автор: ivliter

Утрото размаза кадмиев оранж в лицето на небето, в стъклата на прозорците и облепи с тапетите на изгрева, на цялото пространство стаята обширна. С вика на подранила птица подгони тишината и пръсна светлината си в очите на деня, събуди го, на път го призова.
Огледа се в прозявката на сънната река, наплиска си лицето с ведрина и тръгна босо по стръмните пътеки на раззелененото планинско било. И моравите сенки, проснати от върховете, свиха дългата си крачка. На слънцето излъсканата котва се откъсна от тръпнещия хоризонт и ладията на деня заплува в спокойното море на запролетеното небе. В далечния насрещен връх се срещат сянката и светлината, деня с нощта се разминава, разменят си визитките и пак си обещават, че скоро ще се видят там отново. Върхът изтръсква на сенките дебелото одеяло и пак застила белите чаршафи на леглото си, в което да прегърне събудената моя мисъл. С бинокъла на ранните си часове, раздвиженото слънце обхожда своите владения, планира работата си, която няма кой друг да я свърши. Ще бъдат сенките облизани до сетното петно и върху чистото ще легнат новите в обратната посока. Така земята се прочиства, за да е вечно млада и сънят й да е сладък. И с идващия ден, в гърдите ми прохожда най-бодрото ми настроение.