автор: ivliter

Виж борът над главите ни – огромният чадър, предпазващ ни от парещите въглени на падащи звезди. Виж борът над главите ни – израства сякаш той от тишината на самата нощ.
Не са ли клоните му пътища разпънати към всичките посоки на небето? Сега шишарките по тях са тъмни силуети, угаснали слънца. Те в себе си са притаили ядрата малки на живота.
Гласът ми шепнещ е вечерен вятър, просъскващ в тънките иглици, на боровите връхчета. За теб разтварям мълчаливо аз шишарката в дланта си – като сърце пулсира в нея тя, като сърце събудено от топлите ми чувства. Със семенцата на шишарката, ще мога ли да назобя охолно коня сребърен на месеца, изгрял над боровия връх? Юздата му оставям в твоите ръце. Когато искаш можем да поемем на далечен път, към извора небесен на галактиките, далеч от всички земни грижи, там, където всичко е възможно.