автор: verysmallanimal

Прозорецът е широко отворен и в стаята наднича клонче от черешата, отрупано с бели цветчета. Кима, поклащано от ветреца, и току пресича слънчевите лъчи, падащи върху леглото на леля Санка.
Вече два дни бере душа, а сянката на черещовото клонче шари по леглото ѝ – светло-тъмно, светло-тъмно...В малката стая сме трима, освен старицата – Мая, Арам и аз. Седим на неудобни кухненски столове край леглото и мълчим. Казахме, каквото има да се казва – че, ето на, пролет е, всичко е пощръкляло за живот и няма начин леля Санка да не оздравее при това слънце и тоя ветрец, дето довява мирис на водорасли и корабни свирки. Оглеждам стаята – малка и много спретната. Мебелите са покрити с плетени покривчици. Май си имат име, но не мога да си спомня сега. И все бели. По стените – много снимки, всички в рамки, всички без прашинка по тях. Стари, избледнели от времето снимки.
Мисля си – един миг, запечатан в блясъка на светкавицата, една поза, нарочна или естествена. Лица. Хора, които са живели някога, имали са си своите радости и тревоги, обичали са, мразели са. Винаги, когато гледам нечия снимка, ми се ще да надникна зад хартията, да отворя някаква вратичка и да разбера, що за човек е този, който се пъчи така гордо с намаслените си мустаци. Или този, който гледа с обожание младата жена до него – видимо притеснена, здраво стиснала малко ветрило. Или групата деца, издокарани в празнични моряшки костюмчета – къде са те сега? Какво е станало с тях? Сигурно е глупаво, но ме дразни това нарязване на живота – нали е имало преди това и след това – къде са?
На стената срещу леглото, така че да са винаги пред очите ѝ, леля Санка е закачила две снимки в особено хубави рамки. На едната младши армейски чин, видимо белогвардеец, се е облегнал с елегантна небрежност в голямо кресло – ботушите блестят, ръката му е върху ефеса на сабята. На съседната снимка – танцуваща двойка. Млади и красиви, широко усмихнати. Тя – в дълга пепитена рокля и смешна малка шапчица, кокетно килната над дясната и вежда. Той – висок, слаб, с буен алаброс и бяла риза. И макар, че снимката е доста бледа, усещам нещо животински грациозно в позата му. От майка ми, която беше близка приятелка с жената на леглото, зная кои са тези хора. Между двете фотографии виси нещо като къс бич от черна кожа – леля Санка ми е казвала, че това е нагайка.
Оксана Голубко – Санка, както си я знаем в махалата, е половин украинка. В края на Гражданската война в Русия баща ѝ, като много офицери – белогвардейци, поема по пътя на емиграцията. От Одеса до Варна с кораб, а после смятал да продължи за Франция. Но станало тъй, че срещнал момиче – такова, заради което си струвало да промени плановете си. Влюбил се човекът, отвърнали му със същото. Така Франция останала някъде далеч, както и изгубеното отечество, затъмнени от любовта между двамата. Преселили се от Варна в нашия град, есаул Голубко сложил униформата в гардероба и подхванал търговия. И тъй, в края на двайсетте, се родила дъщеря им Оксана.
Отгледана в семейство, чието верую било любовта, Оксана растяла крехка и замечтана, не виждала в света нищо друго, освен красота. Взимала уроци по пиано и шопеновите прелюдии често звучали през отворения прозорец на стаята ѝ.
Войната трополяла с ботушите си из града, но хората успявали да водят що-годе нормален живот. Андрея Голубко останал настрани от страстите – за или против Съветския Съюз. Каквито и спомени да са го навестявали, каквото и да е чувствал, далеч от потъналата в кръв Украйна, държал го за себе си. Малкият му свят се състоял от магазин, склад и дом. И населението на този свят – любяща съпруга и чудесна дъщеря – било предостатъчно, за да се чувства на място и щастлив. Често пътувал по работа я до Варна, я до Бургас. Двете жени в живота му го чакали и всяко негово завръщане било празник. До деня, в който тръгнал с една въглищарска гемия за Анхиало и не се върнал. Гемията се натъкнала на мина. Никой не оцелял. Майката на Оксана така и не могла да се справи със загубата на съпруга си. Почти не говорела, губела се по цели дни по брега. Често я виждали, нагазила до колене в морето, да го шиба с нагайката на мъжа си. Удряла настървено водата – мълчаливо, с поглед, вперен някъде отвъд. Отвъд морето и отвъд света. След няколко месеца се наложило да я затворят в лудница, където, не след дълго, починала.
Петнайсетгодишната Оксана останала сама. Всъщност, не – появили се роднини на майка ѝ, които разпродали стоката от магазина, продали дори и къщата, а самата нея, с един куфар, събрал най-ценните за момичето неща, пратили в сиропиталище. Там дочакала края на войната и, вече осемнайсетгодишна, започнала работа. От баща си знаела руски, говорела и малко френски, та бързо си намерила място в митническата служба. Наела стая у едни хора, близо до пристанището и животът криво-ляво потръгнал.
Странно нещо е животът – палиш го, давиш го, стоварваш отгоре му какви ли не беди, затваряш го в килии от самота, но той си проправя път навън и пуска коренче, здраво вкопчено в надеждата. Така и с Оксана – младостта си искала своето, въпреки всички беди и следвоенни лишения. Имало разходки край брега, имало вечеринки с танци – все места, където случаят среща двама млади хора и шепнейки им с гласа на морето ги тласка един към друг.
На една такава вечеринка, през пролетта, се появил Атанас. Както си стояла Оксана, облегната на стената и гледала танцуващите, някой я хванал под мишницата и, без никакви приказки, я повел към дансинга. Окопитила се след първия миг на изненада и понечила да се дръпне, но като вдигнала поглед към нахалника, нещо сякаш я прерязало – отгоре я гледали две засмени черни очи, а под гърбавия нос една полуусмивка обещавала такт и уважение. Не разбрала как минал първият танц – краката ѝ като че се движели сами, а сърцето ѝ думкало в гърдите като барабан.
Известен в града като хубавец, песнопоец и развейпрах, Атанас бил повод за въздишки и нощни блянове на много момичета. Макар и прост рибар, не една и две мечтаели да го поведат към църквата. Имал кожа като каиш – ощавена от вятъра и морето, миришел на сол и слънце и уверено я водел по дансинга, без да каже дума. Танцували цялата вечер. Танцували тъй, като че били сами. Не говорели, само се гледали в очите. Изпратил я до квартирата ѝ, поклонил се мълчаливо и си тръгнал.
Няколко дни подред хазяйката намирала малки букетчета пред вратата, а на следващата вечеринка, без никакви уговорки, светът пак се затворил около двамата и техния танц. Имали време през изтеклата седмица да мислят, да питат себе си – кой е човекът отсреща и има ли място за това ново, изгарящо чувство. Късно вечерта, пред вратата на квартирата си, тя целунала мъж за пръв път. А след това дошли думите. Много думи – задъхано прошепнати, почти изкрещяни с гласа на надеждата, че има милост в тоя свят. И щастие.
Загубил майка си рано, с баща, който почти не излизал от затвора, Атанас живеел с дядо си в една от рибарските хижи на брега. Лабиринтът от лодки, въжета, всякакви такъми и проснати мрежи бил неговият свят, в който се прибирал всяка вечер след бурни веселби с приятели и закачки с момичетата.
Оксана обичала грубите, с изпочупени нокти ръце. Обичала онази негова вечна полуусмивка. Обичала гласа му, който, инак силен и еклив, се снишавал почти до шепот, когато говорел с нея. Обичала очите му – присвитите очи на рибаря, свикнали да се взират в изгрева, когато малката флотилия рибарски лодки нагазвала в съненото море. Всички влюбени си приличат – часовете за тях са дълги и тягостни, когато бавно отмерват времето без любимия човек. Същите тези часове, които препускат като бесни в споделените мигове. Всяко утро, застанала на балкона на митническата служба, тя се взирала в блестящото море и търсела с очи малките точици, далеч навътре. Една от тези точици-лодки носела на върха на мачтата си сърцето ѝ. А неговото лежало между страниците на малко тефтерче, заедно с изсъхнала пясъчна лилия. Такива са хората, които се обичат – всеки дава сърцето си на другия – мигар има по-сигурно място от ръцете на любимия?
Една година потънала в морето. Година на обич и страстен копнеж. Година, в която ден след ден се затвърждавало чувството, че остатъкът от пътя, който всеки имал пред себе си, може да бъде извървян единствено ръка за ръка с другия. И на следващия Гергьовден се оженили. Сватбата била фантастична – организирали я рибарите от селището и няколкото приятелки на Оксана – там, сред закърпените мрежи, всеки донесъл каквото има. Простички гозби, най-вече от риба, евтино вино и много добро настроение съставяли менюто. Имало и торта - с мъничък, издялан от дърво ветроход върху нея. На почетното място до булката седял началникът на митницата – малко вдървен в черния си сюртук, но развеселяващ се след всяка чаша вино. Насред веселбата мъжете – боси, зачервени и много сериозни, танцували сиртаки. И кой водел танца? Ами същият този митнически началник – по чорапи, с разгърдена риза и страховито щръкнали мустаци.
Е, нали е сватба, нали нов дом се гради, дошъл ред и на подаръците. Всъщност, подаръкът бил един – съвсем нова спестовна книжка, в която се мъдрела една добра сума. Кой колкото могъл, толкова дал, занесли ги в спестовната каса и отворили сметка на младото семейство. Сред цялата тупурдия, песни и подмятания, от които ушите на жените пламтели, Оксана за пръв път от толкова години почувствала, че не е сама, че има семейство – всички тия - кои опърпани, кои по-заможни, мили хора. Стискала ръката на Атанас до посиняване, очите и били пълни със сълзи, а душата ѝ се реела високо горе, с гларусите.
Атанас заложил лодката си и с получените пари, както и със сумата – подарък, успели да купят малка къщичка, току над рибарските хижи. Малка, наистина, но кое всъщност прави дома – стените или хората, които живеят между тях? Кое е по-хубаво – да кънти гласът ти в голяма празна къща, или навсякъде да чуваш тихия смях на споделеното щастие?
В грижи по обзавеждането – изцяло с подръчни материали и доброволен труд на приятели – изминали няколко месеца. Атанас излизал с лодката всеки ден и се връщал – кога с улов, кога не, но винаги в дом, в който го очаквали с нетърпение. Дошло и онова странно усещане сутрин, когато на една жена хем ѝ се гади, хем цялото ѝ същество се изпълва с благодарност към огромната вселена, весело намигаща с безбройните си звезди, една от които ще бъде звездата на новия живот, който бавно, но неотменно расте някъде вътре в нея. Ако започне да изброява човек на пръсти, кои са нещата, които дават смисъл на всяко начинание, кои са тези, за които си струва да мечтаеш и да се бориш – пръстите на едната ръка ще са много. И точно затова, когато изгубим някое от тези, малко на брой неща, грижливо построеният ни свят се срутва и погребва под себе си крехкото ни щастие. Понякога завинаги.
Обикновено по Успение Богородично морето започва, макар и все още плахо, да показва зъбите си. Като всеки божи ден, онази утрин Атанас и дядо му натоварили такъмите в лодката и влезли в морето за поредния си улов. Понякога ходели на север, към Констанца, за акула. И тогава решили така да направят. Отплували преди изгрев, а залезът на другия ден заварил Оксана напразно да се взира в морето. Осъмнала на брега. Рибарите, сами невярващи в чудо, опитвали да я успокоят и да я накарат да се прибере. Разказвали случки, когато хора са се губили по няколко дни в морето и накрая са успявали – сами или с помощ – да стигнат до дома. Много такива случки. И нито една за Атанас, за нейния рибар. Нито една за еднствената лодка, която чакала.
Една седмица стояла Оксана на брега. Една седмица се взирала с празни очи в бавно търкалящите се вълни. Морето не пожелало да върне откраднатото. Накрая се прибрала в къщи, отворила куфара, в който били онези скъпи за нея неща от бащината ѝ къща и извадила от там нагайката. И също като майка си, с нагайка в ръка, навлязла във водата и яростно зашибала смълчаното море. Но не до колене – влизала все по-навътре. Водата стигнала до шията ѝ, а тя все още издигала ръка нагоре и продължавала да шиба вълните. Една вълна я залюляла, дръпнала я навътре и я покрила.
За късмет, имало хора наблизо, видели какво става, втурнали се в морето и я извадили. Спасили Оксана, но не и детето – след някой ден прокървила и пометнала. Полежала няколко дни в болницата и се прибрала в малката си къща. Къща, станала сега изведнъж огромна, студена и пуста. Къща, в която се настанила тишината.
И възглавницата, и завивките са бели. Бяла, съвсем бяла е и косата на леля Санка. Няколко кичура са се измъкнали изпод фибите - придават ѝ малко момичешки вид. Очите ѝ са затворени, диша спокойно, само пръстите на едната ръка са свити, сякаш държи нещо. Лека, съвсем лека усмивка изкривява ъгълчетата на устата ѝ. Леля Санка – Оксана Голубко – сънува. Може би това е последният ѝ сън. Мая ме поглежда с навлажнени очи и кима към снимките на стената, между които виси нагайката. И тримата знаем, какво сънува Оксана. А аз знам и друго. Знам, че още тази вечер Мая ще слезе до морето с нагайка в ръка. Зная, че ще го нашиба хубаво и през сълзи ще нарежда някакви неразбираеми думи – думи, които само жените разбират.
И морето.