Ще мога ли да оправдая някък си забравата на първите слова?
Ако разровя по-навътре в себе си, ще ги намеря ли оваляни в прахта?
Ще си припомня ли със тях началато, свещеното, голямото, незнайното?
Или ще сдраскам две на три за натежалото, или за огъня от който изгоряла съм?
Родена бях вълшебница, омайница, орисница оплитаща във думите.
Сега съм само вещица, скиталница . Обезумяла сред безумните.
Объркани езици, многословие, многоразличие, многопечал.
Побъркани лаици, празнословие, и много, колко много кал.
Обиди долни, грозни клевети изписват думите сега.
Ужасни новини, заглавия разкават смело, лошо за света.
Децата бъркат „а” със „ъ”. Не знаят точка, запетая.
Крещят псувни, и се кълнат. А пък бащите им нехаят.
И как така не се запитваме, защо оставиха ги книгите...
На мишките дори в килера пресъхнаха им вече лигите.
Ще можем ли да се преборим ние - словата да пресътворим?
Защо е трудно толкова да говорим, и толкова трудно да се убедим?
А те са в нас, там някъде са скрити. На тъмно в плен, прокъсани, протрити.
Слова словата дирят непрестанно. Слова слова зоват. О, как е странно,
че още можем да довършим стих и песен, след страшното словесно безхаберие.
обхванало ни като мръсна плесен, таим все още в словото доверие.
Защото в тоя свят на интернет - дали четем, какво четат, нали четете?
Мълчи човека пред монитор, до човек. Aз моля Ви, приятели – пишете!