават магии, проклятия. Карат умрелите да излизат от гробовете и да безчинстват! Сигурно на секи от вас се е явявал некой умрел, нали така? Аз, заедно с Кольо и Симо тая вечер че отидеме горе на хълма и че запалиме това сборище! Ако некой сака да дойде с нас да се яви тук!
Никой не се качи горе. Кольо Орела отново извика:
- Айде, айде, требва да сме единни! Иначе че ни убият един по един!
Двама младежи и един възрастен се качиха на сцената. Кольо отиде при тях и ги потупа по рамото:
- Браво на тех, браво! Това са смелчаци! Браво, момци, поздравявам ви! Ако още некой реши да дойде, довечера у девет да ме чека пред къщата на Пенчо!
- Вижте, господа, - от тълпата се чу гласът на кмета Елин Милин - предлагам ви да отложим това дело! Нека първо да извикаме белоградчишката полиция и да оставим на тях да свършат работата, а ако не го направят тогава да предприемаме действия!
- Не! - решително отговори Кольо Орела - Никой нема да ни поверва на тия истории! Ако не го направиме сами никой нема да ни го направи! Ако некой друг иска довечера у девет да е пред Пенчо!

През цялата вечер се двоумях дали да не отида пред къщата на Пенчо Попарата. Нерешителността на съселяните ми ме плашеше, а желаещите бяха твърде малко. А и все още таях надежда че всичко това е плод на илюзиите ми и ако се случи нещо полицията и гражданската отбрана ще са на щрек. Легнах с мисълта, че не отидох пред Пенчовата къща и че някой излязоха по-смели от мен. Но въпреки всичко аз се осланях на разума, а той ми подсказваше че ако бях тръгнал щях да направя голяма грешка.
Неспокойни сънища раздираха душата ми, чувствах че се въртя в леглото ми, а в същото време кошмарни чудовища ме преследваха и аз бягах панически, опитвайки се да се скрия. Събудих се от някакъв звук, който идваше от далече!
Погледнах през прозореца и замръзнах! Първото нещо, което ми се наби в очите беше слабия лъч светлина, идващ от към Смедов хълм, който насочен към върха на катедралата. В дясно, към края на селото, където бяха къщите на Симо и Пенчо нещо бушуваше, като издаваше гротесни и отчетливи звуци! Погледнах към малкия хълм, където домът на Кольо Орела гореше с див и силен огън. Чух как майка и татко отвориха вратата на спалнята и тръгнаха навън. Аз също излязох от стаята и ги последвах. Часовникът показваше два часа и четиридесет и пет минути.
На пътя се бяха събрали много хора и гледаха в далечината, а някъде напред огромни тълпи бяха оградили къщите на Пенчо и Симо. Отгоре нещо присветкаше, чуваха се много шумове и звуци, на които не можех да определя източниците. Виждах единствено бушуващия пожар на Кольовия дом! От другата страна, от към Смедов хълм долиташе далечен екот от ужасяващи проклятия, а лъчът, идващ от един от куполите на `Сборището на ренесансовите сатанисти` изглеждаше като някакъв злокобен сигнал, приканващ към ужасяващи действия! Видях, че от върха на катедралата бе насочен още един лъч, но той бе доста слаб и не можех да установя накъде сочи. Знаех едно, а то бе че с домовете и семействата на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов се случва нещо зловещо и пагубно. Прибрах се със свито сърце в стаята, легнах отново на мекото легло в топлата ми стая, но не успях да заспя, а през цялото време бях заслушан в звуците, идващи оттатък. Може би по някое време съм заспал, защото се събудих от друг шум и видях че в стаята ми е светло и лъчите на слънцето се отразяваха в стените и. Беше татко, който искаше да провери дали съм добре.
Тръгнах по-рано за работа и реших да мина покрай къщите на Симо и Пенчо. Видях, че там са се събрали много хора и гледаха към това, което бе останало от някогашните красиви домове - множество разхвърляни напосоки камъни, съборени греди, срутени стени и разпилени мазилки. Някакви униформени разчистваха останките, може би се опитваха да намерят хора. А горе, на върха на малкия хълм зловещо се извисяваше голяма черна порутена сграда, която до вчера беше красивата Кольова обител!
Малко по-късно, когато вече бях в офиса и омърлушено пишех по документите разбрах от едни клиенти, че под развалините и на трите жилища не са намерили никакви тела. Първите, които се опълчиха на `Ренесансовите сатанисти` - Кольо Орела, Пенчо Попарата, Асен Антов, заедно с децата и внуците им бяха изтрити от лицето на земята, а домовете им превърнати в злокобни стърчащи руини.

След тази случка хората се затвориха още повече в черупките си. Рядко излизаха от домовете си, освен ако не бе наложително. И в работата аз станах мълчалив и подтиснат, доктор Христов също се затваряше в кабинета си, като двамата вече говорехме само на делови теми. Аз вече не се шегувах с клиентите, нито пък те с мен, както бе до преди време.
В къщи често чувах необясними шумове и звуци, виждах хора, които бяха умрели отдавна, чувствах злобната и коварна атмосфера, идваща от всичко наоколо. Майка и татко също се страхуваха, вече не вечеряхме заедно както преди, а всеки бързаше да се усамоти и да се отдаде на мрачните си мисли. Духовете и привиденията бяха навсякъде около нас, обземаха ни, обладаваха ни и ни приканваха да се присъединим към нещо чудовищно, да се отдадем на злото, на сатанизма.

..........
Зимата отмина бавно и мъчително, а на нейно място дойде така очакваната пролет. Всичко разцъфтя, жарките слънчеви лъчи отново осветиха и затоплиха въздуха, а водата от реките пак потече със своя непримирим звън. Мушиците и пчелите зажужаха, тласкани от инстинкта и стремежа за набавяне на хранителни запаси, а широките неравни поляни вече бяха обвити с приятен зелен килим. Животът се събуждаше от своя дълбок зимен сън, сякаш всичко се раждаше отново, готово да посрещне новите предизвикателства на живота!
Единствено село Карстфур и жителите му останаха все тъй омърлушени и отчаяни, неспособни да се зарадват на възраждащата се околна среда. Лицата на някои вече бяха силно изкривени и неузнаваеми от постоянния стрес, на който всеки бе подлаган почти ежедневно. Вече никой от града и околните села не идваше тук, дори свещеникът брат Амфилохи, който чрез вярата в Бога даваше все пак някаква минимална надежда на селяните един ден не дойде на работа, а когато хората решиха да го повикат с огромно съжаление разбраха, че той е напуснал завинаги мрачният и прокълнат Карстфур.
В началото на април всичко в селото и около него изведнъж, противно на всякакви природни закони всичко започна да опустява, изгнива и умира. Много наши кокошки и патици се споминаха от неизвестна болест, като от общо тридесет и седем преди началото на събитията оцеляха само седем. Всичките ни овце, кози и свине умряха, а коня от едър и огромен ат се бе превърнал в хилав и болнав, все едно се бе състарил с много години. Зелената трева, цветята, растенията и дърветата бавно и необяснимо започнаха да жълтеят и слабеят, като в края на април изгниха и изсъхнаха още преди да са дали цветове. За по-малко от месец растителността в селото и около него изчезна завинаги и хората се принудиха да ходят далеч за да набавят храна на все по-намаляващия брой животни.

На седми май две деца изчезнаха безследно! Мая и Стефан, децата на Антица и Стоян Бакалови решили да навлязат в забранения и заграден с висока мрежа хълм, като прескочили тази ограда. Връстниците им, с които играели Пешко и Тараси опитали да ги спрат, но `смелчаците` не ги послушали. Новоназначеният местен полицай - Митко Гошев извикал колегите си от Белоградчик, които влезли в гората. След един час те излязли с викове, като по обезумелите им погледи се четяло неподправен страх. Един от тях, който бе в малко по-добро състояние опита да съобщи на събралите се хора, че не са намерили нищо, след което всички полицаи побързали да се качат в колата и да се махнат от Карстфур. На следващия ден Митко Гошев също не дошъл на работа, а според слуховете той се е обадил на кмета, че напуска поста си и след това се е прибрал в града.
На четвърти юни овчарят Павел също изчезна, заедно със стадото си. Кроткият, неграмотен и не особено общителен човечец, който всеки ден изкарваше овцете си все по-далеч от селото в някое пасище един ден просто не се прибра. Някои от хората, живеещи недалеч от подножието на хълма разказваха че са чули как огласяващото със своя камбанен звън стадо изведнъж с втурва и навлиза в мрачната гора, намираща се в подножието на `Смедов хълм`. Съпругата на Павел - Ана през следващите два дена ходеше от къща на къща, плачейки и оплаквайки се от проблемите си, но след това се успокои, като бавно и покорно се настрои към новия си начин на живот.

Лятото отново пристигна, носейки противните горещини със себе си. Слънцето хвърляше убийствените си лъчи и изгаряше бавно лицата и телата на потъналите в страх и мълчание хора, които все повече заприличваха на уродливи зверове. Неистовото напрежение и стрес, както и липсата на успокояващата очите зеленина отключваха множество нервни изблици и агресия. Ежедневно, освен с приказките за появяване на духове чувахме разни слухове за побоища и семейни скандали. На двадесет и седми юни Венчо Арсов намушка съпругата си с нож, на петнадесети юли моят връстник и съученик Киро Торлака уби майка си и баща си, налагайки ги с камшик, а на втори август един от съветниците на кмета - Милчо Кръстев закла седемгодишната си дъщеря!
Аз изпадах във все по-голяма депресия, защото почти всеки ден научавах някоя лоша новина. Живеех в страх, в непрекъснато страдание и отчаяние, бях сигурен че до края на живота ми няма да имам щастливи дни.
На трети август, към десет часа вечерта дългогодишният кмет на Карстфур излезе от дома си и повече не се прибра, а на седми от към хълма се изтърколи кръвясалата, полуразлагащата се и проядена от неизвестни твари негова глава.

...........
И това лято премина, следвано от есента, а след нея дойде зимата, която даде път на новата 1923 година. Сезоните и времената се сменяха бавно и мъчително, а тежката сянка на сатанистите властваше все по-силно и променяше със всеки един миг мисленето и манталитета на все по-намаляващия брой жители на Карстфур. От 1920 година до началото на 1923 година тринадесет семейства или общо петдесет и четирима души напуснаха завинаги селото, оставяйки къщите си да пустеят. Аз, майка и татко също обмисляхме такъв вариант, но нямаше при кого да отидем, а и до колкото разбрах жителите на Карстфур вече имаха доста мрачна слава.
В началото на 1923 година хората масово започнаха да рисуват или гравират кръстове по входните си порти. Това направихме и ние, като ги надраскахме с черно мастило на всяка врата. Според слуховете изчадията на дявола бягали от символите на божията вяра и това бе може би един от отчаяните ходове, стремящи се да запазят минималната надежда за спасение.
На няколко пъти виждах да се разхождат странници, облечени в черни мантии с качулки, които имаха уродливи походки. Не можех да видя лицата на тези хора, но вътрешно чувствах, че това са слезлите от върха на `Смедов хълм` ренесансови сатанисти.

На петнадесети февруари се случи нещо изключително лошо, което почерни семейството ми и събуди от дълбокия сън желанието ми за бунт. Татко, който през деня бе отишъл в близката гора за дърва не се завърна вкъщи. Аз, майка и някои от съседите тръгнахме да го търсим, като се бяхме въоръжили с пушки и газови лампи, но не го открихме никъде. На следващия ден Дельо Майстора бе намерил горна дреха и галоши до оградата, деляща селото от `Смедов хълм`. В началото не вярвах, че тези неща може да са на татко, защото гората, в която бе отишъл се намираше далеч от хълма, но когато отидохме при Майстора аз с ужас установих, че дрехата и галошите са тези, с които татко бе отишъл за дърва! По тях имаше остатъци от съсирена кръв! Аз щях да полудея, в този миг усетих как в мен се надига едно неприятно чувство, а то бе жажда за война, за отмъщение. Независимо от всичко, сам или с други аз трябваше или да се изправя лице в лице с врага или да избягам някъде. Не знайно защо, може би бях в плен от някакъв инстинкт, но в този момент предпочитах да воювам и да се опитам да отмъстя за баща ми, отколкото да избягам!
След като до двадесети февруари татко не се появи ние решихме да го погребем, или поне да погребем това, което бе останало от него. Все още таех надежда той да е оцелял, но знаех че тази надежда е по-скоро илюзорна и татко бе мъртъв, оглозган и обезобразен.
На погребението дойдоха много малко хора, главно съседи и близки, които изпратиха почти празния ковчег до гробището, намиращо се на малко хълмче в другия край на селото. Не бях стъпвал в това гробище от много отдавна, може би от както почина дядо ми. През почти цялото време наблюдавах с умиление плачещата и предалата се на злощастната съдба моя майка, като чувството за мъст, надигащо се в мен се засилваше все повече и повече.
Когато се добрахме до гробището аз с уплаха забелязах, че много от гробовете бяха разровени. В дупките се виждаха отворени и отковани ковчези, в които се белееха човешки скелети или почернели от разлагане човешки трупове! Навсякъде се носеше миризма на мърша и на разложено, а атмосферата на това място бе толкова ужасяваща, че аз затворих очи и стиснах главата си. Набързо, без излишни церемонии гробарите положиха ковчега и след това побързаха да го затрупат с пръст и да напуснат гробището. Аз си тръгнах тичешком, като се стараех да не поглеждам към многобройните зейнали дупки. Все пак шокът който изпитах не бе така силен, защото сетивата ми вече бяха се бяха приспособили към угнетеността, присъща на цялата обстановка.

.......
За осъществяването на бунтовническата идея помогна и един наскоро завърнал се в селото професор - Калчо Малиничов, който дълги години бе живял във Варшава. Целта на обичащия родното си място Калчо Малиничов бе да помогне на съселяните си да се избавят от прокобата, обладала все по-отчаяното село.
Когато на девети март, в късният следобед аз се връщах от работа, потънал в грижи и ярост аз срещнах този успял професор и ние двамата проведохме един разумен разговор, който възвърна част от надеждите и ми даде воля за борба. Той ми каза как в Полша са успели да се справят с ренесансовите сатанисти, които се отдръпнали от много завладени от тях села и градчета. Изтъкна обаче, че не винаги се е стигало до победа, но е важно да се опита, понеже в противен случай селото ще остане напълно обречено. Двамата трябваше да действаме бързо и да съберем колкото се може повече хора във възможно най-кратък срок. И да се подготвим за паническо бягство в случай на неуспех, защото може би тогава ще настъпи истинския апокалипсис. Но по-добре немили-недраги в безопасна среда, отколкото живеещи в условията на непрекъснат стрес.

Професор Калчо Малиничов бе необикновено спокоен и сладкодумен и до края на деня двамата с него успяхме да убедим тридесет мъже да дойдат с нас. Това не бяха кой нае колко хора, но на фона на мрака и апатията тези тридесет души бяха огромен успех. Все пак предупредихме всички жители да се подготвят за бягство и до колкото разбрах някои от тях бяха започнали да си събират най-важния багаж.
Това, което бяхме намислили трябваше да го направим тази вечер, защото утре вече ще бъде късно! Някак си, по някаква необичайна логика `ренесансовите сатанисти` успяваха на научат кой им готви война и нощем, по тъмно те нанасят своя ответен удар така, както сториха със семействата и домовете на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов.
Калчо Малиничов ми разказа следното, говорейки със своя научно-интелигентен стил, типичен за някои знатни съсловия на нашето общество:
- Сектата `Ордена на ренесансовите сатанисти` има дълга и зловеща история, която не е описана в нито един учебник, в нито една книга или съхраняващ се документ. В други писмени сведения името `ренесансови сатанисти` е заменяно с известните `тамплиери`, `масони`, `йезуити` или `езичници`, а в по-съвременните исторически писмености - просто със `сатанисти`. Даже в някои архиви, съхранявани в Британския музей, Лувъра или Пражкия исторически музей лесно може да бъде видяна поправката - около някои от тези думи фонът е по-светъл и разстоянието до някоя от съседните думи е значително по-голямо от нормалното. При други книги необяснимо са изтрити абзаци, а някъде дори липсвали цели страници! Това аз го видях лично с очите си, при многобройните си ходения в някои от тези музеи. Мисля, че за промените в историята са виновни военните и техните секретни поделения, които от години изследват `ренесансовите сатанисти` и според тях никой и за нищо на света не трябва да научава за осквернените и дяволити мероприятия, извършвани от сектата!

..........
Ние, тридесетте мъже си бяхме определили среща в девет пред дома на Калчо Малиничов, намиращ се близо до центъра. Нито един не измени на обещанието си и в девет и половина всичките тръгнахме с бавни и уверени крачки към хълма. Аз предупредих майка ми да бъде на щрек и при появата на опасност да бяга колкото се може по-бързо към гората. Майка беше жилава и здрава жена и аз вярвах че може да избяга и да се скрие от опасностите.
Аз и Калчо Малиничов решихме да бъдем най-отпред и първи да се срещнем лице в лице с най-долната и отвратителна част от света, в който живеем! В онзи момент не съзнавах дали решението ми е породено от някаква младежка смелост или по-скоро от неистово желание за мъст или победа, но ако предварително знаех силата на това, срещу което трябваше да се изправя никога нямаше да го направя! Дори навярно щях да се откажа от този нощен полет и да предпочета бягството! Защото в тази прекрасна лунна нощ майката земя, където сме се родили и израснали, която ни е хранила, пазила и дарявала с радостите и разочарованията на живота, ни показа най-изроденото и най-богохулно свое лице, като по този начин ни накара завинаги да изгубим доверие в привидната хармонична подреденост на заобикалящата ни вселена!
IV
.........
Всички бяхме взели по едно шишенце светена вода, която Калчо бе приготвил специално за случая. Всички бяхме снабдени с по един кръст, както и с по няколко скилидки чесън. Трима носеха пушки, а аз си бях взел клещи и остър нож, които щяха да ми потрябват малко по-късно. Тръгнахме като на парад през малките павирани, но тъмни и обезлюдени улички на централната част. Сградите, обсипани с множество скулптури и рисунки на най-различни същества чернееха и се извисяваха като мрачни канари. Настроението беше подтискащо и тягостно, почти никой не обелваше дума, всеки от нас бе навел глава и потънал в тревоги следваше неначертания си план.
Когато пресякохме площада в ушите ми достигнаха слаби нечленоразделни звуци, идващи от към катедралата! Погледнах на там и видях мрачния й силует, осветяван от пълната луна. Входната врата и бе отворена и плътната тъмнина бе превзела вътрешността й.
Минахме през красивия старинен мост и се озовахме в реставрирания преди няколко години възрожденски квартал. Вече чувствахме осезаемо тежестта на надвисналата атмосфера, на красиво обновени, но пропити с тъмна злоба къщи. тесните и стръмни улици ни отведоха до малко калдъръмено площадче, от което започваше гората, съставена от голи дървета, чиито силуети и сенки изглеждаха призрачно на фона на сивкавото небе. Извадих клещите и с тях започнах да режа телената мрежа. Ние естествено можехме да минем от другата страна на хълма, където нямаше мрежа, но тогава щеше да загубим най-малко един час, а времето ни бе доста ценно! След няколко минути цяло парче падна на земята и в мрежата се оформи голяма дупка. Входът към ада бе отворен!

Беше тихо като в рог! Не се чуваха нито щурци, нито жужене на насекоми нито типичното за този период от годината шумолене на листата. Гората мъртва като пустиня и от никъде не се виждаха признаци на живот! Ние се движехме бавно и предпазливо, като се оглеждахме на всички страни. Луната огряваше ясно повърхността на земята, показвайки се с бледожълтия си диск между голите клони на дърветата.
Наклонът, който на някои места бе доста стръмен, както и неистовото напрежение, което ни бе обзело си казваха думата и още на десетата минута всички седнахме да починем. И тридесетимата седнахме на една гола равна повърхност, дишайки учестено и задъхано като под нас редом с пръстта имаше само изсъхнали и смачкани от влагата листа.
Свежата хлад на нощта ни поразведри и след малко ние отново се изправихме. И точно в този момент ГРУБ И ДРЕЗГАВ ЗВУК разцепи тишината! Двама от нас тръгнаха панически назад, а другите се заковаха на място. Аз стоях без да мърдам, като се взирах в тъмнината между дърветата. Не улавях никакво движение, макар че звукът изглежда идваше отблизо.
- Хайде напред - Калчо Малиничов бе застанал пред нас и ни подкани да продължим! Аз тръгнах пръв, а след мен другите покорно ни последваха.
С всяка следваща стъпка напрежението в мен се засилваше. Неизвестният звук преди малко ме плашеше силно, плашеше всички останали, макар че дочух от зад как се прокрадва мнението, че това е било някое диво животно. Може и да е така, това би било обяснимо, но аз се съмнявах силно. В тази пуста и лишена от зеленина гориста местност освен нас нямаше други живи същества -нито мухи, нито насекоми, нито щурци, нито кръжащи птици. Единственото, което се усещаше все по-осезаемо бе надвисналата сянка на заплашителната и враждебна атмосфера!
Виждах гърба на Калчо Малиничов, който крачеше доста самоуверено, носейки малка чанта с `боеприпаси`. Аз плътно следвах смелия професор, като отвреме навреме опипвах джобовете си, уверявайки се по този начин, че светената вода и чесънът са на мястото си. Кръстът беше закачен с една поморка на шията ми и засега нямаше опасност да го изгубя. Зад мен чувах многобройните и равномерни стъпки на съселяните ми.

.........
Изведнъж Калчо спря рязко и извика нещо нечленоразделно! Аз се блъснах в гърба му! Погледнах напред и ... писъкът от гърлото сам излезе породен от инстинкта за самосъхранение, който все пак ме спаси от огромния стрес, който трябваше да изпитам! Почувствах само как космите по цялото ми тяло настръхват, как кожата ми изстудява и се стяга! Защото пред нас стоеше СКЕЛЕТ! Истински човешки скелет, който противно на всички общоприети норми и на всякаква научна логика приближаваше с бавни крачки към нас! От към него се чуваха звуци от щракане на кокали и шумолене на изсъхнали листа.
Калчо тръгна напред, като мина покрай движещия се скелет, който продължаваше да се движи некоординирано. Аз последвах професора, като профучах бързо покрай живия мъртвец, стараейки се да не поглеждам към него. После се обърнах назад за да видя останалите ни другари, които също като нас преминаха като на парад около скелета. Всички бавно тръгнахме нагоре към върха, където кулите на манастира вече се извисяваха застрашително над оголените корони на дърветата.
Знаехме че пътят ще бъде осеян с много препятствия, с много кошмари и отблъскващи видения! Но знаех още, че ако самите ние не се изправим срещу тях, независимо от огромния риск и минималните шансове, то няма кой друг да го направи! Защото никой не вярваше или не искаше да вярва на това, което се случваше тук. Може би , породени от безсилието си институциите просто отказваха да окажат помощ, предпочитайки всичко това да се забули в короната на неизвестността и обричайки на бавна смърт всички пряко свързани с това място! Именно затова беше жизнено важно за нас да направим този ход, без значение какви опасности щяха да последват!

Малко по-нагоре ние отново седнахме върху земята, смълчани и плувнали в собствените си мисли. Най-хубавото беше, че бяхме много хора и така се чувствах по един или друг начин защитен. Луната тук се виждаше много добре, като лъчите и галеха меко и осветяваха с нежен приказен тон лицето ми. Вълни от тежки и коварни мисли се опитваха да си проправят път в мислите ми, но аз все още успявах да ги