автор: ivliter

Сякаш препънало се в зъбатия чукар над мене, слънцето се претърколи оттатък хоризонта, късмета си да търси там. И цялото горско присое се сниши и настръхна, загубило милувката на животворните му лъчи.
И тогава, над бодливия връх на големия смърч пред мен, се появи плахо, с разголено рамо, присмехулникът-месец, с позлатените си два остри рога. Идваше неговият ред. Но като погледна смутената планина, потънала в следзалезно мълчание, усетил лъхащия студ от пълзящите в усоите сенки, се стъписа, налетя го желание да се върне там, откъдето идваше. А това нямаше как да се случи, бе дошъл часът му и той наливаше цвят и сили, вземаше пред слънцето преднина в небето. И ето сега, с тих и потаен шепот той зове след себе си звездите, да го последват в новото му приключение, да го последват в трудната задача, да бъде вездесъщ. Часът на месеца – най-чаканият и най-сладък, часът за нежност и любов.