автор: valchebnica

Навъртяха се годинките ми в работа, в грижи и тичане покрай децата. Все сама. Все като кукувица вечер, ту пред телевизора, ту с вперен в нищото поглед.
Гледам как порастналите синове ровичкат в интернет или кълвейки по клавиатурите си, чатят с разни тънкокраки и дългокоси феи. (Поне на снимките изглеждат така.) Не мога да се вредя магнитните бури да видя и на лъвския си хороскоп око да хвърля, та да съм подготвена за ... Знам ли и аз за какво.
Взех да роптая: „И аз съм човек, бре! Гласът си взех да забравям. Ще почна и аз да си чатя с някого, та ще видите гозба през крив макарон. Ама, ха!” Смеят ми се. „Може. Вече си голямо момиче! Влез в някой сайт за запознанства дето има по-възрастни хора. Гозбата сами ще си я приготвяме.”
На шега ми го рекнаха, ама аз се хванах като удавник за сламка. Още на следващия ден вече бях с нова компютърна конфигурация, последен писък на техниката, както ми обясниха в магазина. Едно кабелче и ето ти нов хакер в мрежата. Научих се да сърфирам, да лавирам, да копи-пействам, да сейфвам, със системните файлове и драйверите минах на Ти. Вярно било, че жените лесно се пристрастявали. Скайпове, кюта, имейли, форуми, файлове, клипове... Започнах повече и от децата да се заседявам по нощите. Моята нова страст не остана скрита от никого. Как ще я скриеш?!? То в очите заприличах на оксиженист, работил без маска.
Лесно открих сайт за запознанства и приятелства като за моята попрезряла възраст. Не мина много време и една личност привлече вниманието ми. Беше на достатъчно зряла възраст, за да не иска от пиле мляко и розови облачета по пладне. На всичкото отгоре – отдалече, няма опасност да притича при мен и да види, че дебелата фотошопна лелка на снимката всъщност е далеч по-различна в живота.
Щял да пътува за Варна, каза. Поканих го на кафе, ей така, от учтивост, да си почине по средата на пътя. „А, не! Не искам да се отбивам пътьом и за малко, така само ще те обидя! Специално за теб ще дойда.” Подходящ учтив отказ на проформа направена покана. Да, ама не, както каза една медийна личност. Обади се след десетина дни, че наистина пристига.
Ами сега! Хитрата сврака – с двата крака. Чувала бях за семейства и връзки, тръгнали виртуално, ама чак пък толкова... Не му ли видиш чорапите как миришат и с какъв реприз са дупките, Деним ли се разхожда след него или аромат на снощна мастичка, отпиши го, несериозно е. Както и да е. Щом иска среща, среща да е.
След посещение в магазина за бельо и покупка на убийствена ярко червена пижама, след безсънен двубой между доброто и лошото ми Аз, го видях на уреченото място в уреченото време. И още как го видях! Очите ми станаха като фарове за мъгла на Мерцедес Бенц и сигурно отстрани съм приличала на болен от дизентерия след закъсняло намиране на WC. Представях си попрегърбена фигура, подходяща за авторитетната му пенсионерска възраст, изтрито каскетче и бастун в ръката, а срещу мен усмихнат чаровник пъргаво върти стегнатия си задник в дънки с модерни кръпки и бродерия. Размахва торбичка с току що купени джапанки, сякаш изобщо не му пука за разцентрованите ми колене. За миг в съзнанието ми се мярва мисълта „Не трябваше да купувам пижама, а нощница” и потъва някъде между неговото „Здравей, вече съм тук” и моето „Връщам се от работа и трябва...” Опетлах се като пиле в калчища от закачливия му поглед. Така и не можах да измисля какво точно трябва. Добре, че не поиска да разбере. После ...
Какво да ви разказвам за после. То да има кой и на мен да разкаже подробности, ама няма. Времето се сви до размерите на една червена пижама, безпомощно прегърнала прага на вратата. Сами бяхме. Тази неделя. Следващата. По-следващата. И всяка следваща... Докато накрая ми заяви: „Обади се, когато решиш, че съм мъжът, с който можеш да остарееш”, а закачливо намигащата служителка в ритуалната зала ме попита гукащо: „Вземате ли този мъж за свой съпруг в болест и здраве ...” и аз й отговорих с още по-гугукащ гласец: „Виждате ли друга алтернатива?”
Имало и виртуални любови, но когато реално чувам мъжкото похъркване нощем, сърцето ми нежно и благодарствено флиртува с тъмните монитори на бюрата ни. Нищо че понякога се случва на кюто да пристигне досадно съобщение от съседния стол: „Ще ме нахраниш ли вече... Гладен съм!”, докато сърфирам в мрежата. Едно писмено „Разбира се, скъпи!” предизвиква лучено-готварска реакция в очите и обикновено изгубваме апетита си поне за половин час в посока на спалнята.
Червената пижама съм приготвила за една самотна приятелка, която скоро има рожден ден. Етикетът й е малко пожълтял и измачкан, но тя, милата, фанатично вярва в магическата й сила да събира самотници.
Няма да остане неизползвана, я. Халал да й е!