автор: ANTARAH

Закачих червея на кукичката и заметнах. Плувката потича малко по мътната водна повърхност, докато накрая легна приспана.
Не успях дори и цигара да си запаля, когато тя се дематериализира под водата. Засякох и поведох към брега. Рибето се мяташе нейде долу сред тиня и водорасли с разбридана джука, но само до едно време. Нещо преигра накрая на въдицата ми и плувката идиотски се успокои.
„Брех да му се не види! Откачи се!” – си помислих и приближих кукичката до очите си. Червеят си беше там и истерично се увиваше. Хвърлих пак. С хвърлянето поведе. Засякох и дръпнах към брега. Извадих – нищо! Червеят си беше там!
Хвърлих. Клъвна. Засякох. Извадих – нищо. Червеят се беше подул от водата.
Хвърлих. Клъвна. Засякох – нищо. Червеят като смок се заувива.
Хвърлих. Клъвна. Засякох – нищо. Червеят се уви като анаконда около мен. Усетих кукичката да влиза в устата ми, да разкъсва червата, напредвайки в стомаха и да излиза през задника ми. Замятах се и се заусуквах!
Червеят хвърли и зачака.
Веднага към лицето ми се приближи един шаран и преди да ме захапе изпърха с хриле:
- Умните хора знаят кога да спрат приказката! Ам!



1991 г.