автор: valchebnica

Мъж, останал без кола, е бесен. Жена в същото положение е още по-зле.
Ако не сте виждали истинска Баба Яга на метла или зъл демон, ето ви момента да ги срещнете. Мъка, мъка - и спринтово гримиране, и мрънкаво влачене на седем чанти с две ръце, и фучене, и цветисти каруцарски благословии...
Та в такава демонична ситуация изпаднах и аз. Наложи ми се да чакам пипкавите мъжаги в прословут автосервиз да излекуват болежките на смарагдово зеленото ми пежо. Дотогава трябваше да вляза в ролята на смачкана франзела в трамвай № 5. Романтика и аромати сутрин и вечер обвиваха измъченото ми телце, стоически понасях стъпването по ботушките ми и прегръдките на непознати ръце при всяко изненадващо спиране. В мислите си линчувах хората наоколо, но доброто ми възпитание отвръщаше с опрощаваща усмивка на нескопосаните извинения.
От няколко дни редом с мен пътуваше възрастен чудак с изтъркан редингот и петносано, загубило цвета си бомбе. Едната му ръка неизменно стискаше дипломатическо куфарче, привързано с връвчица, от което се показваха водопроводни ключове, всякакви размери триони и навити на тръбички вестници. Другата ръка беше още по-загадъчна. В нея кротко си стоеше стар метален будилник с камбанки. От време на време пришълецът от друго времево измерение пускаше куфарчето на земята и навиваше старателно ключето на будилника. След броени секунди се разнасяше напорист звън. Той вдигаше часовника до ухото си и с глас на прилежна секретарка провеждаше един и същ разговор. „Ало? Да, аз съм. Пътувам в трамвая. Скоро ще съм при теб.” Замълчаваше да изслуша отговора на несъществуващият събеседник и след кимване с глава, довършваше: „Добре, ще бъда внимателен!”
Първият път тази случка предизвика съчувствената ми усмивка, вторият път ме накара стреснато да се огледам и да потърся реакциите на останалите пътници, третият – да потреперя от страх, че съм попаднала във филм на Хичкок. Но когато след поредна недоспала и изнервена сутрин видях пускането на куфарчено и ръката, повдигаща будилника, не издържах. „Господине, това, е обикновен будилник! Престанете вече да дразните хората със звънеца си!” Не последва отговор. Дори с поглед не ме удостои. Стоеше си вглъбен, с вид на английски сенатор по време на сесия. Историята продължи по познатата ми схема. Скърцащо навиване, търпеливо изчакване, звън. И познатото ми: „Ало?” Вече бях от бясна, по-бясна. Очите ми хвърляха такива искри, че можеха да подпалят и Райхстага, ако беше наблизо, когато дочух: „Не, имате грешка. Госпожо, вас търсят.” Протегнатата ръка на странника се беше насочила към мен заедно с критичните погледи на двайсетина пътници. Взех будилника, допрях го до ухото си, но нищо не се чуваше. Тогава се развиках: „Я млъквайте всички, нищо не мога да чуя от вас!” ....
Събудих се от собствения си глас. Едва дочаках следващата спирка и изкривената ми усмивка се изсули през още неразтворената докрай врата, след нея се влачеше шлейф от съчувствено мълчание.
Казват, че където има две къщи, в едната живее поне един кротък луд. На такива и господ помагал.
Та, приемете от мен приятелски съвет. Ако колата ви е на ремонт и ви се наложи да използвате градски транспорт, в никакъв случай не се обръщайте по посока на каквото и да е звънене. Току виж и вас ви потърсил „Горния”.